Филиалът на МНИ в Благоевград почете две годишнини

Малко по-различно и празнично беше отбелязана в Благоевград 122- годишнината от Илинденско-Преображенско-Кръстовското въстание – най-голямата въоръжена акция на българското националноосвободително движение. Честванията на годишнините започнаха в съботното утро с панихида за загиналите и полагане на цветя пред мемориал „Делчев род“ в двора на църквата „Въведение Богородично“ в Благоевград. 

Пред паметта на героите сведоха глави общественици, граждани, родолюбци и представители на местната власт. С едноминутно мълчание присъстващите почетоха делото и саможертвата на участниците в епичната борба за свобода и национално обединение. На площад „Македония“ с тържествена церемония бяха положени венци и цветя пред паметника на Гоце Делчев. Кметът на Благоевград Методи Байкушев в словото си подчерта важността чрез вярата и спомена днешните поколения отвъд ритуала да не спират да претворяват в дела всичко онова, което героите ни завещават. 

Поетично слово,„Илинден не умира“, посветено на подвига на илинденци, изнесе актьорът от Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград Александър Митев. В знак на почит към героите, загинали за свободата на България, цветя положиха кметът Методи Байкушев, заместник-областният управител Христо Ангелов, председателят на Общински съвет Антоанета Богданова, командирът на 3-то бригадно командване полк. Кирил Спаневиков, представители на институции, общественици и граждани. 

По инициатива на Македонски научен институт, в градинката пред сградата на Народно читалище „Никола Вапцаров 1866“ бе открит паметен знак, посветен на 165 години от рождението на първия почетен гражданин на Благоевград Леон Ламуш. Научният секретар на МНИ (филиал Благоевград) Снежана Захариева припомни тържественото честване в Горна Джумая (днес Благоевград) на 40-годишнината от основаването на ВМОРО и 30-годишнината от Илинденска епопея през 1933 г., когато в града се открива новопостроеният паметник на Незнайния македонски четник (разрушен по-късно). 

С тържествена литургия и водосвет, с възторжени речи, телеграми, венци и цветя, и тогава граждани и гости дефилират пред някогашния паметник. Освен новооткритият мемориал, годишнината от 1933 г. е особена, заради един специален гост на тържествата в Горна Джумая – френският консул в България Леон Ламуш – неуморим защитник на българският народ. 

Затова днес, 92 години по-късно, чрез инициативата на МНИ, подкрепена от РИМ-Благоевград и община Благоевград и посветена на годишнините от рождението и смъртта на Леон Ламуш, признателна България и в частност Благоевград свеждат глава и с почит припомнят гражданските заслуги на Леон Ламуш, свързани с усилията му да навлезе в сложния лабиринт на политиката на великите сили, да долови голямата драма на българския народ и със своята научна публицистика да се превърне в ревностен защитник и приятел на България.

Михаела Василева

Прочетете още »

122 години от Илинденското въстание на българите в Македония

На 2 август 2025 г. Македонският научен институт почете паметта на хилядите българи вдигнали са на Илинден 1903 г. на борба за свобода. 

Пред паметника на „Загиналите за свободата на Македония и Одринско“ много членове на Института, симпатизанти и граждани се събраха за да се преклонят пред подвига на илинденци. 

Председателят на МНИ проф. д-р Георги Николов заяви, че това въстание полага началото на най-голямата българска съпротива в Македония и Одринска Тракия в началото на ХХ в.

Слово за историята на Илинденското въстание произнесе доц. д-р Наум Кайчев. Той представи международната обстановка по това време и подчерта значението на въстанието за бъдната история на България и на Балканите. Участие в паметното преклонение взеха и много членове на Българското сдружение на родовете от Македония. 

Присъстващите положиха цветя пред паметника и почетоха саможертвата на българите от Илинден 1903 г.

Прочетете още »

Паметта за Илинден – Преображение

сп. "Македонски преглед", 2023, кн. 3. Михаил Неделчев. Паметта за Илинден – Преображение... 165 - 176

120 години продължават да отекват в колективното ни съзнание гърмежите от битките през героическите дни на голямото общобългарско въстание от Илинден–Преображение, долавяме сякаш насън призивните слова на водачите и войводите, слушаме отново и отново гълчавата около тържественото освещаване на знамената, не ни се иска да чуваме писъците и воплите на жени, старци и деца... 

Култивираната памет за Илинден –Преображение обаче губи своята монументалност, поради разпокъсването на българското землище, поради трагическия факт, че много места на памет от славните събития през лятото на 1903 г. днес са извън границите на Република България. И нашите братя от Република Северна Македония се опитват да утвърдят друг образ на тези събития, да доказват, че това най-голямо общобългарско въстание – избухнало във все още поробените области Македония, Източна Тракия и Странджа, и дори стремящо се към Бе- ломорието, осъществено под единното ръководство на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, с участието на десетки и десетки ръководни дейци на тази създадена по завещания от Васил Левски модел конспиративна и все пак твърде масова организация – та нашите братя „оттатък“ настояват, че това въстание е „тяхно“ и само „тяхно“, и за тях Преображение и дори Кръстовден не съществуват в паметта им. 

Знаем, голямата част от оцелелите участници във въстанието – ръководители, войводи и обикновени четници, заедно с десетки хиляди бежанци – се прибират, приютени са след събитията в Княжество/Царство България. И в десетилетията занапред много от тях пишат спомените си, спо- рят при уточняването на хронологията и развоя на събитията. Самото Илинденско-Преображенско въстание се мисли непрекъснато в широкия исторически контекст на българската национална революция от това историческо време, като цялото това десетилетие с 1903 г. като особен времеви акцент в него е назовано илинденски период. (Така е и в знаменитата история на „Освободителните борби на Македония“ на Христо Силянов1.)

Целия материал четете по-късно

Прочетете още »

Българският Илинден от 1903 г.

Доц. д-р Димитър Тюлеков

Въстанието, което преди 113 години (статията е писана през 2016 г.) обхвана главно три окръга на незаконната в Османската империя ВМОРО е наистина чутовно. Годишнината не е нито кръгла нито юбилейна, но тя е винаги повод за размисъл и опит да се отговори на парещи въпроси, които вече толкова години вълнуват българското съзнание. 

Несъмнено е че въстанието има непоклатимото си място в историческата съдба на Отечеството ни. То пламна по времето на три християнски празници – Илинден, Преображение Господне и Кръстовден. Но това не беше народна война на кръста срещу полумесеца, а бунт за свобода и за човешки правдини на всички онеправдани народи в залязващата Османска империя. Автономията на Македония и Одринска Тракия не бе постигната. Но само петте години след въстанието поставиха в дневния ред на конкурентните имперски сили Австро-Унгария, Великобритания и Русия въпроса за автономизирането на Македония, най-отдалечената от Цариград нефралгична въстаническа област. Комедийната младотурска революция премахна този въпрос, но обявената в старопрестолния Търновград българска независимост откри пътя за подготовка на оказалите се съдбоносни Балкански войни. Това е така, защото съпоставяйки всенародния възторг и устрем с постигнатото може да ги наречем нова „българска Голгота“.

 Не бива да се подценява и обезмисля волята за свобода през 1903 г. , нито пък да се поставя под съмнение свещения дълг на държавата-майка с укорния въпрос „Защо България през 1903 г. не помогна на въстаналия „брат-роб“ ?! Гледната точка може да бъде в няколко посоки: Васалното княжество нито имаше международно право да обяви война на съзерена си, нито разполагаше с военни възможност да брани македоно-одринските си сънародници. Но е вярно, че добре описаните в научната литература правителствени усилия имат за цел да намалят последиците от неблагословения бунт. Въстаниците нямат пряката подкрепа на управляващите власти в София, но те разполагат с братско съчувствие и подкрепа, което придоби най-разнообразни измерения: финансово подпомагане на македоно-одринското движение, въоръжаване на комитските чети, логистично съдействие покрай двете страни на омразната граница, набиране на доброволци и предаване на армейски опит и т. н. Благодарение на тази невидима и тайнствена помощ заедно с десетгодишните последователни стремежи на организационните деятели и апостоли е изградена нелегалната армия на ВМОРО. Въоръжената народна сила води почти постоянна битка с редовната имперска армия. Месеци наред се воюваше из европейските вилаети на Османската империя. 

Въстаническият размах наистина може да бъде сравняван с гръцко-турската война от 1897 г. Битката между Давид и Голиат е обречена. Но през лятото на 1903 г. се гърмеше и трещеще из Македония, за да се чуе от цивилизования свят и документира пред историята общобългарската воля за свобода и духовно единение. Против въстанието от 1903 г. не бяха само официалните фактори в Княжество България. Неизбежният бунт единодушно не бе разрешен от две имперски сили – Австро-Унгария и Русия. Известно е, че това бяха двете държави, упълномощени от останалите велики сили да наблюдават и контролират етнополитическата обстановка особено по долините на реките Вардар, Струма и Места. Величието на македонските българи е белязано и от тяхната несекваща борбеност. От края на XIX и началото на XX век те са носители на борчески дух и непреклоност спрямо националната неправда. Примери много, все въпреки съдбоносните крушения на бленувания национален идеал. Днес е истинско чудо, че въпреки последиците от политиката на антибългарските асимилаторски режими наследниците на автентичните македонски българи са жива реалност в Република Македония. Българският илинденски дух се оказа устойчив и трудно заличим от идейната палитра в постоталитарно Скопие.

 Вече повече от един век се води битка за да се преиначи и погребе Българският Илинден от 1903 г. Дяволската цел е ясна: посредством кражбата и подмяната на отечественото ни културно-историческо наследство в Македония да се изкопае пропаст между днешните етнически българи и новомакедонците с главен град Скопие. Естествено там е важно да се забрави и загърби факта, че сегашната Република Македония е наследник на една абортирала държава. Нейните поданици от българи стават македонци пак под акушерските грижи на комунистическия маршал-диктатор Йосип Броз Тито. Години наред тази пропаст копаят платените служители на кралска Сърбия/Югославия, след тях са овластените и запленените от коминтерновските химери комунистически функционери-сталинисти. Днес щафетата е в ръцете на смехотворните антични македонсти, които безскруполно обвързват Българския Илинден с битката при Херонея, 338 г. пр. н. е. и с антифашистки държавен проект от 1944 г. Сякаш за да докажат, че няма лъжа превръщат столицата на една държава, кандидат за европейско членство в кичозно бутафорно видение изпълнено със сумрачния дух на Александър Велики, който блуждае върху своя Буцефал. Това изглежда не е достатъчно, защото при реставрацията на стари български черкви и строителството на нови църковни храмове, под купола е изографисан не каноничния лик на Христос Вседържател, а „звездата от Вергина“. Намират се хора, които в божиите домове палят свещи и на Цане Бабачко. Това не е само светотатство, а тревожни белези за целенасочени внушения „от горе“. Когато водачите на един народ в деидеологизирано време погребват неподправената история на предходниците си, неизбежно ще попаднат в изкопаното от самите тях бездънно тресавище. Македоно-одринското въстание избухна и протече в три революционни окръга, които днес са част от три държави: България, Гърция и Република Македония.

Навсякъде, къде по-силно, къде по-слабо посланието на въстаниците за общобългарско духовно единение има опорни точки. Всичко може дълги години само да мъждука, ако България продължава да бъде не държавата-майка, а мащеха за всички свои задгранични чеда. Държавните власти в София са длъжници не само към наследниците на българските илинденци. Родолюбието и патриотизмът „не чинят пет пари“ , когато липсва национална воля за модернизиране, градеж и справедливост в проявленията на днешната българска държавност. Безвремието е тогава, когато се „прелива от пусто в празно“, политическата класа не е на висотата на историческите си отговорности, пък проблемите не се решават, а отлагат за „по-добри времена“. Това е истинското голямо предизвикателство за всички днешни българи, в Родината ни, и навсякъде по-света. Само така можем да докажем, че илинденският дух е жив и действен.

 Благоевград

17 юли 2016 г.

Прочетете още »

Размисли за Българския Илинден: 120 години по-късно

сп. "Македонски преглед", 2023, кн. 3. Георги Н. Георгиев. Размисли за Българския Илинден 1903: 120 години по-късно....11-22

Не съм първият[1], със сигурност няма да бъда и последният автор, който подхожда по този концептуален начин към голямата тема за Илинден 1903 г. Извън ясната и признавам, нескрита асоциация с други знакови определения – като „Българският Великден“ например – все пак следва да уточня, че настоящото изложение всъщност доразвива съдържанието на един пленарен доклад, изнесен на конференция със същото символно наименование[2]. 

Може би по-различното в моя текст е отправната му точка, а именно, въпросът доколко ние, като общество, като учени, като хора най-сетне, притежаваме правото да удряме печат на национална „собственост“ върху вечните координати на историята, каквито са времето и пространството? Защото в случая с Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Българският Илинден е неразделимо свързан с Българското Преображение и с Българския Кръстовден. Те обозначават не само по- следователността на въстанието от 1903 г., но и неговата територия – от Охридското езеро и „Албанските планини“, през Пирин, Рила и Родопите, до Странджа и Черно море. Илинден и Преображение не са само хронологични, още по-малко семантично-религиозни указатели – като такива те биха били непълни, – а са повече от всичко крайни географски точки на (тогавашното) българско етническо землище от запад и изток. Народностната география на действията е доказателство за собствената вътрешна всеобхватност и смислова завършеност на въстанието: то е подготвяно навсякъде, „гдето има наши робье“, според твърдата и непоколебима представа на неговите творци, въпреки трезвите предупреждения, че условията за революционна борба в Македония са едни, а в Одринско – други, далеч по-неблагоприятни и вещаещи катастрофа[3]. 

Историческите процеси протичат във времето и пространството, но техни творци са пак хората, обществата, народите. Особено място в нишката на новата и изобщо на българската история заема въстанието на македонските и тракийските българи в европейските вилаети на Ос- манската империя през 1903 г., подпомогнато от свободните българи в Княжеството. 

Този факт, който е и възможно най-кратката дефиниция на Илинденско-Преображенското въстание, е едновременно и всеобщо признат, даже още преди да се случи. На първо място, от самите осман- ски власти, и заедно с тях, от ревнивите и еднозначно враждебни към българската национална кауза балкански съседи, от „големи“ и „малки държави“, от международни наблюдатели с различен произход, служебно, обществено и лично положение: дипломати, кореспонденти, филантропи, учени и т.н.[4 ]

Поставянето на българското му съдържание под съмнение набира ход много по-късно, с размиващата понятията намеса на политиката и геополитиката, за да се превърне с течение на времето до наши дни в изкуствено създаден, привнесен и поддържан проблем на привидно двустранни, а всъщност, както е било винаги, многостранни междудържавни отношения и интереси...

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

1111 години от битката в Беласица планина

В памет на героичната и трагична битка в Беласица планина (29 юли 1014 г.) и погиналите там български воини, членовете на Управителния съвет на Македонския научен институт проф. д-р Георги Н. Николов (председател), доц. д-р Наум Кайчев (заместник-председател) и докторант Владимир Митов (научен секретар) поднесоха цветя пред паметника на българския цар Самуил (скулптор Александър Хайтов) и пред паметника на ослепените Самуилови воини (скулптор Любомир Далчев) край столичната църква „Св. София“. 

Проф. Г. Н. Николов припомни с кратко слово значението на този епичен миг от титаничния българо-византийски двубой в края на Х и началото на ХІ в. 

Присъстващите граждани сведоха глава пред саможертвения героизъм на българските воини и техния вожд – „непобедимият по сила и ненадминат по храброст“ български цар Самуил (997 – 1014).

Проф. д-р Георги Николов

Прочетете още »