Проф. Светлозар Елдъров: Погребението на Иван Михайлов

   Професор д.ист.н. Светлозар Елдъров

(Продължение от част I)

     През лятото на 1990 г. имах възможност отново да пребивавам в Рим, този път за по-дълъг период, чак до началото на 1992 г. Беше ми интересно, вече след политическите промени, пак да се срещна и разговарям с Иван Михайлов за миналото и за бъдещето на Македония. Чичо ми се зае да организира такава среща, но един два пъти тя беше отложена заради недоброто здравословно състояние на Ив. Михайлов. 

Проф. Елдъров с Вида Боева

 Въпреки това на 5 септември 1990 г. бяхме изненадани, когато Вида и Антон Попови му съобщиха по телефона, че легендарният водач на ВМРО починал. Монс. Г. Елдъров веднага отиде у тях, за да извърши необходимия обред като свещеник, и както после ми разказа, покойникът вече бил подготвен и положен за поклонение. Със служебното си положение чичо ми помогна и за организацията на погребението. 

 То се извърши чак на 14 септември, за да могат да пристигнат делегациите от България, Европа, САЩ и Канада. От България пристигнаха доц. Ангел Димитров като специален пратеник на президента Желю Желев (сега посланик в Белград), Христо Матов от страна на Македонските културно- просветни дружества, братът на покойника Анастас Михайлов и др. Тук бяха също представители на посолството и римският кореспондент на БТА Румен Михайлов. 

Погребението на Иван Михайлов, 14 септември 1990 г.

 От САЩ дойде голяма делегация начело с епископ Кирил Йончев и свещениците Георги Недялков от Форт Уейн и Борис Дрангов и Георги Митов от Торонто, а също и двама представители на МПО. Вида и Антон Попови бяха с още няколко техни роднини. От римската българска колония се открояваше Димко Статев, един от лидерите на политическата емиграция. Хърватските приятели на Иван Михайлов бяха представени с двама усташи. Имаше и някои други лица. 

  Погребалният обред се извърши в гробището на Гротаферата недалеч от Рим. Опелото беше отслужено от свещениците начело с епископ Кирил Йончев, а след това монс. Г. Елдъров държа кратко слово за живота и делото на Ив. Михайлов. Шест души поеха ковчега на последния лидер на ВМРО, за да го пренесат до гроба на жена му Менча Кърничева. Чичо ми беше най-отпред като „деснофлангови“. 

Монсеньор Георги Елдъров (вляво)

Проф. Елдъров помага при полагането на ковчега
 с тленните останки на Иван Михайлов

 Когато процесията навлезе сред надгробните паметници и трябваше да се маневрира, отмених го аз. Не без гордост сега отбелязвам, че в мое лице българската историческа наука участва в последното изпращане на Иван Михайлов, а аз имах възможност да положа върху ковчега с тленните му останки българския национален трибагреник редом до червено-черното знаме на ВМРО. 

  На 15 октомври 1990 г. монс. Г. Елдъров организира в параклиса на Дом „Абагар“, във вилната зона на град Торваяника, южно от Остия, панихида за 40-ия ден от смъртта на Иван Михайлов, която беше отслужена от него и архиепископ Методий Стратиев, апостолически екзарх на католиците от източен обред в България. Присъстваха Антон Попов, Вида Боева и сестра й Благуна, българските католически семинаристи в Рим и др. Тук беше и хърватският францискански монах и свещеник Павел Мелада, който съхраняваше архива на Иван Михайлов и вероятно беше най-довереният му човек. 

Червено-черното знаме на ВМРО и българският трибагреник са се сляли в едно върху ковчега на Иван Михайлов

Опит за "отвличане" на Иван Михайлов

 

"Винената царица" Роза Георгиева

    Накрая ще спомена за опита за „отвличането“ на Иван Михайлов, т.е. за извеждането му от дома, в който за него се грижеха Вида и Антон Попови и за настаняването му на друго място под друга опека. Главното действащо лице в тази афера беше Роза Георгиева, която тогава наричахме „Пилотката“, заради професионалната й биография на летец от БГА „Балкан“, известна между другото и с това, че е превозвала контрабандно българско оръжие за бунтовниците в Нигерия, и която в началото на 90-те стана популярна в България като „Винената царица“. 

  Който я е познавал и още я помни ще потвърди, че тя беше голяма фурия. Запознах се с нея в Рим през есента на 1990 г. Тогава тя ми сподели някои подробности за случая, за който вече знаех и от чичо ми. Накратко, Р. Георгиева, която по майчина линия е свързана със с. Горни Порой, Серско, а следователно и с македонската освободителна борба (баща й пък е българомохамеданин от Родопите), през първата половина на 1988 г. пребивава за няколко месеца в дома на Иван Михайлов в Рим. Тъй като тогава той боледува тежко от бронхопневмония, тя поема грижата за него изцяло в свои ръце и дори спи в стаята му. Тогава изглежда между нея и Вида Боева настъпва известна ревност. В началото на следващата година Р. Георгиева отново се появява в Рим и отсяда в Дом „Абагар“, но всеки ден посещава Иван Михайлов. 

 Убедена, че за него не се грижат добре, тя решава да го отвлече и да го настани на хотел или на друго място и да се грижи за него лично. Накрая се налага монс. Г. Елдъров да провери как стоят нещата и в разговор с Ив. Михайлов установява, че той не е съгласен с планираното му преместване. Самата Роза ми довери, че била предупредена от италианската полиция, че ако отвлече Иван Михайлов, българо-италианските отношения щели сериозно да пострадат. Това ми се струва невероятно, но с Роза винаги беше така – човек не знае къде свършва реалността, и откъде започва фантазията. Ще добавя само, че пак по нейно признание, докато живяла при Иван Михайлов, тя записвала разговорите им с касетофон и има шест пълни касети. Кой знае, може би пък тъкмо на нея той да е изповядал най-съкровените си тайни, които и днес продължават да интригуват историците. За този случай повече няма да се разпростирам. Отбелязвам го само защото с времето хората, които биха могли да го осветлят, ще стават все по- малко. 

 Освен Вида и Антон Попови, които без съмнение знаят какво точно се е случило, и една жена в България, представителка на видна революционна фамилия, която заедно със съпруга си често е гостувала на Иван Михайлов, а и лично му е препоръчала Роза Георгиева, също има какво да каже. Разбира се, най-ценно би било свидетелството на организаторите на тази „ювелирна операция“, ако случайно решат да го споделят.