156 години от рождението на Апостол Петков Терзиев – Постол
войвода
Малко са войводите от ВМОРО, които още приживе се превръщат в
легенда. Несъмнено в първата редица стои неуморимият защитник на
българското население от района на Енидже Вардар (дн. гр. Яница,
Гърция) Апостол Петков Терзиев – Постол войвода. Множество песни,
създадени от местните българи, възпяват подвизите на войводата, наричан
с умиление Ениджевардарското слънце. Летописецът на македоно-
одринското революционно движение Христо Силянов му отделя
специално внимание в двутомния си труд „Освободителните борби на
Македония”.
Образът на Постол войвода е обезсмъртен и в българската
кинематография – във филма „Мера според мера” от незабравимия Григор
Вачков, изиграл една от най-силните си (и оказала се последна) роли.
Никой, който под една или друга форма се докосва до личността и
дейността на войводата, не остава равнодушен към него. Описван като
„македонския Робин Худ” от своите почитатели (американският
журналист Алберт Сониксен в „Изповедта на един македонски четник”),
или като „невидим демон” от своите врагове (гръцката писателка
Пинелопи Делта, даваща в романа си „Тайните на блатото” една от най-
деформираните представи за българо-гръцкия сблъсък в Македония),
Апостол винаги се откроява със своето ярко присъствие.
Апостол Петков Терзиев е роден на 6 май 1869 г. в
ениджевардарското село Боймица, Егейска Македония. Първоначално е
хайдутин, а по-късно е привлечен от Даме Груев в редовете на Вътрешната
организация. Така Апостол съчетава в себе си по един енигматичен за
народната душа начин образа на хайдутина-закрилник с този на
революционния ръководител. Може би точно тази е и основната причина,
поради която споменът за иначе дребничкия на външен вид войвода, при наличието на цяла плеяда от ярки личности във ВМОРО, толкова трайно
да се вкорени в народното съзнание.
Независимо че остава до края на живота си неграмотен, Апостол
Петков проявява блестящи организационни способности и бързо се налага
като всепризнат майстор на четническата партизанска борба. Като войвода
на чета участва в Илинденско-Преображенското въстание. Въпреки че в
Солунски революционен огръг въстанието не е масово, акциите в
Ениджевардарско и Гевгелийско, проведени с участието на Апостол, са
сред най-впечатляващите.
Натрупвайки значителен опит, в годините след
въстанието войводата разгръща в пълни мащаби своя организационен
талант.
Това, което определя спецификата на прилаганата от Апостол
партизанска тактика, е нетрадиционният терен, върху който тя се води.
Войводата разполага четата си върху острови в обширното
Ениджевардарско езеро (или Блатото, както е по-популярно) в подножието
на Паяк планина. Скрити в тръстиката, четниците се придвижват с
плоскодънни лодки, имат възможност да нанасят внезапни удари, след
което да се оттеглят в базите си във вътрешността на блатото.
Привидната
романтика на терена подтиква към различни литературни интерпретации
(вкл. и споменатата П. Делта), но действителността съвсем не е толкова
идилична. Маларичният район често със седмици обезсилва бойците, а
огромното количество комари оставя травматични спомени не само сред
гръцките четници, придошли да се бият с „комитаджиите”, но и сред някои
от ръководителите на ВМОРО, несвикнали с несгодите на четническия
живот (виж напр. спомените на Гьорче Петров).
В годините след Илинденско-Преображенското въстание езерната
партизанска война на Апостол достига своя апогей. Мрежата от колиби и
опорни пунктове е разширена и придобива завършен вид. Четата, състояща
се от няколко отделения, нараства като обща численост и се превръща в едно от най-големите постоянни формирования на ВМОРО.
Същевременно тези години са и най-тежките за въоръжената борба и за
българското население в района. На няколко пъти турското правителство
се опитва да се справи с войводата, като атакува базите му в езерото.
Мерките обикновено са придружени от блокада (повече или по-малко
успешна) на целия район с цел пълно изолиране на четата от подкрепата,
която ѝ оказват българските села. Ползвайки се от протекцията и на
моменти откритото съдействие на османските власти, в езерото трайно се
настаняват и гръцки (андартски) чети. Сблъсъкът с тях е безпощаден.
И
двете страни рядко взимат пленници. Чрез „Тайните на Блатото” на
Пинелопи Делта този сблъсък се превръща, поне в масовото гръцко
съзнание, в своеобразна еманация на кървавия конфликт за Македония.
Въпреки неимоверните и често комбинирани турско-гръцки усилия обаче,
неуловимият Апостол така и не успява да бъде заловен или ликвидиран.
Войводата посреща младотурския Хуриет от лятото на 1908 г.
крайно подозрително. Той не се поддава на първоначалната еуфория и
дълго време отказва да се легализира и да разпусне революционната
организация в своя край. Малко по-късно, след като обстановката в Турция
се влошава, емигрира в България.
През 1910 г. подновява революционната
дейност, като е сред учредителите на БНМОРО (Българската народна
македоно-одринска революционна организация). Появата му с чета в
района на Ениджевардарското езеро отново предизвиква паника сред
турските власти, които бързат да вземат мерки за блокиране на целия
район. През 1911 г., в резултат на предателство, (макар и при недостатъчно
изяснени обстоятелства), войводата у убит. Загубата му, особено за такъв
възлов район, се оказва необратима.
След Балканските войни районът, в който действа Апостол, трайно
попада в държавните граници на Гърция. Напълно естествено, основната
историческа памет за войводата се „измества” в България. Днес малко неща в Ениджевардарско напомнят за легендарния водач на българите от
този край. Мистичното и обвито в тайнственост езеро, даващо години
наред закрила на Апостоловата чета, отдавна е пресушено. Макар и
породено от нуждата за допълнителна обработваема земя, гигантското
отводнително мероприятие като че ли е осъществено нарочно, за да заличи
напълно всеки спомен за войводата.
Всъщност районът е натрапчиво осеян с паметници и различни
възпоменателни знаци, но на онези, срещу които Апостол воюва до края на
дните си – дейците на гръцката въоръжена пропаганда. Каменните бюстове
на андартските „капетани” (понякога „осквернявани” от местните
„славофони”) стоят като мрачен символ, напомнящ за техните „геройства”
спрямо българското население и за действителния характер на изкуствено
героизираната, митологизирана и деформирана до абсурдност гръцка
„Македонска борба”.
И все пак, макар и рядко и не на обществени места, в
Ениджевардарско все още може да се чуе българска реч. Потискана и
заглушавана, легендата за войводата продължава да живее...
