Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", № 7, 2019 г.
За тълкуванията на македонистката и сръбската
историография за българското управление в Македония, за
инвестициите в стопанството и за развитието на нови отрасли там
през периода 1941–1944 г. с д-р Сия Никифорова разговаря Костадин
Филипов
Сия Никифорова е родена на 13 април 1979 г. в Дупница. Завършва магистратура по
история със специализация „Съвременна балканска история“ в СУ „Св. Климент
Охридски“ (2002). Доктор по история от СУ (2009). Асистент в Института за исторически
изследвания при БАН. Автор на монографията „Българската стопанска политика във
Вардарска Македония 1941–1944 г.“ (2018). Нейни научни публикации са издадени на
английски език. Член е на Македонския научен институт.
– Доктор Никифорова, Вие сте автор на монографията
„Българската стопанска политика във Вардарска Македония 1941–1944
г.“, издадена от Македонския научен институт през 2018 г. Как
стигнахте до идеята за проучване на българската стопанска политика
във Вардарска Македония? Защото темата не е добре проучена или
защото предлага богат емпиричен материал, или поради двете заедно?
– До темата за стопанската политика на България в Македония през
1941–1944 г. стигнах първоначално от чисто научен и професионален
интерес. Впоследствие, интересът се повиши когато навлязох в проблемите
на темата и с желанието за опровергаване на определено ненаучните
твърдения, битуващи в научните среди с адрес бивша Югославия. Разбира се,
ролята на вече покойния проф. Георги Даскалов е не по-малко важна за това
да насочи вниманието ми.
– Какви са тълкуванията за периодa 1941–1944 г. на днешната
македонистка историография, а и на сръбската, за българското
управление в Македония през годините на войната?
– Скопската историография, както и югославската, ако за първата
изобщо можем да използваме този термин, имат крайно негативно отношение
към българското управление през периода. А и няма как да бъде другояче, все
пак тогава става разпадането на изкуствено създаденото югославянско
кралство. Между другото нещо интересно, но по подобен начин във война си
отива и следващата, отново изкуствено създадена, югославянска федерална
република.
Сръбската историческа наука е именно онзи „подстрекател“, когото
слушат в Скопие, тук няма какво много да се коментира.
Те сравняват българското управление с режимите на окупация, които хитлеристите
установяват през войната навсякъде в Европа, там, където имат възможност
да се наложат. Българската държава в качеството си на техен съюзник
автоматично бива вкарвана в рамките на подобна характеристика, още
повече, че териториите, които са предоставени на София с уговорката за
временно управление, докато текат военните действия, не получават никаква
международноправна санкция като такива. Да речем, Южна Добруджа
получава такава санкция и до ден днешен е в рамките на България.
Властите в София тогава, осъзнавайки, че може да имат шанса най-
после да разрешат националния въпрос, предприемат, според мен прибързано
тази стъпка, именно управлението на Македония. Но пак казвам, те са имали
надежда, че при едно евентуално благоприятно развитие за България в хода
на войната, или при свършека ѝ, ще се стигне до установяване и на
фактическото присъединяване на Македония, поне в тази ѝ част. Да бъда ясна
– не свързвам благоприятното за България с благоприятното за Райха
развитие, което би означавало най-вероятно някакво тържество на идеите на
Хитлер, които днес спокойно можем да заклеймим като зло.
От друга страна, българските органи никога не налагат окупационен
режим в Македония, така както го правят германците или италианците в
окупираните от тях зони на Балканите. Точно обратното.
- Какво заварва българската администрация във Вардарска
Македония след април 1941 г.? Какво е състоянието на стопанството, на
образованието, културата и другите сфери на обществото? Развита,
полуразвита или неразвита територия е Македония в тези години?
-Това, което българската администрация заварва в Македония, е
типично за една периферна област, натоварена с целите на просръбската
асимилаторска политика. В икономически смисъл това означава политика,
подобна на колонизаторска дейност на Белград още след края на Балканските
войни. Като започнете с т.нар. аграрна реформа на сърбите там, която по
същество не решава никакви аграрни въпроси, било то оземляване,
окрупняване или други селскостопански проблеми.
Целта ѝ е репресиране на
българския етнически елемент и подпомагане на неговото претопяване.
Вардарската област служи главно като суровинна база на югославския пазар,
тук няма истински опити за създаване на модерна индустрия, предприятия с
производство на стоки с висока добавена стойност, което би повишило
19
благосъстоянието на населението и неговия жизнен стандарт. Как иначе
можем да си обясним факта, че в Македония липсва фабрика за производство
на тютюневи произведения, независимо че областта е най-големият
производител на тютюн в Югославия.
Суровината, добита там, се обработва
и изпраща в сръбски цигарени фабрики на север.
– Добре, в тази ситуация най-вероятно първите стъпки на
българската администрация са били трудни. Кои според Вас д-р
Никифорова, кои са главните приоритети и къде са били насочени
усилията ѝ?
– Гражданските власти следват военните по места и водещата ги мисъл
е без сътресения да се премине към системата на управление, такава, каквато
е във вътрешността на България. Едно от първите неща, с които се заемат е
оземляването на безимотното и малоимотното население. Пристъпва се към
реформа, като забележете, националният принцип този път е на заден план,
земя действително се раздава на нуждаещите се, те са с предимство пред
държавните институции. Специално място е отделено на местната индустрия,
започва налагане на нови отрасли, например тютюневата промишленост с
двете цигарени фабрики в Щип и Скопие, открити от българските власти.
Започва да се демонстрира определено покровителствена политика към
новите земи, част от които е и Вардарска Македония. Забраната за сектори от
българската промишленост, които са обявени от закона за преситени и не се
позволява откриването на нови предприятия в тях, каквото е мелничарството,
да речем, не се отнася за Македония – тук се откриват мелници, и не само.
Ангажираността на българската държава с германската военно-икономическа
стратегия на Балканите дава отражение в експлоатацията на мините в региона
и фактическото им подчиняване на Райха, което не означава, че София не
инвестира в рудодобива, прави милиардни инвестиции, от които се
облагодетелстват други.
Не на последно място приоритет е изграждането на пътната
инфраструктура, железопътния и автомобилен транспорт, облагородяването и
озеленяването.
Посредством държавни заеми и различни субсидии се
финансира местната власт в пъти повече от старите земи. Българската
държава прави данъчни облекчения на местното население, като част от
задълженията му са опростени. Заради икономическата си изостаналост и
обсебването на най-важните клонове от икономиката от германските
монополи, македонските области в Повардарието внасят твърде малко в
20
държавния бюджет, с което пък се нарушават правата на българите в старите
предели. Желанието да се навакса тамошното изоставане води до истинска
политика на държавен протекционизъм за региона.
– Какво струва на Царство България тригодишното присъствие
във Вардарска Македония?
– Размерът на инвестираните материални и финансови средства,
съпоставим със стопанските възможности на България през войната, е
огромен, а желанието за плавен преход и олекотяване на данъчната тежест за
местните хора, на които безспорно се гледа като на българи, е явно. В
македонското стопанство, социалното дело, здравеопазването и
благоустрояването официалните власти инвестират малко над $892 млн.,
което при днешния курс се равнява на около $12,1 млрд.
Но българското управление там струва много и не става въпрос само за
материалните или финансовите измерения. А то струва изключително много
– защото за пореден път българите се оказват в сблъсък с историята, след
който са „изхвърлени от играта“, извинете за жаргона. Съдбата на
мнозинството от населението след 1944 г. в Македония го доказва. Участието
на Царство България във Втората световна война като германски съюзник,
превръща незарастващата национална рана в своеобразна историческа
прокоба, пак извинете за тежкия израз, но всички виждаме какво се случва
днес.
0 коментара:
Публикуване на коментар