Не Гоце Делчев, а 1944 г. е "червената линия" по спора ни със Скопие

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 6.

Доц. д-р Александър Гребенаров 

Инициативата на съвместната мултидисциплинарна комисия по историческите и образователните въпроси между Р България и Р Северна Македония за общо честване на Гоце Делчев породи преди дни нова изострена полемика. 

Предложената от Скопие дата – 7 октомври, когато през 1946 г. управляващите в НР България приемат решение да предадат тленните му останки на НР Македония, бе очевидна провокация. Тя стана повод за остра дискусия за народността на дееца, разпали коментари за дейността на комисията, вкл. и за смисъла от нейното съществувание. Няма да се спирам на многобройните доказателствени материали за българската народност на Георги (Гоце) Делчев. Те отдавна са известни на историците у нас, а убеден съм, че са добре познати и от специалистите в Р Северна Македония. 

По-скоро ми се иска да обърна внимание на подетата антибългарска кампания от Скопие, която не е прецедент. В миналото е имало и други полемики за Г. Делчев, както и за личности от различни епохи. Ще припомня за подобна „драма“, но с комичен оттенък, която се разигра преди седем години със статуята на ресенеца Симеон Радев, поставена върху покрива на Външно министерство на Р Македония. 

Тя престоя там броени часове и бе смъкната през нощните часове на денонощието като призрак след коментарите историците в София, напомнили за българския произход на С. Радев и мястото му в дипломацията. Отзвукът в македонските медии обаче бе „обезшумен“. Така и не се разбра по чия инициатива бе поставянето, а и премахването на статуята. Може би държавник или политически деец от управлението на Никола Груевски ще разкаже за случая, ако бъде поканен на евентуален форум по повод 140 години от рождението на С. Радев, който бихме могли да организираме съвместно през есента на т.г. в родния му град Ресен. 

Там бихме могли да дискутираме не само за живота и делото на известния деец, но и за подхода, при представянето му в различни публикации, вкл. и във Википедија „Македонија“. Според анонимните автори на текста в това най-популярно електронно издание, които естествено не са случайни лица, Симеон Радев е „истакнат македонски новинар, виден бугарски публицист, историчар и дипломат”. Този ребус вероятно ще затрудни и най-вещите специалисти от различни науки да назоват истинската национална принадлежност на дееца. Цитираният текст не е изолирано явление – подобни случаи напоследък изобилстват в историческите издания, отпечатани в Македония. 

 При Г. Делчев манипулациите са на друго ниво. Историци, журналисти, политици и др. пишещи лица в Р Северна Македония носят от девет кладенци вода, за да докажат, че бил „дълбоко вкоренен“ в държавността на Македония и олицетворявал македонската национална идентичност. Заклеймяван е всеки, който си позволи да твърди нещо друго или се усъмни в това внушение. При подобна атмосфера усилията на българските колеги от двустранната комисията безспорно са обречени на неуспех. 

Споменатата провокация, довела до пореден спор за идентичността Гоце, показа подобни признаци. Тя се превърна във важен повод за преосмисляне на работа ѝ, вкл. за необходимостта от дефиниране на нейните прерогативи, както и от търсене на изход, ако неотстъпчивостта и опитите за подклаждане на провокации от страна на Скопие станат трайна тенденция. 

 Личното ми мнение е, че назрява потребност от структурна промяна на дискусията в комисията. Избраният индуктивен подход – да се върви от частното към общото е добър метод при други науки или при спорещи страни, уважаващи разумните доводи. Тук обаче той не дава почти никакъв резултат. Работата на парче, т.е. днес се дискутира за Самуил и Климент, утре – за братя Миладинови и К. Шапкарев, след това – за Гоце и Даме, а ако остане време или обществото позволи – за Н. Вапцаров и В. Марковски, определено не е продуктивна. 

Подходът, който би донесъл до ползотворен завършек на нейната работа, е прокарване на т.нар. червена линия, т.е. намиране на хронологическа граница, от която реално започва държавното летоброене на Македония. Обсъждали сме този проблем неформално с мнозина колеги и сме единодушни, че реалният вододел е лятото на 1944 г. В противен случай комисията „ще си тупка топката“ дълголетно, но безрезултатно, а членовете ѝ (особено българските представители) ще набират негативи сред обществото за хроничните несполуки или за поредните провокации. 

При усложнена обстановка управляващите в Скопие възприеха практиката да се извиняват за направените невнимателни коментари и исторически интерпретации, а също и да изразяват желание за известни компромиси, за да се отстрани напрежението между двете страни. Това са похвални инициативи, но за съжаление, те имат кратковременен успех, защото след няколко месеца чрез пореден скандал ще се оспори българската народност на някой средновековен владетел, възрожденски книжовник или националноосвободителен деец от Македония. И сагата за родословието му ще започне с познати прийоми! 

 Има и втори изход от патовата ситуация, който набира все повече поддръжници – договорът между двете страни да се допълни с анекс, с който София да защити аргументирано и открито претенциите си към българското културно-историческо наследство в Македония. Въпросът може да се реши на държавническо ниво, особено ако управляващите в Р Северна Македония имат политическа воля и искрени намерения за промяна на взаимоотношенията с Р България. Примерът е налице – мастилото от Преспанското споразумение от 17 юни 2018 г. не е засъхнало. Остава желанието! 

 С приемане на някой от предложените подходи ще отпаднат до голяма степен обвиненията към Скопие за кражба, преиначаване или за фалшифициране на националната ни история. Това ще бъде болезнена стъпка за тамошните управляващи, а вероятно и за обществото, което десетилетие наред е възпитавано от ранна детска възраст с неистини по отношение на българския произход на мнозинството от населението в областта. Така би могло без изкуствено забавяне и лавиране да се реши дълготрайно проблема между двете държави. 

В противен случай трябва да се замислим какво ни очаква, когато мечтата на Р Северна Македония да влезе в Европейския съюз стане реалност. Аз искрено ѝ пожелавам нейното сбъдване, но нека това не става безусловно и за сметка на България – нека най-сетне Р Северна Македония се научи да уважава историята и културата на страната ни и да забрави за езика на омразата. От това няма да загуби нито територия, нито население, нито новото си име, напротив – ще спечели уважението, подкрепата и приятелството на страната ни, както и на българите на Балканите и по света.