Българо-албанските отношения не бива да са подвластни на стереотипите

Източник : бюлетин "Българите на Балканите по света", № 3, 2019

Българо-албанските отношения не трябва да са подвластни на стереотипите 

За дългия път към написването на книгата „Българо-албанските политически отношения (1908–1915)”, за общите интереси и различията между двата народа, за съвременното отражение на историческите връзки с историка д-р Георги Н. Георгиев разговаря Костадин Филипов.

Д-р Георги Н. Георгиев е роден в Дупница. Завършва история във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Доктор по история, научен сътрудник /главен асистент/ в Института за исторически изследвания при Българската академия на науките. Член на Македонския научен институт, научен секретар на Редколегията на списание „Македонски преглед”. 

– Д-р Георгиев, съвсем наскоро като издание на Македонския научен институт излезе от печат книгата Ви „Българо-албански политически отношения (1908–1915)”. Изданието, излязло с финансовата подкрепа на Министерството на културата, номинирано от програмата „Помощ за книгата“, както се казва още мирише на печатарско мастило. Свидетел съм на прецизността, с която подхождахте при редактирането на този труд, към всяка дума, или към всеки препинателен знак в него. Всъщност, кога се появи идеята за нея и колко време ви отне написването ѝ? 

– Мога да определя доста точно времето, когато идеята за книгата се появи. Преди десет години покойният бай Христо Матов, син на един от ръководителите на българо-албанското въстание от 1913 г. – войводата Милан Матов, се обърна към Института за исторически изследвания (тогава Институт за история) при БАН, по-специално към секцията „История на българския национален въпрос” с молба и предложение да организираме научна проява, посветена на това събитие, позабравено според него от нашето общество и наука. На мен, току-що постъпил член на секцията, се падна честта да подготвя водещия доклад. 

Резултатът беше едно съобщение, впоследствие развито в студия – „Българо-албанското въстание в Македония от 1913 г. (политически и военни аспекти)”, която излезе на страниците на списание „Македонски преглед”. С нея започна и дългият път към написването на книгата. Тя е обмисляна, премисляна и „мерена” десет години, като самото писане отне две от тях.

– Защо избрахте точно този период? Защото е неизследван докрай, защото има много документация и публикации за него, които да ползвате, или по някаква друга лична и научна причина? 

– Българо-албанското въстание от 1913 г., за което стана дума преди малко, е ключово, но и междинно събитие за цял един период от историята на българо-албанските политически отношения. Този период е основополагащ за тяхното развитие, включително с възникването на модерната албанска държава и установяването на двустранни дипломатически отношения между България и Албания. 

Неговата предистория може да се отнесе към обявяването на т.нар. Хюриет в Османската империя (1908), а неговият отзвук, подсилен от Балканските войни и договорите в Лондон, Цариград и Букурещ 1912–1913 г. стига до наши дни. За крайна, горна граница на изследването е избрана намесата на България в Първата световна война, когато е изглеждало, че Македонският и Албанският въпрос най-сетне ще бъдат комплексно решени в общото русло на българския национален въпрос. Тук трябва да се изтъкне, че именно тогава – след 1908 г. е станало ясно, че македонският и албанският проблем са се оплели (или са ги оплели трети заинтересовани страни) до такава степен, че са се превърнали в геополитически Гордиев възел, което означава, че посягането към едната нишка в кълбото неизбежно (и фатално) придърпва и опъва другата.

Изследването не би било възможно без натрупаната огромна изворова база от български, албански и друг произход, както и без направените научни приноси от наши и албански автори. 

– Кои, според вас, са основните фактори за близостта и сътрудничеството между българското и албанското национално движение? 

– За наличие на близост и сътрудничество може да се говори тогава, когато са налице и общи интереси. Преди 1912 г. общият интерес на българското (в Македония) и поне на част от албанското движение е борбата и взаимопомощта за политическо обособяване от Османската империя. Има и съществено противоречие – политическият автономизъм на българите (автономна Македония) прикрива обединителните тежнения към националната държава-майка България. Албанците такава държава нямат и следователно, те не могат да бъдат иредентисти. 

Албанският автономизъм принципно не излиза от „дебелата” сянка на Османската империя – поне, докато е възможно, за да не бъде албанският народ разпокъсан между съседните балкански държави. Друго противоречие е териториалното – албанските претенции за „четирите вилаета” (Янински, Шкодренски, Битолски и Косовски/Скопски) на практика пресичат Македония по диагонала Куманово – Костур, обхващайки Скопие, Охрид, Прилеп, Лерин и пр. И още – „арнаутските” зулуми като неизменна проява на османския гнет над българското население в Македония са твърде болезнени. 

След 1912–1913 г. обстановката е коренно различна. Разпокъсването вече се е състояло не само за албанците, но и за българите. Огромни маси от двата народа остават в границите на общи потиснически режими – на Сърбия и Гърция. И тогава българо-албанската „взаимност” вече е много по-голяма, по-ясна и по-целеустремена. Проблемът на подобен тип взаимоотношения е какво се случва, когато общността на интересите спадне или отпадне. 

– Знаете ли, имам впечатлението, че и днес, в модерните времена, все още съществува относително силно непознаване у българското общество на нашите съседи-албанците? Май че все още сме под влиянието на някакви устойчиви стереотипи от миналото, когато говорим за тях? Ако това е вярно, на какво се дължи то? 

– Да, това се дължи преди всичко на културни и политически стереотипи. Удивително е колко трайни са те и днес. Със стереотипи обаче се прави фолклор, а на политиката те са лош, да не кажа, много лош съветник. Този „съветник” замества удобно знанието, което пък се добива, съзнава и прилага трудно. И затова май е толкова непривлекателно. 

– Твърди се, че македонската историография дълго време е пренебрегвала темата за сътрудничеството между революционното движение в Македония и албанското? По политически причини тази тема била табу? Как мислите, вярно ли е това или е поредната грешна посока, по която конюнктурата насочва скопската историография? – Както се казва, грешката е вярна. Създадена и употребявана от Белград като политически инструмент, „историографията” на съюзната югославска република Македония възприе тезите на своите учители и наставници за „пагубните” заговори на албанските националисти и българските върховисти срещу „братството и единството” на югославските народи. Пример – именно, защото въстанието (1913) в Западна Македония против Кралство Сърбия, подразбирано като предтеча на Югославия и следователно на македонската „квазидържава”, беше общ освободителен порив на българи и на албанци против „Първото сръбско”, то се наричаше десетилетия албански бунт (нападение), проведено с подкрепата на „върховистите” от ВМОРО. 

Едва наскоро, доста след „осамостоюването” на Република (днес вече Северна) Македония, се направиха от Скопие опити за „прекатегоризиране” на това въстание като „македоно-албанско”. Тоест, чрез подправянето и смяната на неговата автентична българска съставка с етническа „македонска”. Разбира се, в този опит проличава и стремежът на съвременните „научни” и политически кръгове в Скопие да намерят на всяка цена общ език с албанските им съграждани и колеги (пак за сметка на България и българите), туширайки започването на пълноценния диалог с източните съседи. Нищо ново под слънцето... Присвоява се, въпреки прехваления по медиите ни Договор, подписан от З. Заев и Б. Борисов) и Илинденско-Преображенското въстание (1903), и ВМОРО, и нейните водачи, та чак до Тодор Александров и Иван (Ванчо) Михайлов... Дойде, значи, ред и на българо-албанското въстание да стане „македоно-албанско“... 

– Д-р Георгиев, по принцип всяко историческо изследване носи послания и към съвременността. Какъв е най-важният извод за съвременните отношения между българи и албанци, между България и Албания, който вие правите във вашия труд? 

– Че те не трябва да са подвластни на стереотипите и на ищаха за вътрешно и външнополитическа реклама, а да се тестват и изграждат с многостранна, отговорна и задълбочена експертиза. Тяхната история трябва да се познава и изучава, за да може правдиво да се диагностицира настоящето им и да се предложат смислени решения за бъдещето.