Справедливи ли са присъдите за "Кървавия четвъртък" в Северна Македония?

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света" № 3, 2019

Костадин Филипов

Дълго чаканите присъди за събитията от 27 април 2017 г., когато вратите на сградата на парламента в Скопие бяха разбити (или отворени!) и когато вътре се стигна до срамни прояви на насилие, най-после бяха оповестени. 

Два века, десет години плюс още една, общо 211 години затвор получиха всички 16 обвиняеми, като най-високото наказание – 18 години бе за бившия вътрешен министър по времето на режима на Никола Груевски – Митко Чавков. По време на кървавия четвъртък на 27 април, станал трагично популярен в целия свят чрез кадрите с окървавените и превързани глави на повечето от депутатите, в това число и на опозиционния лидер тогава Зоран Заев, Чавков е заместник-министър на вътрешните работи и отговаря за униформената полиция. Освен общото обвинение за терористична заплаха с цел нарушаване на конституционния ред и сигурността на държавата, на Чавков бе притурено и обвинение за злоупотреба със служебното му положение като човек, чието задължение е да предотвратява подобни инциденти, което той със своята пасивност не е направил. Нещо повече – ръководил е насилниците при техния опит да разбият вратите на парламента и после да се опитат да линчуват депутатите от опозицията вътре. 

Сходни, но по-малки срокове получи и цялата група служители на вътрешното министерство, участвали пряко, непряко или не предприели нищо, за да предотвратят тежкия драматичен инцидент с нахлуването в сградата на Събранието. Другата половина от осъдените на различни срокове затвор са хора от движението „За единна Македония”, които в серия протести в центъра на Скопие се заканваха да влязат в парламента и да се саморазправят, изпълнявайки заканата си тъкмо в четвъртък, 27 април 2017 г., малко след като представителят на Демократичния съюз за интеграция Талат Джафери бе избран за председател на парламента. Същият Талат Джафери, който преди две седмици бе у нас, за да присъства като най-високопоставен представител на властта от Скопие на ратифицирането от Народното събрание на Протокола за членството на Република Северна Македония в НАТО. 

Единственият, който бе освободен без наказание, бе оперният певец Игор Дурловски. Фактът си е факт – общо 211 години затвор за всички 16 обвинени и осъдени. Помъчих се да си припомня друг подобен случай на такава мащабна съдебна операция в съседните държави на Балканите и на Югоизточна Европа, но не можах. Не искам да се ровя във файловете на Трибунала в Хага за престъпленията срещу човечеството по време на войните в бивша Югославия, защото все пак там бяха обвинени и осъдени политици и висши военни от няколко държави – Сърбия, Босна и Херцеговина, Хърватия, та дори и от Северна Македония в лицето на Йохан Тарчуловски. Впрочем, Йохан Тарчуловски също бе обвинен за участие в насилието на 27 април, дълго време не можеше да изпълнява задълженията си на депутат от опозиционната ВМРО-ДПМНЕ поради мярката „домашен арест”. Докато не се възползва от гласуваната в парламента по идея на премиера Зоран Заев амнистия заедно с друга група пратеници. Те „отърваха” осъдителните присъди, като в замяна подкрепиха процедурата по конституционните промени в държавата, произтичащи от Договора с Гърция от Преспа. 

В това число и промяната на името на държавата си, която вече официално се нарича Република Северна Македония. Това пък даде повод да се твърди, при това с голяма доза основание, че премиерът Зоран Заев продължава осъдителната практика на своя предшественик Никола Груевски да ползва съдебната система и правосъдието като цяло в името на конкретни политически цели. Правосъдието като политически инструмент, толкова позната формула от времената, когато Никола Груевски, вече няколко месеца беглец в Унгария, бе превърнал в ежедневие. Въпреки че до голяма степен присъдите срещу 16-те обвиняеми бяха очаквани, техният размер шокира мнозина в Северна Македония. Не става дума за близките, приятелите или симпатизантите на осъдените, които и без това бяха достатъчно силно притеснени за последствията, особено след като прокуратурата им „закачи”, както се казва, толкова тежко обвинение, свързано с терористична заплаха с цел промяна на конституционния ред и сигурност. Защото знаеха, че такова обвинение носи след себе си и съответните според Наказателния кодекс тежки наказания. Както и се случи. 

Но главният въпрос, който сега вълнува обществото, е дали наказанията са съизмерими с очакванията за справедливост, каквото и да означава това. Има ли равенство между наказание и справедливост или зад огромния обем и тежест на наказанието се крият други мотиви – от една страна, присъдите да послужат за назидание на всеки, който оттук нататък ще се опита с насилие да променя общественото устройство, дори и за това да има някакъв конкретен повод на несъгласие, или дори този повод да бъде някаква преднамерена провокация. Защото и досега част от обвиняемите смятат, че ако не са били недотам ясните и чисти като процедура обстоятелствата по избора на Талат Джафери като председател на парламента, ако не е била откритата провокация на депутат от една партия на албанците, който като знак на победа е запял химна на съседна Албания, може би искрата на насилието не би пламнала и протестиращите в този момент пред Събранието не биха се втурнали към вратите му да ги разбиват. 

И съответните служебни лица, натоварени с охраната на парламента не биха им помогнали, отваряйки леко, но достатъчно, тежките дъбови врати на парламентарната сграда. И да стане, каквото стана, видяно от цял свят чрез преките предавания на някои от частните телевизии от Скопие, които по този начин защитиха професионалната си чест и достойнство. Това – от една страна. От друга – оповестяването на присъдите идва в момент, в който в Северна Македония набира скорост предизборната кампания за президент на страната. Тя официално още не е започнала, което не пречи на кандидатите от двете основни партии – управляващият Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ) и опозиционната ВМРО-ДПМНЕ да обикалят страната и да се срещат със своите избиратели, да държат призивни речи за подкрепа и да обещават неща, които далеч надхвърлят конституционните правомощия на държавния глава. 

Дори Държавната изборна комисия все още не е утвърдила официално кандидатурите им, въпреки че и за двамата съперници – проф. Гордана Силяновска-Давкова, излъчена и подкрепена от ВМРО-ДПМНЕ, и проф. Стево Пендаровски от СДСМ, едва ли ще има някакъв проблем да представят по най-малко 30 депутати, които ги подкрепят, или поне 10 000 гласа на избиратели. От тази гледна точка участието и на двамата професори не би трябвало да има никакво съмнение. Казват, че и кандидатът на две от опозиционните партии на албанците проф. Блерим Река също е събрал нужната подкрепа, но в крайна сметка неговото участие ще бъде част от изборната традиция между албанските избиратели на първия кръг от всеки президентски вот просто да мерят силите си с другите политически формации на албанската общност. А на втория тур, на балотажа, просто да се включат в поредния пазарлък за това на кого и срещу какво да дадат гласовете си, толкова характерен и бих казал, традиционен за политическия елит на албанците в Северна Македония. Пък и за целия елит, каквото и да означава това. А че онези 211 години затвор ще повлияят на предизборната кампания, започнала официално тя или все още не, е вън от всякакво съмнение. Най-малкото защото отношението към наказанието и към това то адекватно справедливо ли е или не, ще бъде превърнато в някакъв вид оптика, чрез която ще се преценява поведението на всеки от участниците в надпреварата. Дори и най-тънките нюанси във вербалните послания, най-деликатните жестове или мимики ще бъдат ползвани като възможност за атака срещу другата страна. Някак ми се струва, че от тази гледна точка задачата на Стево Пендаровски е по-лесна – той има ясна позиция за вината на осъдените, за ролята им в събитията от 27 април и за опасността, която грози държавността на Северна Македония от подобни прояви на насилие. Все пак нали цялата му служебна и професионална кариера е посветил на това да бъде експерт по въпросите на сигурността. Пък и неговите симпатизанти очакват тъкмо това от него – да осъди насилието, да приветства наказанието и като евентуален държавен глава да гарантира, че това повече няма да се случва. Малко по-различен е случаят с проф. Гордана Силяновска-Давкова. Тя е юрист по образование, преподава конституционно право, наясно е какви са опасностите за уставния ред и вероятно си дава ясна сметка, че това, което се случи на 27 април 2017 г. трябва да бъде наказано. И оттук идва тънкостта, с която тя би трябвало да се съобразява. Ако постъпи като юрист, ще трябва да осъди насилието, макар и да не се съгласи с размера на наказанието. Но това няма никак, ама никак, да се приеме от нейните гласоподаватели от опозицията, които смятат, че процесът срещу осъдените 16 човека има политически пълнеж, че той е инструмент на политическо преследване, отмъщение за бягството на Никола Груевски, което властите проспаха, и така нататък, все от този род. 

Освен опасността да загуби електорална подкрепа от твърдото ядро на ВМРО-ДПМНЕ, нея я дебне другата опасност. Ако се съобрази с исканията на избирателите си и се обяви против присъдите, или по някакъв начин даде да се разбере, че не одобрява поведението на правосъдната система, рискува нейните противници да я определят и атакуват като човек, който не иска Северна Македония да е европейска правова държава, в която всяко престъпление получава съответното си наказание. Което май вече се случва, защото проф. Силяновска-Давкова в една от срещите си с избирателите намекна, че ако стане държавен глава, ще направи всичко, за да промени правосъдната система, което пък от нейните противници бе представено като желание тя да ревизира въпросния съдебен процес. И наложените наказания, разбира се. Сложна ситуация, тънки политически хватки, ударчета под пояса, като във всяка предизборна ситуация. 

От трета страна обаче, в цялата ситуация свои очаквания има и самата правосъдна система. Обвинявана за послушност при Груевски, при това съвсем основателно, сега съдии, прокурори и всички останали се стремят да „вземат завоя” при новите власти. На всичко отгоре с влизането на Северна Македония в НАТО, което формално може да се случи до края на тази година, задължително ще се пристъпи към реформи в две области – правосъдието и тайните служби. И то не поради някакво вътрешно себеразбиране на проблемите, а под очевидния натиск отвън. Защото на доста хора е ясно, че поканата към Северна Македония за членство в НАТО е политическа и нейното членство е толкова важно, че от пакта предпочетоха да си затворят очите пред факта, че в Скопие критерият за правова държава въобще не е изпълнен. И затова докато тече процедурата по ратификацията на членството, реформата в правосъдието трябва да започне. Както казват оттатък границата: от това не можеш да избягаш. И първата стъпка вече е направена с проекта за закон за прекратяването на особените пълномощия на 

Специалната прокуратура и вливането ѝ в основната система на обвинението. Скоро ще бъде оповестен и проектът за закон за дълбоки реформи на тайните служби, който според градската мълва в Скопие, бил наложен от НАТО поради това, че от пакта не искали „разузнавателните служби на една натовска държава да бъдат пълни с агенти на сръбските тайни служби”. Мълва или не, реформите предстоят. В крайна сметка дали чрез онези два века, десет години плюс още една затвор, които 16-те обвиняеми получиха общо като присъди за насилието на 27 април 2017 г. вечерта, справедливостта възтържествува, и на мен ми е трудно да кажа. Чувам, че и съдиите били недоволни, защото в крайна сметка вдъхновителите и организаторите на инцидентите в парламента все още се крият някъде зад високи държавни постове и позиции. А пък един от тях дори си живее кротко край водите на Дунав вече повече от пет месеца. Но пък и нали Темида е с завързани очи. Когото хване пипнешком, него наказва. Или не?