ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
В продължeние на 40 години от 1893 до 1934 г. легендарната Вътрешна
македоно-одринска революционна организация (ВМОРО, ВМРО) носи ореола на
полюсната емоционална обагреност. Борческата народна организация е надежден
щит за изстрадалото българско население от Македония и Одринска Тракия.
Нейният бунтовен заряд, провокиран от несправедливо очертаните държавни
граници след 1878 г. и от всебългарското желание за целокупен живот в
бленуваното обединено Отечество, подхранва съпротивата срещу османските
власти, а по-късно и против окупаторските сръбски и гръцки обезродяващи
Антиревизионистката същност и свободолюбивият идеал на ВМРО обединяват
срещу нея “победителите-миротворци” от Версай.
А техните балкански съюзници
зорко охраняват получените по Букурещкия /10 август 1913 г./ и Нъойския диктат
/27 ноември 1919 г./ териториални придобивки.
Непримиримата следвоенна позиция на ВМРО придава изключителна
драматичност в двубоя между нея и многобройните й врагове, двубой между Давид
и Голиат. Българската революционна организация е белязана от незавидна
историческа съдба. Членовете на ВМРО, техните последователи и многобройни
съмишленици, без да изменят на българщината, понасят незаслужени удари от
правителствата, поели държавното кормило чрез военните преврати през 1934 и
1944 г. След 19 май 1934 г. твърдите привърженици на самостоятелната борба за
“свободна и независима Македония” биват преследвани от българските държавни
органи. Криворазбраните национални интереси и политическата конюнктура за
съжаление формират пренебрежителен манталитет и недоверие спрямо обречените
действия на българските патриоти, които са набедени, че заплашват националната
сигурност и териториалната цялост. Срещу тях е издигнато невежественото
обвинение в национален сепаратизъм и са отправени нелепи нападки за
подкопаване на отечественото духовно единство.
А от есента на 1944 г. дейците на
бившата ВМРО са заклеймени като “великобългарски шовинисти”, “националисти”
и “фашисти”, превърнати са в обект на тотално насилие, на държавно режисирани
“съдебни процеси”, целящи изключването им от обществения живот и тяхното
физическо унищожение.
Години наред научната тема за освободителното движение на македонските
българи през драматичния период след 1919 г. бе идеологически загърбвана и
политически цензурирана. Цели страници от националната ни историческа памет
бяха избирателно пропускани, множество сериозни научни проблеми се
анализираха повърхностно и едностранчиво. В цивилизования научен и културен
свят се налагаше агресивно антибългарската скопска македонистка теория за
миналото. Едва през последните десетилетия последователно и необратимо
започна научното и общественото възкресяване на дейността на ВМРО през
периода 1919-1934 г. Но и досега нейната спомагателна институция в пограничния
югозападен Петрички окръг не е самостоятелно изследвана.
Авторската ми задача е максимално широкото историографско изображение на
помощната организация, като дейността на ВМРО в България се разкрие с
фактологична пълнота и правдив анализ. Убеден съм, че строителството и
поддържането на организационния безпартиен режим в Пиринския край, идейният
облик, както и участието на ВМРО в общобългарския политически живот, са
въпроси, които имат научна и обществена значимост.
Липсата досега на самостоятелен научен труд, посветен на тази тема, не само
ограничаваше нашите познания за цялостното революционно и освободително дело
на македонските българи. Смея да се надявам, че това изследване ще отговори на
една назряла съвременна потребност. Днес в България и в Република Македония
възстановените формации, наречени “ВМРО”, са политически субекти, които
еднакво силно огласяват волята си, че са единствените законни приемници на
наследството на “старата ВМРО”.
Управляващите югославски власти в Белград и
Скопие след 1944 г. са подсъдни от историята за физическото унищожаване на
множество предани организационни дейци. Съобразно постулатите на тамошната,
доскоро единствена сърбо-комунистическа доктрина, ВМРО бе жигосвана със
злостни политически епитети като “върховистката ВМРО”, “оръдие на
великобългарската държавна политика”, ”софийска полицейска секция”,
“фашистка ВМРО” и т. н. Въпреки напора на демократичните процеси,
посттоталитарната неомакедонистка идеология, загрижена за бъдещето на
съвременната “македонска държава”, продължава с познатите традиционни
средства да изопачава автентичното българско историческо минало в Пиринска
Македония.
За да формира лъжливи, но угодни исторически представи,
провинциалният идеологически фанатизъм в Скопие отново възпроизвежда и все
по-нескопосано защитава нови митове със старо съдържание.Така например се
внушават измислиците, че ръководителите и членският състав на ВМРО са
“македонски националисти”, които “македонизират Пиринския дял от Македония”,
възприеман неоснователно като част от въображаемата “македонска етническа
Ето защо в настоящия труд съзнателно е въведено научно аргументираното
понятие “Български Югозапад”, което е тъждествено с означенията Пиринска
Македония, Североизточна Македония, Петрички окръг, Петричко и Пирински
Моето убеждение е, че най-доброто средство за премахване на традиционните
спекулативни идеологически наслоения с национална и партийна мотивираност
спрямо ВМРО, са оригиналните писмени извори. Затова тук се позовавам на
непубликувани и малко известни документи от 46 архивни фонда.Те се съхраняват
в Архива при Министерство на вътрешните работи /АМВР/, Български
исторически архив – Народна библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” /НБКМ-
БИА/, Централен военен архив – Велико Търново /ЦВА/, Централен държавен
архив /ЦДА/, държавните архиви, музеи и музейни сбирки в София, Благоевград,
гр. Сандански, Разлог и с. Елешница, Разложко. Въведените в научно обръщение
документи са устави, протоколи и отчетни доклади от конгреси на ВМРО,
указания, наредби, окръжни, декларации, писма, сметки – разписки, ревизионни
Освен солидната документална база, част от тематичните посоки в този труд са в
продължение и съзвучие с научните приноси на историците Костадин Палешутски,
Васил Василев, Величко Георгиев, Димитър Гоцев, Александър Гребенаров,
Цветана Мичева, Петър Галчин и др. Те са добросъвестно откроени в текста и
приложения научен апарат, заедно с използуваните мемоарни издания, поселищни
проучвания, материали от периодичния печат и документални публикации.
Благодаря на информаторите – ветерани, и на колегите си научни специалисти,
архивисти и музейни работници, които с вече публикуваното обобщено знание, с
добронамерените си съвети и с професионалното си съдействие, улесниха
постигането на първоначално набелязаната цел, крайната оценка за изпълнението
на която оставям на читателската любознателност и компетентност.
От автора
0 коментара:
Публикуване на коментар