Книга на МНИ разбулва десетилетни загадки за ВМОРО

Д-р Слави Славов

 Д-р Слави Славов за книгата си „ВМОРО от Илинден до Балканската война (1903–1912)”

 Преди броени дни излезе книгата „ВМОРО от Илинден до Балканската война (1903 – 1912)” на д-р Слави Славов от Института за исторически изследвания при БАН. Монографията е издание на Македонския научен институт. Появата ѝ стана възможна благодарение на програмата „Помощ за книгата” към Министерството на културата. Във връзка с излизането на труда МНИ се обърна за кратко интервю към неговия автор. 

МНИ: Д-р Славов, ще споделите ли кое ви мотивира да напишете тази книга? 

Д-р Сл. Славов: През последните няколко десетилетия за историята на обвитата с легенди революционна организация на македонските и тракийските българи се написа наистина много. Уверено може да се каже, че ВМОРО получи своето достойно място в научните изследвания и като резултат придоби един цялостен и завършен образ. Същевременно някои от проучваните проблеми останаха на емпирично ниво, а при други като че ли не бе намерен необходимият баланс. В книгата съм се стремял да обърна внимание именно на тези въпроси, като бъда максимално лаконичен по отношение на вече добре известните и безспорни факти, събития и оценки. 

МНИ: Кои са основните акценти в книгата? 

Д-р Сл. Славов: Един от основните въпроси, който преминава като непрекъсната нишка през цялото съдържание, е този за отношенията между ВМОРО и официална България. Тази проблематика в една или друга степен е изследвана, но в книгата ролята на българската държава е очертана по-ясно и категорично. Опитал съм се, доколкото позволява съхранената документация, да надникна в „кухнята” на тези взаимоотношения. В монографията читателите могат да открият приблизителните параметри на помощта в пари и оръжие, която българските правителства предоставят на Вътрешната организация през отделните години. Въпросът съвсем не е маловажен, защото в определени периоди материалната подкрепа, идваща по линия на българската държава, е не само значителна, но дори решаваща за общото състояние на ВМОРО. 

МНИ: Толкова ли са важни отношенията на ВМОРО с българската държава? 

Д-р Сл. Славов: Често, прекалено фокусирани в изследвания обект, ние не виждаме очевидното. На никое революционно движение не е по силите да поддържа и дори да увеличава своя ефектив (особено след такива сътресения като поражението на Илинденско-Преображенското въстание) в продължение на години, ако няма осигурен тил, или според осъвременената формулировка – своя логистична база. Ролята на такава база за ВМОРО играе българската държавна територия. В България в тежките следилинденски години се пренася центърът на тежестта, а и почти цялото ръководство на ВМОРО. Там, постоянно или за продължителен период от време, се намират всички централни институти на Организацията – не само Задграничното представителство, което по принцип е в София, но често и повечето членове на Централния комитет. Ако се проследи биографията на почти всеки по-значим революционен деец, ще се види, че поне веднъж, а най-често по няколко пъти, е бил „на почивка” (използвам тогавашния израз) в България. 

МНИ: Едва ли между ВМОРО и официална България е имало пълна хармония? 

Д-р Сл. Славов: Далеч съм от твърдението, че отношенията между ВМОРО и българските правителства са безпроблемни. Тъкмо напротив, проблемите са много. Те обаче не са породени от „македонския” (в смисъл на небългарски) характер на Вътрешната организация, както упорито внушават колегите от Р Македония. Българското национално самосъзнание е категорично засвидетелствано от всички водещи дейци на ВМОРО, включително и тези от „левицата”. Нещо повече – много от лидерите и теоретиците на тази част от ВМОРО дори не произхождат от Македония, а са от държавните граници на България. Основното противоречие между българските правителства и революционерите се базира на това, че Организацията иска да ускори освобождението на Македония и Одринско по пътя на въоръжената борба, а управляващите в София се опитват да я въздържат от прибързани действия до момента, когато са готови за война с Турция. Към това тактическо противоречие следва да се добави и обстоятелството, че много от дейците във ВМОРО споделят твърде радикални политически възгледи. Анархизмът и социализмът, твърдото прилагане на революционния терор, които се вписват изцяло и дори с модерни щрихи в духа на тогавашната епоха, се посрещат крайно негативно от всички европейски правителства. Затова не е учудваща и отрицателната позиция, които официална София заема към много от действията на ВМОРО. 

МНИ: Проблемът за разделението, на което като че ли завинаги е обречена ВМОРО, също присъства като основна тема в книгата. 

Д-р Сл. Славов: Този въпрос винаги ме е вълнувал. Разделението и братоубийствата са базисно заложени в генома на всяка революционна организация. В исторически план трудно може да се посочат революционни движения, които са запазили своето единство и са успели да се имунизират в това отношение. Разцеплението във ВМОРО в годините след Илинденско-Преображенското въстание е тема, която е сериозно предизвикателство не само за хората, проявяващи интерес към историята, но и за всеки професионален историк. Налице е сложно преплитане на идейно-тактически и личностни противоречия. Дори и днес мотивите за образуването на някои от теченията е трудно да се установят достатъчно категорично. При третирането на тази проблематика съм се опитал да внеса уточнение и известни корекции в някои от досега съществуващите тези. Популярното схващане за разделението на т.нар. „левица” и „десница” носи принципно верен, но само насочващ характер за разделението. В действителност процесът на идейно-организационна фрагментация е много по-сложен, динамичен и променлив. Поради това в книгата съм разгледал и фракции във ВМОРО, които обичайно са подценявани или дори напълно пренебрегвани от изследователите. 

МНИ: В заключение – кое е различното в образа на ВМОРО, което читателите могат да открият в книгата?  

Д-р Сл. Славов: Опитал съм се да дам един максимално автентичен, изчистен откъм идеализирани и клиширани представи поглед към ВМОРО. Според мен, тя разбулва десетилетни загадки, свързани с историята на тази Организация. Водещата ми цел беше без излишен патос да представя ВМОРО такава, каквато е – изживяваща множество проблеми, раздирана от вътрешни конфликти, но и отстояваща интересите на българското население в Македония и Одринско. В този контекст е важно да се разбере, че тя не е нито „добра”, нито „лоша”, а преди всичко революционна и освободителна. И като такава тя следва свои собствени принципи, тактика и логика на поведение, които невинаги могат да бъдат приети еднозначно. По отношение на безкрайните вътрешни борби образът на ВМОРО е може би малко песимистичен и потискащ, но в крайна сметка нейното по-късно развитие (вече като ВМРО) потвърждава тези констатации.