Становище на МНИ за българите в Албания

СТАНОВИЩЕ НА МАКЕДОНСКИЯ НАУЧЕН ИНСТИТУТ ЗА БЪЛГАРСКАТА ОБЩНОСТ В АЛБАНИЯ 

   Широкият отзвук на Балканите от гласуваната резолюция на Европейския парламент към Р Албания, с препоръки за спазване правата на българите в държавната ѝ територия, даде повод на Македонския научен институт да изрази своето становище по проблема. 

 В исторически план българското национално малцинство в Албания датира от 1913 г., т.е. от създаването на модерната албанска държава. Според решенията на Лондонската посланическа конференция, при определянето на границите между Княжество Албания и Кралство Сърбия, някои селища от историко-географска област Македония, до 1912 г. в Османската империя, попадат в територията на новата албанска държава. Между тях са селата със славянско (българско) население – християнско и мюсюлманско, от два района в Горни Дебър – Голо бърдо и част от Поле. Към това ядро се добавят двете големи български християнски села в Корчанско – Бобощица и Дреново, както и българските колонии в Корча, Билища, Шкодра и др. По-късно в Албания влиза и част от областта Гора, населена компактно с българи-мюсюлмани. След Първата световна война албанската държава включва и българските християнски села в Мала Преспа, заедно със с. Връбник, Костурско. В резултат от вътрешно разселване и външни миграции (на българи от Македония под сръбска и гръцка власт, главно бежанци от терора, упражняван върху тях от Атина и Белград) българският елемент в Албания се пръска из страната – в Тирана, Елбасан, Дуръс и др.

  До Първата световна война европейски учени, пътешественици, дипломати, публицисти и др. единодушно определят българския език и облик на тази народностна общност. Нейните корени отвеждат дълбоко в Средновековието, за което говорят множество свидетелства за езика и облика на тази народностна общност като българска. Още от ІХ в. земите, в които до днес съществува българското малцинство в Албания, са свързани с българската православна цивилизация чрез светлите ликове на св. княз Борис Михаил I Покръстител, св. Климент Охридски и св. Наум Охридски. Най-ясно откроени в Новото време са българите-християни с православно вероизповедание. В основния си дял те са принадлежали към два диоцеза на признатата и утвърдена от Османската империя Българска екзархия, учредена през 1870 г. – 8 години преди създаването на модерната българска държава. Екзархията е носител на културната и верска автономия на българската народност (миллет). В обсега ѝ влизат Голо бърдо и Поле – съставна част от Дебърско-Кичевската българска епархия, Мала Преспа от Охридско- Преспанската българска епархия, наред със с. Връбник и българските преселници в гр. Билища и гр. Корча. До 1912–1913 г. там функционират български училища, води се богослужение на български език в български черкви. Местното българско население се включва и в борбите за политическа свобода чрез участието си във Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и в Македоно-одринското опълчение – доброволческото формирование на македонските и тракийските българи в Българската армия през Балканските войни. През септември 1913 г. тези краища стават огнище на общото българо-албанско въстание против сръбската окупация. Впоследствие е направен опит да бъде обособена българска митрополия в Албания като легитимен продължител на екзархийската традиция от посочените части на Охридско-Преспанската и Дебърско-Кичевската епархия. Разпадът на албанската държавност и последвалата окупация на страната през Първата световна война слагат край на този опит. 

 След „Голямата война” геополитическите параметри и на българския, и на албанския национален въпрос се усложняват от установеното на Парижката мирна конференция (1919–1920) статукво. Въпреки многократните постъпки на София, проблемът за българското малцинство в Албания е изкуствено „замразен”, поради натиска от страна Югославия. Тя не допуска в непосредствено съседство с Вардарска бановина (т.нар. Южна Сърбия) да съществува друго славянско малцинство освен сръбското. В противен случай признатото наличие на българи отвъд Охридското езеро и р. Черни Дрин би могло да повдигне въпроса за правата на българските им сънародници, обявени за „южни сърби”, от двете страни на р. Вардар. През междувоенния период активни усилия за възстановяване на българското църковно-училищно дело в Албания полагат ВМРО – революционната организация на македонските българи, и легалните землячески организации на бежанците от Македония в България, на първо място – Дебърското братство и Дружеството „Св. Иван Кръстител” на българите-християни от Голо бърдо и Поле (Дебърско). Като се изключи пожелателният протокол за взаимно признаване и зачитане на малцинствата, подписан през 1932 г. от българската и албанската делегация в рамките на международните инициативи за мир на Балканите и в Европа, нищо съществено не е постигнато в това направление. Все пак благодарение на усилията на българската държава връзките между България и българите в Албания в периода между двете световни войни никога не са прекъсвали, до тях са достигали български учебници и книги, изпращани са учители и свещеници, поддържани са чувства за споделена историческа съдба и обща национална идентичност, вдъхвана е надежда за по-добро бъдеще. Проблемът остава и след Втората световна война с тази разлика, че българското население в Албания добива нов „народностен” етикет – „македонско”, съгласно новата национална модификация на международното комунистическо движение и на доминиращия съсед – Титова Югославия, с нейния „съюзен” член – СР Македония. 

  В продължение на 45 години по причини на стари политически грешки и натрапена чужда идеология комунистическият режим в България отвърна поглед от сънародниците ни в Албания. Това състояние на погазена историческа правда се промени постепенно след демократичните промени през 1989 г. Българите в Албания станаха обект на засилен научен интерес от страна на български историци, езиковеди, етнолози и фолклористи, до тях отново започна да достига българска книжнина, медиите също поддържат вниманието на обществеността към техните проблеми, българските висши учебни заведения отвориха вратите си за тях.

  Неотдавнашната резолюция на Европейския парламент към Р Албания, с препоръки за спазване правата на българите в държавната ѝ територия е шанс, но и проверка с много адреси – към традиционно добрите българо-албански отношения, към демокрацията в Р Албания, към мъдростта и зрелостта на Р България.