Българската патриаршия и църквата в Македония

Българската патриаршия и църковният проблем в Република Македония - срещи и разминавания след 1989 г. 

 Д-р Горан Благоев 

 Македонската православна църква (МПЦ) е една от най-новите йерархии в православния свят. Възникването ѝ в голяма степен е отражение на процесите в Източна Европа след Втората световна война, свързани с доминацията на атеистичните режими над религиозните институции. МПЦ е учредена на Църковно-народен събор (ЦНС), свикан през март 1945 г. от Инициативен комитет. Той е създаден половин година по-рано със задача да изгради независима православна църква в пределите на Народна република Македония[1]. Съборът, на който присъстват и ръководителите на новата държава[2], приема решение да възобнови Охридската архиепископия като Македонска православна църква. Тя трябва да бъде автокефална, т.е. неподчинена на друга „поместна национална православна църква“ и целта ѝ е да запази „характерните особености на македонския народ“. Това изискване още в самото на-чало поставя МПЦ в тежкото изкушение на етнофилетизма, смятан за ерес и в услуга на държавната политика за налагане и отстояване на македонизма – специфика, която продължава да е отлика на тази църква. Първоначално Сръбската православна църква (СПЦ) не признава МПЦ, понеже „е прогласена против волята и съгласието на Майката църква и каноничната йерархия“. Така е заявена претенцията, че Сръбската патриаршия е църква-майка на новосъздадената македонска йерархия. През следващите две десетилетия отношенията между двете църкви са доминирани от официалните власти в СФРЮ, които толерират обособяването на отделна йерархия в СР Македония в унисон с федеративния принцип за изграждане на държавата. Така въпреки постигнатия известен компромис за автономия в рамките на СПЦ на 17 юли 1967 г., в Охрид е свикан ІІІ ЦНС на МПЦ[3], който решава, че 

1 След 1967 г. – Социалистическа федеративна република. 

2 Joван, Архиепископ Охридски и митрополит Скопски. Богословско-историски аспект на расколот на Црквата во Р. Македония и неговото надминување – Цит. по: http://www.poa-info.org/arhiepiskop/proucuvanja. 

3 Петров, П., Х.Темелски. Църква и църковен живот в Македония. С., 2003. 

 8

се провъзгласява за автокефална“, а диоцезът ѝ се покрива с „границите на македонската национална държава – Социалистическа република Македония“. В отговор на това Сръбската патриаршия обявява през септември 1967 г., че МПЦ „самоволно и неканонично се е отделила в разколническа и верска организация“ и прекъснала каноничното си общение с клира в СР Македония, но не и с вярващия народ[4]. Това решение е изпратено до всички поместни православни църкви и нито една от тях официално досега не признала автокефалията на МПЦ[5]. „Братска обич“ в сянката на македонизма Документите показват, че макар и спорадично, още преди събора от юли 1967 г., клирици на МПЦ търсят контакти с българския патриарх Кирил[6]. През 1964 г. при посещението си в София като член на делегацията на СПЦ, оглавявана от патриах Герман, Македонският архиепископ Доситей неофициално сондира мнението на патриарх Кирил за евентуалното отделяне на МПЦ от Сръбската патриаршия. Българският църковен глава отговоря, че по този въпрос единствено важно е мнението на СПЦ[7]. 

 След провъзгласяването на автокефалията патриарх Кирил прогнозира, че е малко вероятно Македонската архиепископия да бъде призната от някоя голяма православна църква, без да е получено съгласието на Сръбската пат-риаршия. Той заявява, че „позицията на БПЦ трябва да бъде очаквателна, но ако се стигне до признаване на църквата, това не трябва да означава и призна-ване на нацията“[8]. Други източници показват, че патриарх Кирил се опитва изключително дипломатично да балансира позицията на Българската правос-лавна църква (БПЦ). Тя официално се придържа към общоправославното мнение, че македонската църковна независимост е каноническо правомощие единствено на Сръбската патриаршия, но при всеки удобен случай патриар-хът не пропуска деликатно да подчертае българския произход на църквата в СР Македония[9]. 

4 Гроздановски, Р. Стефан – Архиепископ Охридски и Македонски. Скопjе, 2000, с. 124. 

5 Благоев, Г. Братята, които не искат да са наедно. – В: Истории за плач и за надежда. С., 2011, с. 268. 

6 Елдъров, С. Паметни бележки на Българския патриарх Кирил за срещите и разговорите си с протойерей д-р Славко Димевски през 1964 г. – Македонски преглед, 2016, № 2, 115–134. 

7 Методиев, М. Между вярата и компромиса. С., 2010, с. 389-390. 

8 Пак там, 390–391. 

9 Такава е и позицията му пред гръцкия посланик в София, който спешно търси среща с него два дни след приключването на III ЦНС в Охрид. Стенограмата от тази среща вж. в: Кирил, патриарх Български. Дневник (ръкопис). – ЦДА, ф. 1318, оп.1, а.е. 5, л. 174–175. 

9 

От юли 1967 г. до смъртта си през март 1971 г. патриарх Кирил четири пъти приема македонски клирици, а при една от срещите дарява на МПЦ 3 литра свето миро[10]. Показателно е, че синодът в Скопие изпраща духовници, които са на пробългарски позиции[11] – като Злетовско-Струмишкия епископ Наум[12] и свещеник Методи Гогов[13]. Те търсят съвет как Църквата им да излезе от създадената ситуация. При една от срещите епископ Наум заявява на българския патриарх, че идва при него „като при татко“. Македонските гости отправят нападки към „шовинистичната политика на Сръбската патриаршия преди 1945 г.“, а очакванията им са „най-напред... да получат признание от Българската православна църква“[14]. 

Така се заражда тенденцията при необходимост непризнатата МПЦ да търсят неформални контакти с българския синод, като се разчита на исторически мотивираното общностно чувство на българите към Македония. Доколко този подход на македонските клирици е искрен или е манипулативен показва криволичещата динамика на отношението им към БПЦ. Йерархията в Скопие се стреми да поддържа връзки с БПЦ и след кончината на патриарх Кирил, като кани на посещение в СР Македония новия български патриарх Максим, а през януари 1973 г. архиепископ Доситей го моли да приеме тяхна делегация „за да бъдат обновени и засилени“ отношенията между двете църкви[15]. Българският синод обаче се въздържа от контакт с македонските архиереи и за близо две десетилетия напред отношенията са замразени. 

Вероятните причини са: 

1. Схизмата наложена на Македонската архиепископия от СПЦ се спазва от всички православни църкви, включително и Руската, която доминира външноцърковните отношения сред йерархиите в социалистическия лагер. 

2. Според становище от септември 1982 г. на преподавателя по църковно право в Духовната академия проф. иконом Радко Поптодоров: „Светият синод следва отдавна практиката да не отговаря нищо на твърденията на 

10 Методиев, М. Цит.съч., 390–391. 

11 Елдъров, С., Цит. съч., с. 116. 

12 Свещеник Томо Димовски – енорийски свещеник в Битоля. Член на епархийския съвет на Охридско-Битолската епархия на БПЦ, администрирана от Ловчанския митрополит Филарет. След 1944 г. приема монашество с името Наум, а II ЦНС на МПЦ през 1958 г. го избира за Злетовско-Струмишки епископ със седалище Щип. 

13 Един от инициаторите за свикването на I ЦНС на МПЦ. Месец по-късно е изпратен в затвора като „противник на интересите на македонския народ“. Според една от версиите е осъден за пробългарски позиции. Впоследствие се проявява като активен защитник на македонската кауза. След като овдовява, приема монашество с името Михаил. През 1993 г. е избран за Македонски архепископ и оглавява МПЦ до смъртта си на 6 юли 1999 г. 

14 АКРДОПБГДСРСБН, ф. Iр., а.е. 9982, л. 172. 

15 Пак там. 

 10

...