Приравниха българите в Северна Македония с гюпците

Източник: БКК - Скопие

КОИ БЪЛГАРИ СА В ГРАФАТА „ДРУГИ“? И ТАМ ЛИ ИМ Е МЯСТОТО? 

Костадин Филипов

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", № 7, 2019 г.

В последните си дни преди да излезе в лятна ваканция, парламентът на Северна Македония включи в дневния ред на заседанията си и предложението, несено от депутати от всички парламентарни групи, да бъдат определени още десет празника за всички етнически общности в страната, вкарани в графата „други“ на Конституцията. 

Сега вече е на ход пленарната зала – първо четене, второ четене, прием. Свой ден за празнуване, който ще бъде и неработен, ще получат словенците, унгарците, поляците, балканските египтяни, хърватите, черногорците, арменците, българите, гърците и руснаците, които живеят в Македония. 

Разбира се, това щяло да стане с промяна на съответния Закон, с който се определят реда и списъка на официалните празници в държавата. В аргументацията за въвеждането на десетте нови празници се посочва, че покрай общностите, които са изброени и записани в Преамбюла на Конституцията, на основата на данните от последното преброяване на населението в страната живеят още членовете на десет етнически общности. Тези общности са организирани в съответни сдружения на граждани, в които се грижат за своята културна и етническа идентичност.

 С приемането на предложените изменения и допълнения на Закона за празниците щяло да се сложи край на дискриминацията и изключването за членовете на общностите, познати в Преамбюла като „други“. В рамките на духа на изграждането на концепцията за развитието на едно общество на всички и тази категория граждани щели да бъдат равноправни и с еднакви възможности заедно с останалите граждани, които имат право на свой неработен ден, важен за съответната собствена история, култура, идентичност на отделната общност. Малко сложничко, но като се зачете човек, май му става ясно. За неработен ден на „членовете на българската общност“ е предложен 22 септември, Денят на независимостта на България. Да видим сега това предложение искрено ли е, или е поредната проява на лицемерие, която би трябвало сериозно да обиди българите оттатък границата, но и нас самите тук, в България. 

Първо, посочените десет етнически общности, определени като „други“, били „на основата на данните на последното преброяване на населението“. Последното и единствено засега преброяване в суверенна и независима Македония се проведе през октомври 2002 г., а данните от него бяха официално съобщени няколко месеца по-късно, през пролетта на 2003 г. Задържането на обявяването на резултатите имаше чисто политически характер, колкото и той да е несъвместим с една нормална и рутинна статистическа операция. 

Проблемът беше да бъдат така натъкмени процентите за албанците в държавата, че те да отговарят на постоянните претенции на лидерите на тази общност за повече колективни права. И което е по-важно и съществено – да са в духа на подписания преди малко повече от година Охридски рамков договор, поставил край на въоръжения конфликт през лятото на 2001 г. и политически, и административно преобразил изцяло тогавашната Република Македония. 

Албанската общност трябваше да получи резултат по-голям от 20%, за да може да ползва своя майчин език като служебен на всички места, в които албанците са повече от този процент от населението. След дълги месеци натъкмяване, политически натиск и задкулисни закани, бе записано – 25,7%. През 2011 г. тогавашният премиер Никола Груевски реши да повтори преброяването. Дадоха му европейски средства, пратиха му европейски наблюдатели и уж всичко тръгна добре, но четири дни преди края на операцията, лично той – Груевски, я прекъсна.

 Бил се уплашил от временните анализи на резултатите, според които в населените предимно с албанци градове и села в Западна Македония, пък и отсам Вардар, анкетьорите работели недобросъвестно и изкарвали албанците много повече, отколкото са. Сега, внимание: и в двете преброявания – едното относително успешно, но политизирано, а другото – провалено, хората с българско самосъзнание в Република Македония наистина бяха в графата „други“.

 Ако не се лъжа, през 2002 г. като българи се бяха декларирали някъде около 1700–1800 души, повечето от Западните покрайнини, живеещи в Република Македония. Страхът за откровена проява на българската си принадлежност, трупан и насаждан толкова години по времето на Титова Югославия, си беше казал своето. Това пък даде основание на властите да потриват доволно ръце, защото с посочения резултат можеха достатъчно лицемерно да отклоняват всеки опит, колкото и плах да е той, за регистриране на сдружения на българите или за повече равноправие. Я се вижте колко сте, стига сте пискали! Сега, 17 години по-късно, нещата очевидно са се променили, но няма официални данни това да бъде потвърдено. Властите, поне вербално, обещават еднакво равноправно и цивилизовано отношение и към българите в страната, каквото и да означава това. 

В интервюто, което взех за БНТ веднага след избирането на Стево Пендаровски за президент, той обеща, че със старата практика на тормоз и преследване към българите в държавата вече е приключено. Да видим… Добре, а за кои българи в Северна Македония става въпрос? За останалите с българско чувство „само няколко семейства“, за които покойният първи президент на страната и дългогодишен белградски апаратчик Киро Глигоров говореше в парламента в Скопие, когато публично и официално гордо се похвали, че дебългаризацията на Македония вече е окончателно приключила. Беше ясно, че Глигоров няма да поиска отново да се кандидатира за президент, въпреки че имаше право. 

Затова тази негова констатация се прие като част от политическото му наследство. Да, такова наследство остави той на своите следовници: дебългаризирана Македония, за което беше работил цял живот – от участието си в първото заседание на АСНОМ на 2 август 1944 г., до последния си дъх като политик и човек… Или може би става дума за стотиците членове на Българския културен клуб – Скопие от цялата страна, на чиито прояви отидоха и премиерът Заев, и президентът Пендаровски. Или за симпатизантите на създадената неотдавна партия ГДУ (Гражданско-демократичен съюз), която вече започна политическата борба. 

Или пък за онези десетки хиляди македонци с българско гражданство, за които в Скопие се опитват да наложат тезата, че са поискали паспорти предимно от икономически съображения. Като си помисли човек, все пак цифрата на убедените в българската си принадлежност сигурно е много по-голяма от онези от преброяването от 2002 г. И вероятно е далече по-голяма от онези общности, записани в Преамбюла на Конституцията, като власи, роми, турци и босненци, да речем, и които не се страхуват да се декларират така, както се чувстват без опасност от репресия. 

Извинете, ама да сложиш всички тези хора, декларирани българи в една кошница заедно с „балканските египтяни“ или гюпците, както ги наричат в моя роден Петрич, или с поляци, руснаци, унгарци, украинци, пък и с арменци, много моля… Моят приятел, дългогодишният популярен радиожурналист Еди Емирян преди години беше дошъл на гости докато работех в Скопие и когато го попитах колко са арменците в Македония, той вдигна рамене и отговори, че едва ли има едно-две семейства, или поне той не знае за повече. Да не говорим за поляци, унгарци и руснаци, поне аз не съм чул за тях, а ни вкарват в компанията им. Не ни е там мястото. 

Но къде е – ето това е тема за истински дебат, който предстои и който Македонският научен институт може би трябва да започне. Впрочем, той вече започна с Декларацията на МНИ по повод Договора между България и Северна Македония от 1 август, представен на пресконференция в БТА. Значи, трябва да продължи. Дали простото включване на българите в Преамбюла на Конституцията изчерпва въпроса, или все още държим на исторически оправданата теза, че ядрото на изкуствено създадената така наречена „македонска нация“ е в основата си българско. И никакво друго. 

Второ, как пък не избраха да ни „дадат“ някакъв празник, който да свързва хората от двете страни на границата. Има ги толкова много, съвместната комисия спори за тях, дори правителствата на двете държави вече определиха някои от тях тъкмо по предложение на комисията – Светите братя, техните ученици Наум и Климент, цар Самуил. А има и още толкова много други. 

Не подценявам значението на датата 22 септември 1908 г. за държавността и независимостта на България, но все пак, не е ли по-добре да поискаме дата, която тясно свързва българите от двете страни на границата. 

 Така че да определиш 22 септември за неработен ден за българите в Северна Македония по лицемерие е равно на това да пратиш на първото съвместно честване на 24 май тази година на делото за християнизацията на славяните на светите братя Кирил и Методий в Рим в „Сан Клементе“ начело на държавната си делегация албанеца и мюсюлманин Талат Джафери. Нищо против човека Талат, естествено, познаваме се, свестен е. Но лицемерието си е факт.