Преображение Господне сред българите в Македония

  Преображение Господне в българското народно самосъзнание в Македония

 На 6/19 август светата църква чества празника Свето Преображение на Господа Бога, нашия Спасител Иисус Христос. Това е денят, в който Иисус Христос се явява на тримата си ученици – Петър, Яков и Йоан, за да ги предпази от съмнението в Христовите страдания и да укрепи вярата им.

 Преображение Господне е един от най-големите т.нар. Богородични празници, който се чества още от първите векове от зараждането на християнството. В представите на българина този празник се е превърнал в едно чудно своеобразно съчетание от особена езическа суеверност и необикновен респект към християнската религия.

 Векове наред старите българи вярвали, че в нощта срещу празника небесната, Божията врата се разтваря и сам Господ се явява на хората – който успеел да го види, бил щастлив и отправял към Него молитви за здраве и благополучие.

  Затова и в тази свещена нощ майките не оставяли децата си да заспят, а ги държали будни и ги карали да гледат към небето. Това може да се тълкува и като едно своеобразно преображение на Господ на земята – за да прогони съмнението у хората и да укрепи вярата им. Така, както Иисус се явил на учениците си на планината Тавор. Известният български етнограф от Велес Димитър Матов пише за подобно вярване на Преображение сред българите в родния си град: „ноќта спроти Преображенье се явуе на небото Божия врата, се отвора небото, сам Господ се явуе. Кой шчо е прав човек, може да е види Божия врата и, шчо да посака, му дава Господ, ама вратата стои малку време отворена. За това майките им викаат на децата да не спиат и да чекаат да я видат Божия врата. Им прикажуват и приказната за той шчо рекол: „Дай ми, Боже еден шиник глава“, место да рече: „Дай ми Боже еден шиник пари“ – и шчо му пораснала главата колку еден шиник та не можел да си я извре главата од пармаклците, дури не ѓи искршиле“.

  За Скопие и околностите пък бележитият български възрожденски книжовник и фолклорист Кузман Шапкарев отбелязва: „Веруваат дека на Преображенье Господне или ноќта спроти 6 август, а како што велат други спроти Водици, секоя година се отворало небото и тога се поклонвеле дрвата со врвовите до земя. Во той момент кога ќе бидело небото отворено, шчо да посакал чоек од Бога, Господ ќе му даел. За докажванье верваньето оти е вистинско, простийот народ прикажвит некой приказни, и и вервит како сосем вистински“. Българският просветен и обществен деец от Охрид Евтим Спространов пише същото и за родния си град: „Преобр’же’не се отворало небото и било светло како оган“.

 На Преображение се откъсвал първият салкъм грозде. Хората традиционно носели гроздето в църквата, където божественият плод се освещавал и благославял от свещеника. В литургията на българските православни храмове се прибавя специално молитвено песнопение (тропар) – „Освещаване на гроздето”. А плодът е божествен, защото от него се прави виното – символичен образ на Христовата кръв, така както нафорът символизира тялото Христово. След като било осветено в църквата, гроздето се раздавало на близки и съседи за здраве и благоданствие. Вярвало се също, че когато Господ създал гроздето, Дяволът създал къпината – дяволското грозде. Затова всеки, който искал да спаси душата си от изкушенията на Дявола, първо хапвал от прекадения божествен плод, а след като отмине празникът Преображение, било позволено да опита и от вече узрялата къпина. Във връзка с вярванията на старите българи в Скопие относно Преображение Кузман Шапкарев пише: „До Преображение никой грозде не яде како и во Охрид. Тогаш ќе однесат в црква и откако ќе го чита свештеникот со молитва слободно е за секого да яде грозде“.

 Друг известен български етнограф, посветил голяма част от живота си в изследване на българските традиции, обичаи и нрави на македонските българи – Васил Кънчов, също пише за празника в с. Нерези, Скопско: „До Преображение Господне тук не ядат грозде. На Преображение за пръв път носят в черквата грозде, че после на гробищата да раздадат за умрелите, че най-сетне хората започват да ядат грозде. „Копини” (къпини) преди да се хапне грозде не ядат. Когато за пръв път нещо ще хапнат, особено някакъв плод, ще кажат непременно „Айде да е живот и здраве”, па ще го хапнат като го слагат в устата, после с дясната ръка зад тила, та в устата, за постоянно ядене.

” В Гевгелийско още от предния ден децата измивали старателно кошниците, за да бъдат чисти за сутрешния празничен гроздобер. Защото било обичай на сутринта на Преображение всеки да отиде на лозето си и да набере първите салкъми узряло грозде. Вечерта преди празника жените носели в църква варено жито и литургия, а на сутринта варено жито и грозде, „поп да го пее”, а след като свещеникът го „отпее” вече не е „греота” и може да се яде.

 Сведения за този така почитан български празник черпим и от записките на Димитър Матов за с. Кондороби, Костурско. Той пише, че в близост до селото, на брега на Костурското езеро имало средновековна българска черква, която носела името „Преображение Господне” и чиито останки могат да се видят и днес. Видният етнограф пише следното: „В нея се забелязват едвам иконите, вдълбани в стената, и прозорците, които са с кръстовидна форма. Както казват тя притежавала разни антики, но ограбени от разбойници, които върлуват по горите и до днес.

 На 6 август, на празника Преображение Господне, излизат всичките селяни, придружени от поповете, а някои от самия владика (градския), дето се отслужва света литургия, след което излизат вън на полянките и си раздават грозде и любеници, след което се открива панаир, на който присъстват хора и гости от разни села на околията, приносещи дарове на църквата.”

 В българските народни представи съществуват и други вярвания, обвързани с празника Преображение. Вярва се, че на този ден природата и слънцето се преобразува, времето се преобръща – това е краят на лятото и началото на есента. Денят намалява, нощите стават судени, листата на дърветата започват да пожъляват, а водата става по-студена. Водата в морето „се обръща” и студените течения край брега се засилват. Заради това хората за последен път отиват да се къпят в морето, реките и езерата. Сред птиците вече трудно могат да се различат малките от големите. Малките птички вече са пораснали и заедно с родителите си започват да се стягат за дългия си път към по-топли страни, за дългия път към зимата. Евтим Спространов описва подобно поведение сред щъркелите в Студенчишта, Охрид: „На Преобржене си одет штркойте и ластойците. К’де Студенчишта се берет со стотини околу еден црн штрк, дури ќа поцрнит полето. Неколку дена викет, кревет ѓурултиа после ќе летнит црниот штрк и сите по него ќе летнет. Црниот штрк како цар да им е, како войвода“. И така, както при повечето български празници, от преплитането на дълбоко духовната християнска вяра у българина, народният светоглед – нрави, традиции и обичаи, препредавани от поколение на поколение и чрез намесата на природните явления като неизменима част от космоса, се ражда един уникален по своята същност, символика и значение български празник – Преображение Господне.

 Не е и случаен изборът на поробените българи от Тракия през 1903 г. да въстанат точно на този ден. С разтупкани сърца от отзвука на избухналото вече Илинденско въстание, уповавайки се на вярата си, надеждата за свобода ги кара трепетно да чакат да се отвори небесната врата, откъдето Господ ще ги благослови за предстоящата борба. И въобще Илинден, Преображение и по-късно Кръстовден в българското народно самосъзнание остават и до ден днешен като символ на нещо много повече от християнски празник. Тези паметни дати стават символ на борбата, готовността за саможертва и непримиримия дух на българина. С укрепването на вярата, преображението на природата, благославянето на плодовете като благодарност към Бога този празник, по места познат още като Сотировден, успява символично да обедини българите от Черното море, та чак до Охридското езеро.

Маргарита Цачева