„Македонец – значи добър българин“ – Христо Миланов Матов

Христо Миланов Матов при представянето на сборника 

"100 години от Охридско-Дебърското въстание" 

във Военния централен клуб в София, 2-ри декември 2014 г.

„Калдъръмът”

Христо Миланов Матов

     „Тази стара улична настилка сега заема мястото, на което някога е бил фамилният дом на Матови в град Струга. Преди един век, след потушаването на Охридско-Дебърското въстание, къщата е била срината от сръбските войници, а болната 86-годишна баба Петра е била пребита и захвърлена на бунището заради делото на синовете си – видните български революционери, дейци на ВМОРО Христо и Милан Матови. Такава била пряката последица за това семейство от властния нагон на цар Фердинанд и неудачите на ген. Михаил Савов и приближените им.

За искрено уважение са усилията на колектива от историци, заели се да проучат и запазят фактите около най-значимото по онова време въстание на Балканите. От една страна, то мобилизира най-широки народни маси, без разлика на тяхната вяра и народност, а от друга, макар и за кратко, освобождава от гнета на сръбския окупатор редица околии в Западна Македония. Отделно този бунт довежда и до бежанското преселение на десетки хиляди души, пръснали се по всички посоки на света, но най-вече към своите държави-майки – едните на запад в Албания, другите на изток в България.

Един от ръководителите на това въстание е Милан Апостолов Матов, който след успешните си сражения през Втората балканска война против сръбските кралски войски се включва в борбата за опазване живота и честта на местното население. След нейния злочест край той се отправя за град Елбасан, в младата албанска държава. Заедно със своя някогашен съученик Ирфан бей подготвя нов сблъсък с окупаторския режим на Кралство Сърбия в Македония чрез създаване на чети, изграждане на канали, осигуряване на оръжие, привличане на предани местни хора за Делото и пр. Първите въоръжени стълкновения стават още в началото на септември 1913 г. От Долнодебърско въстанието се разширява за броени дни в Западна Македония. Навсякъде сръбските войскови части са разбити и обърнати в паническо бягство. В освободения град Дебър е проведено голямо събрание на бунтовниците, което излъчва първото местно правителство, начело с албанеца Сефедин Пустина. За военен ръководител на бунта е избран българският „вилаетски” (окръжен) войвода Милан Матов, на когото е дадено нарочно пълномощно на турски език до всички мюсюлмани – да му се подчиняват и да изпълняват заповедите му. В по-големите селища се формират и въоръжават многочислени отряди, които са насочвани към местата на сраженията. Милан Матов минава по тези бойни сборища на път за Струга и Охрид, с намерението да организира настъплението към Битоля, докато в същото време Сърбия мобилизира силите си за смазване на въстаническото движение.

В Охрид се събират българските войводи и ръководители Антон Шибаков, Лев Огнянов, Павел Христов, Димитър Иванов, Петър Чаулев и др., както и албанските боеви водачи. Революционното правителство е попълнено с нови членове и е определен денят на тържественото провъзгласяване на освобождението – 18 септември. Но до него не се стига, защото позициите при Буково са разбити, а артилерийските снаряди засипват въстаниците. Започва страшна кървава разправа с населението и погром на стотици селища, което поражда поредно преселение на хиляди бежанци, напуснали завинаги родните си краища.

 И до днес обаче не се свършва и „НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ!”.