 |
| Христо Попкоцев |
Николета Войнова
На 30 април 1933 г. във Варна умира Христо Попкоцев – деец на Вътрешната македоно-одринска революционнна организация, чиято роля в освободителното движение до голяма степен остава непроучена, а приносът му заслужава да бъде обект на изследване. Той влиза в редиците на Вътрешната организация в първите години след нейното създаване и остава до последните години от нейното съществуване.
Записва славянска филология през 1890 г. с втория випуск на Висшето училище в София. Там му преподават Любомир Милетич, Александър Балабанов и Иван Брожка, за които разказва в спомените си. През същата година заедно с Даме Груев, Никола Наумов, Петър Попарсов, Димитър Мирчев и други студенти основават Младежко дружество за подготвяне на учители за Македония. Учителства в Цариград (1892–1894), Скопие (1894–1895), Одрин (1895–1896) и Солун (1896–1898).
Хр. Попкоцев първоначално залага на просветно-културната насоченост за решаването на македонския въпрос, без да изпуска от поглед организираната борба. В края на 1895 г. са посветени с Христо Матов в дейността на ВМОРО, тогава носеща името Македонска революционна организация (МРО). На Попкоцев е поверено израждането на Одринския революционен комитет, а на следващата година влиза в Централния комитет.
През 1898 г. е заловен от турските власти и остава в затвора до началото на 1903 г. Делегат е на Солунския конгрес, който взима решението за обявяване на въстание. След Илиденско-Преображенското въстание от 20 юли 1903 г. отново е в състава на ЦК на ВМОРО. С Михаил Думбалаков и Петър Попарсов са заловени в Солун през 1905 г. и са изпратени в затвора в Куршумли хан в Скопие.
Участва в Балканските войни като със съдействието на ген. Ал. Протогеров с Христо Матов са включени в състава на 9-та Велешка дивизия. През Първата световна война Хр. Попкоцев е избран за кмет на Скопие, а след войната се завръща в България и работи като учител във Варна.
След възстановяването на ВМРО през 1919 г. продължава да следи движението на революционните дела, а след убийството на Тодор Александров застава зад крилото на ген. Протогеров. До края на живота си активно участва в дейността на бежанските организации на македонските българи, като е член на Съюза на македонските емигрантски организации и Илиденската организация.
В служба на революционното дело минава голяма част от неговия живот. Христо Попкоцев оставя спомени и публикува материали за освободителното движение. През 1933 г. Илинденското дружество във Варна обнародва книгата му „Стари и нови писатели за българите в Македония”.
Приложението по-долу съдържа главата „Моето кръщение“, която е част от спомените му. При публикуването им езиковите особености са съобразени със съвременния български правопис. В скоби са добавени пропуснатите или недоизказани докрай думи.
„На другия ден аз заключих динамита в куфара и го оставих в митрополията, докато се върна от Щип. Отидох в Щип, взех майка ми и сестра ми и тръгнах назад. В Солун нарочно поседях 2–3 д[ни], за да се видя с [Даме] Груев и да взема упътване върху методите и средствата за организиране. Той също търсеше случай, как да ни откриете и посвети в тайната и без да ни подлага на изпитание, през което трябваше предварително да минат новите членове, предложи ми след вечеря да вземе и Хр[исто] Матов, който случайно се намираше в Солун на път от Сяр за Скопие и да отидем в къщата на Ив[ан] х[аджи] Николов, книжар в Солун и член на Центр[алния] револ[ционен] комитет. Груев беше най-активният и такъв си остана той от начало до край: той тичаше сам да организира българите-работници в Кукушката махала, разделил ги беше на десетки, на 2-3 дни ги свикваше на заседание, говореше им, насърчаваше ги, трошеше 500 год.[ишните] вериги, в които бе окован робският дух на българина, окриляваше ги с надежда, будеше съзнание за човешко достойнство, разпалваше желание и любов към свобода и човешки права, вдъхваше им кураж за борба и отмъщаваше за 500 год[ишните] тегла – с една дума възпитаваше и гореше робските души за разплата. Отдавна аз и Матов не бихме си писали, случаят ни събра в Солун, за да се разговорим и разменим мисли върху старото си мнение – да работим на културна почва. Аз се бях отърсил от това мнение и бях се увлякъл от духа на новото време.
Несполучилото въстаническо движение от миналата година бе обнадеждило много робски души и бе посочило най-правия път за освобождение. Матов със своя хладен темперамент, зрял разсъдък и съвсем небоев характер, неподатлив на чужди мнения, спокоен и тежък, бавен и когато всички бързат, бе също променил мнението си и бе готов да тръгне по пътя на революцията. Времето беше такова, че и най-трезвият не можеше да не се опие от въздуха, който дишаше.
Организацията имаше нужда от ръководители поне по един в град, тая нужда караше Груев да използва случая и да ни привлече в работата. Матов можеше да бъде полезен в Скопие като директор на гимназията – без да излиза налице да води делото, посредством 1–2-ма от учителите. В по-главните градове имаше вече по един ръководител.
В Щип оставаше вм[есто] Груев Гоце Делчев, в Прилеп беше Петър п[оп] Арсов, Битоля Пере Тошев и пр. Понеже организацията си бе предначертала да простре своята мрежа и в Одринския край, дето българщината бе по-слаба и разредена от турци и от гърци, трябваше да се намери и за там човек, който да тури основа и да почне работа. За такъв случай беше посочил мене. Вечерта аз казах на Матов, че ни викат на разговор в къщата на х[аджи] Николов. Той се досети, какъв ще бъде този разговор и без много приказки се съгласи да идем. Там заварихме членовете на Централния комитет:
Д-р Хр. Татарчев, Груев и [Иван] х[аджи] Николов. С малко думи Даме [Груев] ни откри тайната и ни предложи формалната клетва. На масата лъснаха, кама и револвер, а до тях евангелието. Стана Груев и подаде на Матов камата в лявата ръка, изправи дясната нагоре, готов да се прекръсти и почна да повтаря след Груева думите на клетвата. Точно не помня да предам дума по дума тази клетва, но смисълът и бе следният:
„Заклевам се в името на Бога, че като член на революционната организация ще работя за свободата на Македония и Одринско, ще изпълнявам точно правилата и статутите на организационния устав – отказвам се всичко мило и драго – от живот, от имот и от семейство, ще пазя всичко в тайна и ако волно или неволно престъпя клетвата, нека с това хладно оръжие да бъда наказан.“
След като издума това Матов се прекръсти и целуна евангелието и камата. По същия начин положих клетва и аз. Докато Матов полагаше клетва мен ме надуваше смях: тази формалност ми се виждаше излишна за човек интелигентен, който може и да не вярва в Бога и в евангелието; но, когато станах и сам взех камата, цял потреперих. Дали някакъв страх ми сви сърцето или тържествената обстановка, сериозността на Груев, който като през свещенодействаше, или пък камата, която държах потресе цялата ми душа – не зная, но тогава разбрах, че тази формалност не е без значение и излишна и за интелигентен човек“.
НБКМ–БИА, ф. 589, а. е. 1, л. 125–126.
С корекции е публикувано в „Македония”, 1922, 30 X, 44–45.
0 коментара:
Публикуване на коментар