Еньовден в Тракия и Македония

   Еньовден в Тракия и Македония – празникът на билките, денят на лятното слънцестоене 

Снимки: Асен Великов

 В българския традиционен календар на 24-ти юни (6-ти юли) народът ни празнува Рождество на Св. Йоан Предтеча и Кръстител Господен. Наречен Предтеча, тъй като се ражда преди сина Господен, за да бъде пророк на Всевишния, да върви пред лицено на Господа, за да подготви Неговия път към сърцето на народа Му. В различни краища на българските земи наричан още Еньовден, Яневден, Иванден, Ивъндън, Иванбильобер, Драгийка, Летни Ивановден, Среди Лето – това е празникът на билките, денят, в който се празнува лятното слънцестоене. И някак от комбинацията между религиозен християнски празник и народни езически вярвания, препредавани от поколение на поколение още от дълбока древност, се ражда един едновременно дълбоко духовен, мистичен, магичен, но уникален по своята символика и пъстрота типичен български празник, който някъде наричат Св. Еньо. В българските представи космосът и космичното заемат изключително важна роля в народното самосъзнание, бит и култура.

Неслучайно слънцето като център на космоса е и в основата на повечето български ритуали. От този ден нататък денят започва да намалява и да клони към зимата. Казва се, че на този ден „Св. Еньо намята кожуха си и отива за сняг”. В народните вярвания в нощта на 23 срещу 24-ти юни е залегнало поверието, че слънцето спира да си почине, преди да поеме по дългия си път към зимата. Изгрява много рано сутринта на 24-ти, окъпано в „жива вода”. „Играещо” и „трептящо” то разпръсква магическата жива вода навред и оросява билки и треви, гори и поляни, пълни извори и кладенци. Смята се, че в тази нощ водата придобива особена магическа сила, а билките, окъпани в роса от „жива вода” имат най-голяма сила – и целебна, и магическа. 

 Българите вярвяли, че съществуват 77 и половина различни болести и че за всяка болест има подходящ лек. Ето защо в тази нощ моми и жени берат 77 и половина билки, с които изплитат венец и с които цяла година лекуват болести и развалят магии. След това се търкалят в росата или се къпят в реките за здраве, дълголетие, плодовитост и берекет. Момината китка, свита през нощта на Еньовден, привлича и омайва с голяма любовна сила. В нощта на Еньовден от небето слизат чародейни същества, наричани още вили, самовили, самодиви, които имат човешки облик. Те са неземно красиви млади моми, с дълги разпуснати коси, тънки снаги и поглед, който може да те убие. Затова поверието гласи, че ако човек срещне самодива, не трябва да я поглежда в очите, за да не го погуби. Пеят и танцуват около кладенци и извори, облечени винаги в дълги бели кошули. Вярва се още, че на този ден се появяват и т.нар. „мамници” – голи жени със завързани на кръста дълги престилки, с които обират росата от плодородните ниви, за да я пренесат на друго място, като по този начин пренасят плодородието. Вярвало се също, че ако в този ден „мамница” пресече пътя на стадото, то няма да даде вълна и мляко.

 На този празник широко разпространен ритуал е така наречената „мълчана вода”. В деня преди празника, преди заник слънце, млади моми наливат от три извора вода, която се оставя да пренощува на открито с потопени в нея китка еньовче, здравец и сребърен пръстен. Всяка мома свива своя китка, по която на следващият ден се гадае за какъв момък ще се омъжи. Вярва се, че за да се запази магическата и целебна сила на водата, момите трябва да я наливат при пълно мълчание, докато не я занесат вкъщи. Затова се нарича мълчана вода. Този ритуал символизира запазване чистотата на водата, нейния неутралитет, за да може на следващата сутрин, след като вече е придобила магическите си способности, по нея момите да гадаят за здраве, сватба и продородие.

 В Тракия, и най-вече в странджанско, празникът се свързва предимно с ритуала Еньова буля. Рано призори всички моми от селото се събират в една къща, за да се подготвят за празника. Там обличат в невестински одежди едно 4-5 годишно момиченце с живи родители, сплитат косата му на плитка, слагат му червено було на главата, а върху булото, освен невестинските накити, невестински венец, изплетен от билки и бръшлян. Това е Еньовата буля. След това тръгват из селото, като момите, две по две, носят на рамене Еньовата буля и пеят специални обредни песни, с които молят Св. Еньо за здраве и берекет. Вярва се, че по време на целия ритуал момиченцето не трябва да говори. Тук отново, както при мълчаната вода, се появява мълчанието като символ на чистотата.

 Ритуалът Еньова буля и символ на невинност, който отприщва благословията на небесата. Празникът бил от голямо значение и сред момите в Охрид, Ресен, Битоля, Прилеп, Крушево, Воден. Еньовден, наричан от местните Иванден, символизира началото на жътвата и бракосъчетанието на човека с природата. В деня преди празника момите свивали китки от билката Еньовче или Иванче, слагали ги под постелята и в нощта срещу празника нощували върху тях за здраве. На сутринта събирали китките и ги слагали в сандъците и раклите, между дрехи и постели, за да ги пазят през цялата година от болести и несрета. В Битоля момите потапяли в един съд различни видове билки, слагали го на главата на малко момиченце и носели на ръце момиченцето из цялото село, от чешма на чешма, като пътьом пеели обредни песни. Отбивали се в къщи и дюкяни, откъдето хората ги дарували кой с каквото има възможност – пари, брашно, масло – за здраве и берекет. В Крушево момите пускали сребърните си пръстени в съда с билките. След това се гледало чий пръстен е най-избелен от лековитата, магическа вода. Тази девойка, чийто пръстен е най-бял, ще се омъжи най-скоро. В Преспанския край Иванден бил специален празник за момите. Приготовленията започвали месец по-рано. В деня преди празника момите се събирали и заедно – едните приготвяли обреден геврек, а другите т.нар. „кукла Иванка”. В бакърен съд момите сипвали вода, слагали от цветовете на събраните билки и поставяли свои накити.

 Взимали стомна, която, обърната наобратно поставяли в медения съд, така че двата съда да наподобят човешко тяло. Стомната играела ролята на главата на куклата, а медният съд – тялото. Покривали стомната и бяла шамия и изписвали лицето на куклата. С черен въглен очите и веждите, с черен цвят устните и страните. С помощта пък на черна кърпа прикрепяли към главата на куклата плитка истинска коса. Тялото обличали в празничната премяна на някое 4-5 годишно момиченце. Накрая момите бързали да поставят накитите си върху куклата, защото се вярвало, че която по-напред постави своя накит, тя по-напред ще се омъжи. По мръкване, след като Иванка била вече изписана и нагиздена, жените излизали и заедно с куклата обикаляли улиците и пеели песни, с които наричали за здраве, щастие, плодородие и берекет. След това оставяли куклата отново в къщата да пренощува, а те продължавали цяла нощ да се разхождат из селото и да се веселят. На следващият ден разваляли куклата и разчупвали обредния геврек. Всяка мома си очупвала парче от геврека, взимала си своя накит от куклата, заедно с малко вода от медния съд и част от билките в него и си ги носела у дома.

 След това обикаляли по къщите, от които преди това са им дали брашно, за да раздадат по парче от празнчния хляб за здраве. В своите „Ранни спомени” Симеон Радев споменава също за куклата Иванка, като пише, че накрая момите изхвърляли куклата в реката. „През пролетта се празнуваше Иванден. Празник за момите, в който участвуваше и по-голямата ми сестра Славка. По-възрастните ѝ другарки идеха вкъщи, събираха цветя от градината, правеха с тях върху един гюм нещо като статуя на жена, носеха я на Голема-река с песни и там пак с песни я хвърляха във водата. Питах майка си зашо правят това? Тя ми каза: „Не зная; така се е нашло”. В сборника „Български народни песни” братя Миладинови също споменават Иванден като празник на билките и един от най-важните „годишни обичаи”: „Иванъ-денъ. Ден-та стари жени берееатъ треви лекови-ти (бильки). Во Воденъ тiе треви висеетъ на дукани-те за да имает покике покупници.” Известният български фолклорист и публицист Кузман Шапкарев също отделя внимание на вярванията, свързани с този праник в Охрид: „На Иванден н Еньовден, 24-й юний в Охрид и на много други места спростират на въжета най-хубавите си друхи, изложени на слънцето и чистия въздух целия той ден, за предпазванье от молци. На същия тоя ден или по-преди, в май, берат лековити треви и цветове – бъзов цвет, лайкучка, липов цвет и др(уги) т(акива).

   През същия тоя ден или друг ближен, не помня добре, жените нито хлеб месят, нито нощвите даже отварят, за предпазванье от хлебни молци, „хлебари” наричани.” Сред многото български празници, които минават за строго национални, типични и традиционни, има един, за който вписването в националния код е вън от всякакво съмнение. Това е Еньовден. В българските представи той е изпълнен с универсална житейски символика. Той не е просто неизбежна част от празничния календар, а нещо много повече – той е елемент от националния ни светоглед, който се простира от Източна Тракия до западните предели на Македония.

 Маргарита Цачева