Република Северна Македония вече зае мястото си в НАТО

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, кн. 2. 

Костадин Филипов

Република Северна Македония вече влезе в международното общуване с новото си име. След като в Събранието в Скопие 81 гласа осигуриха пакета от четири конституционни промени, след като гръцкият парламент ратифицира Договора от Преспа и след като бяха изпълнени всички предвидени процедури за привеждане в действие на промените в конституцията, Република Северна Македония вече и напълно официално стана субект в международните отношения. Вербални ноти с уведомление, че новото име на държавата е Р Северна Македония, вече бяха изпратени и до ООН, до всички международни организации, където страната членува, както и до всички онези над 130 държави, които досега я бяха признали с нейното тогавашно конституционно име Република Македония. Тези задължителни процедури, както и някои други, произтичащи от Договора от Преспа с Гърция, отвориха вратата за членството на Р Северна Македония в НАТО. Протокол за това бе подписан в централата на Пакта в Брюксел, а и ратификацията му започна в някои от държавите-членки. Първа, която по силата на обстоятелствата ратифицира протокола, бе южната съседка Гърция. Ратификацията, както и трябваше да се очаква, се превърна в повод управляващи и опозиция отново да се хванат гуша за гуша, както се казва, с оглед на изостреното вътрешнополитическо противопоставяне. Но правителството на Алексис Ципрас получи подкрепата на точно толкова гласове на депутати – 153, колкото инкасира и при ратификацията на самия Договор от Преспа. С това за пореден път се потвърждава нашето становище, че въпреки ожесточения характер на дебата в парламента, въпреки заканите от страна на опозицията, че ще провали договора и въпреки напускането на управляващата коалиция на партията „Независими гърци” на Панос Каменос, ситуацията бе под контрол дотолкова, че да осигури минимална, но достатъчна подкрепа както за ратификацията на договора, така и за Протокола за членството на Р Северна Македония в НАТО. Както и трябваше да се очаква, тъкмо други две съседни на държавата с новото име страни бързо-бързо ратифицираха Протокола за НАТО. Първо това стори словенският парламент, после – парламентът на Албания. И при двете ратификации, които трябваше да имат по-скоро церемониален характер, там като гост от Скопие бе председателят на парламента Талат Джафери. 

По стара дипломатическа традиция при такива важни за някой съсед заседания на законодателния орган, на тях би трябвало да присъства най-високото държавно представителство. В случая – това би трябвало да бъде президентът Георге Иванов. Но неговото отсъствие от въпросните заседания в Любляна и в Тирана, както и видимата му липса при издигането на знамето на НАТО на пилона пред сградата на правителството в Скопие, породиха слуховете за пълната му политическа изолация. Не че подобни приказки и преди не са вървели из Скопие. Напротив. Но сега нещата са повече от видими и създават неприятно чувство за преднамерено пренебрегване на държавния глава, при това в един исторически момент за Р Северна Македония, какъвто е стартът на процедурата за членство на страната в НАТО. Разбира се, сега се търси мястото на пропукване в и без това нарушената сериозно комуникация между правителство и президентската институция, между премиера Зоран Заев и държавния глава Георге Иванов. Протоколните служби били изпратили покана до Иванов да присъства на церемонията по издигането флага на НАТО, която покана се била загубила някъде по пътя от сградата на правителството покрай река Вардар, до резиденцията на президента под хълма Водно. 

Шегаджиите в Скопие обаче твърдят, че ако Заев и неговият екип са искали държавният глава да присъства на платото пред правителствената сграда, е било достатъчно премиерът да се качи на покрива ѝ и да викне с пълен глас към президентската резиденция. Те толкова са близо, че щяло да се чуе. Но понеже подобни преднамерени гафове, като този със загубената или разпиляна някъде покана до Иванов, са неделима част от любопитната история на политиката и дипломацията, тъкмо защото са преднамерени, те дават знак за нежеланието Заев да вижда президента край себе си в миговете на своя политически и личен триумф. Заев вече на няколко пъти показа, може би дори без да иска, че обича да се къпе в славата, да присвоява персонално за себе си успеха на цели екипи от свои сътрудници, да добавя сериозни червени точки в своята политическата си кариера. Нещо като в спорта – при загубите треньорът е виновен, победите са дело на целия екип. Тука обаче стана обратно на тази спортна логика. Макар че в интерес на истината, не бива да се отричат тъкмо усилията, които той като премиер положи, за да гарантира на своята държава евроатлантическия път в бъдеще. 

Не бива да се подценява личната му роля както в пробива в отношенията с Р България и подписването на двустранния договор за добросъседство и приятелството, така и за разрешаването на десетилетния спор с южния съсед във връзка с името. Никак не беше лек пътят на Заев до този успех, наложи му се да прави сериозни морални компромиси, за да плати цената му. Вероятно той самият си дава сметка за всичко това, защото в ситуация, в която бе обвиняван, че използва правосъдието като политически инструмент, за което трябва да си понесе вина, той можа само да проплаче: „А мене пита ли ме някой как от 49 депутати в парламента, които имах, ги докарах до 80, за да гласуваме договора и промените в конституцията?”. Това май казва много, ако не и всичко. От друга страна, президентът Георге Иванов сам се дискредитира в очите на повечето от своите съграждани и на влиятелните хора на международната арена. Стигна се дотам да бъде обвиняван в откровени антиконституционни действия с отказа си да подпише закони, приети от парламента, върнати веднъж от него, гласувани отново, но пак останали без неговия подпис. Иванов бе и против промените на името, против договорите с България и с Гърция, с една дума – против всичко, което идваше от правителството. 

Да, в крайна сметка той приветства членството на Р Северна Македония, но обвини кабинета и премиера за начина, по който това се е случило. Може и да има известно право, но цялостното му поведение бе поведение на зависим от една партийна централа политик, който не може да се еманципира от нея дори в такъв важен за бъдещето на неговите съграждани и на тяхната държава момент. За да се стигне до това през януари т.г. председателят на парламента Талат Джафери да се позове на някакво тълкуване в конституцията, което му дава право да подписва приети от парламента закони вместо държавния глава, като сложи парафа си под Закона за езиците. Един спорен и противоречив документ, който дава право за използване на албанския език като втори служебен на цялата територия на страната и на всички равнища в администрацията и управлението. Дори нещо повече – при откриването на първата за тази година сесия на Събранието, Джафери произнесе словото си на майчиния си албански език. После, като представител на държавата с новота име Р Северна Македония присъства на ратификациите на Протокола от НАТО в Словения и Албания. 

Вероятно това пък даде основание на беглеца в Будапеща Никола Груевски да заплаши своите съграждани, че така, както я карат, не е никак изключено те да имат за президент албанец. Темата за бъдещите президентски избори в Р Северна Македония предстои да става все по-актуална. Ние ще я следим така, както всичко интересно, свързано с нашите „братовчеди“ от югозапад. Във всеки случай обаче, трябва да ги поздравим за старта на процедурата за придобиване на пълноправно членство в НАТО и да им пожелаем успех по този път. Защото това е и наш, български успех.