Ньойският диктат слага край на националното ни обединение

За резултатите от Парижката мирна конференция през 1919 г., за спирането на тенденцията България да се превърне във водеща държава на Балканите, за националната покруса и за последиците от нея с историка Николай Поппетров разговаря Костадин Филипов. 

 Николай Поппетров работи в Института за исторически изследвания при БАН. Автор е на четири монографии (една в съавторство), на около 250 студии и статии. Изследователският му интерес е насочен към проявите на алтернативни политически идеи и към политическото развитие на България през първата половина на ХХ в., външната политика на страната и националния въпрос. Член е на Македонския научен институт.

 – Г-н Поппетров, на 27 ноември тази година ще отбележим сто години от подписването на Ньойския мирен договор. Как според Вас един век по-късно можем да оценим мястото на договора в историята на България и респективно в балкански план? Какво можем да кажем днес за ситуацията от ноември 1919 г. и за решенията, взети от силите победители? 

 – Мирният договор от 27 ноември 1919 г., подписан в парижкото предградие Ньой сюр Сен, е логичен резултат от участието на България в Първата световна война на страната на Централите сили и нейното (и тяхното) поражение. Той е факт с изключително значение както (и преди всичко) за българското развитие, така и за историята на другите балкански държави. Разбира се, по отношение на тях неговото значение трябва да се диференцира. Договорът слага край на процеса на българско национално обединение, спира тенденцията България да се превърне във водеща балканска държава. Определя нови граници на балканските държави спрямо България. Изработен формално с цел да утвърди справедлив мир, договорът донася напрежение, нанася тежък удар на България и автоматично я превръща в страна, която рано или късно ще се обяви против статуквото, наложено от Парижките мирни договори. Той не отразява и най-малко не защитава интересите на България. Не съдейства за умиротворяването на региона, а в дългосрочен план не работи и в полза на европейския мир. Договорът с право се възприема от българското общество като своеобразно напълно несправедливо наказание. За развитието на българския национален въпрос договорът изиграва решаваща роля. Той фактически узаконява „обезбългаряването“ на значителни територии (Западна Тракия), унищожаването на българското просветно дело в други (Вардарска Македония), както и потискането на огромна маса от лица, които проявяват българско самосъзнание (в различна степен във всички, придобити от трите съседни държави области, най вече в Македония). Ньойският акт е пример за отношението на Великите сили победителки към региона. Той изразява отделни интереси и симпатии, предразсъдъци и опити за налагане на влияние. Изработен от експерти, той не се съобразява с исторически, демографски, етнически или други аргументи. Териториалните му клаузи – например предаването на Западна Тракия на Гърция (отстъпена от България на силите победителки), както и отнемането на Западните покрайнини показват, че договорът утвърждава волята на победителите. За пристрастността на неговите автори свидетелства отговорът от 3 ноември 1919 г. на направените от българската страна възражения по проектодоговора. Отхвърляйки възможността за каквито и да е дебати, силите победителки потвърждават „зряло обмислените си решения“. Мирният договор нанася силен удар върху развитието на българското общество, преди всичко върху икономиката. Забавят се процесите на модернизация, протичащи интензивно в началото на ХХ в. Извършва се политическа поляризация. Огромна обществена енергия се съсредоточава по проблеми, породени от приетия в Ньой акт – външнополитически, стопански, демографски, социално-психологически. Резултатите от Ньой 1919 г. предопределят пътя на България две десетилетия по-късно.

 – Добре, а какви са основните постановления на договора, в какви сфери те ощетяват българската държава и общество? Възможно ли е да ги степенуваме по важност и тежест? Макар че в крайна сметка това едва ли е толкова важно, след като резултатите от тях са твърде тежки за България. 

 – Договорът има няколко основни положения – едните са санкции към България, а други са предписания по отношение участието ѝ в международния (главно европейския) живот. Първата група санкции (части ІІ и ІІІ на договора, които уреждат отношенията със съседните три държави победителки от войната) включват определянето на границите на България. Това са: загубата на Западна Тракия, дадена на Гърция; Южна Добруджа, дадена на Румъния; Западните покрайнини и Струмишко, дадени на Югославянската държава. България се лишава от беломорския си излаз, за втори път, след 1913 г. губи плодородния добруджански регион. Териториалните санкции имат като следствие тежки административни и икономически проблеми и поставят държавата в сложни напрегнати взаимоотношения със своите съседи. По силата на тези клаузи в страната идва значителна маса бежанци, явление, което поражда икономически, демографски и социални проблеми. Възникват и тежки имотни спорове между България и трите съседни балкански държави. Наличието на българско население под чужда власт предизвиква протестно и съпротивително движение по места. Създава се малцинственият проблем, който поставя държавата и обществото пред задачата да бранят българските малцинства в съседните страни. Териториалните клаузи са тези, които доминират и в обществените представи като най-жестоки и несправедливи – те се възприемат и най-болезнено, пак те са най-строго бранените от трите балкански държави, към които България има териториални претенции. Военните клаузи (част ІV от договора) предвиждат разоръжаване, унищожаването на цялото тежко въоръжение, морски флот и военна авиация. Те разпореждат премахване на наборната (задължителна според Конституцията) военна служба, както и силното редуциране на армията, която заедно с граничната стража се свежда на близо 30 000 души. Всичко това лишава страната от възможност да защитава своята териториална цялост и независимост. Съкращаването на армията обуславя политизирането на част от офицерството. Репарациите са основния финансов аспект на мирния договор. Те са установени на 2 250 милиона златни франка, които трябва да се изплатят в срок от 37 години на по две вноски годишно, считано от 1 юли 1920 г. Освен тази колосална за българските финансови и икономически възможности сума, договорът постановява предаването на 250 хиляди тона въглища на Югославия в рамките на пет години, както и на трите съседни балкански държави – общо на 23 хиляди глави едър рогат добитък, 33 хиляди овце и др. В страната се разполага междусъюзническа комисия, чиято издръжка също се поема от българската държава. Така разпределени тежестите на договора имат три основни измерения – стопанско, което натоварва бюджета както с репарации и контрибуции, така и с разходи по издръжка на бежанците, загуби на инвестиции, направени от българската държава, отделни фирми и граждани в отнетите територии. Всичко това рефлектира силно върху българската икономика, която в основата си е аграрна. Икономическите щети от договора са дълготрайни, те лишават страната от възможни икономически ползи, поставят я в неблагоприятно положение в рамките на европейската търговия. Икономическите разпоредби на договора заедно с военните му клаузи поставят България фактически в крайно неблагоприятно положение спрямо нейните балкански съседи. От важна регионална сила България се превръща в държава с минимално геополитическо значение. Когато говорим за санкциите трябва да се посочи и силният психологически ефект от тях. Репарационния проблем е съществен елемент в българската финансова и икономическа политика. С избухването на световната икономическа криза и с промяната на репарационния статут на Германия се решава и българския репарационен въпрос. Най-значителни по мащаб и реално най-дълготрайни са териториалните санкции. Международното развитие позволява реална ревизия само по отношение на Южна Добруджа, осъществена по договора от Крайова от 7 септември 1940 г. 

 – Знаете ли, съществува твърдение, че договорът има и своите психологически резултати. Може ли да говорим за травма, която оставя трайни следи в българското национално съзнание? Има ли пример в историята на България през миналия век на по-голяма национална покруса от тази след Ньой? 

 – Без съмнение, договорът предизвиква буквално шок в обществото. На първо място, това е усещането за провал на националните стремежи, за непродуктивност на десетилетните политически, стопански, военни, организационни и други усилия за разрешаване на националния въпрос за обединение на българските земи. Оказва се, погледнато през призмата на постановленията на договора, че основната ориентация на българската външна политика и цялата мобилизация на обществената енергия към националния въпрос са напразни. Това поражда огромно разочарование, настроения на безнадеждност, покруса; същевременно инициира настроения за откриване на грешките и виновниците. Създава се климат на недоверие към политическата класа, управляващия елит, на остри критики към българската дипломация, но и към офицерството, към традиционните партии. Икономическата криза, бедственото положение на значителни части от населението непосредствено след войната, огромните загуби в човешки жертви и материални ресурси създават атмосфера на критичност и радикализация на обществото. В тази обстановка се появяват различни идеи и проекти за промени в политическата система, за нейното коригиране, трансформиране и дори демонтиране. Поражда се недоверие към западните държави с демократична партийно-парламентарна система и либерално стопанство. Настъпва времето на алтернативните идеи – авторитарните, левите (комунистическите и аграрните), по-късно и фашистките. В средите на интелигенцията остро се поставя въпросът за развитието на българското общество и неговата ориентация – към традиционното, родното или към чуждото; за мястото на българската култура и душевност – към Изтока или към Запада. Кризата, разразила след катастрофалния край на войната и мирния договор, довежда до радикалния социален реформизъм на правителството на Стамболийски, до последвалата неговото сваляне гражданска война от 1923–1925 г., а по-късно и до преврата от май 1934 г. и установяване на авторитарен режим. Отвореното към чужди влияния българско общество, което до войните от второто десетилетие на ХХ в. постъпателно се интегрира в системата на европейските постижения изпитва огромно разочарование от политиката на Великите сили победителки. Договорът е възприет, това може да се твърди категорично на база на огромно количество различни свидетелства, в цялото общество като несправедлив, като наказание, като грабителство. Публицистиката, художествената литература, но и изобразителното изкуство отразяват много ясно масово разпространените обществени настроения, които характеризират ситуацията след сключването на договора. А те заемат широкия диапазон от ожесточение и озлобление до апатия и отчаяние. Изданията на бежанските организации и на другите, свързани със загубените територии общности, също създават представа за безнадеждност. Разочарованието от европейските ценности се подхранват много интензивно от поведението на трите съседните държави – Югославия, Гърция и Румъния, с тяхната политика към българските малцинства. Различните ексцесии в Македония, Западните покрайнини, Егейска Тракия и Южна Добруджа поддържат активно недоверието, разочарованието към европейското поведение, както и ненавистта към режимите на съседните балкански държави. Категорично може да се твърди, че мирният договор от ноември 1919 г. нанася травма в съзнанието на българското общество, която оказва много силно влияние върху цялостното развитие на обществено-политическия и културния живот в страната до втората половина на 30-те години. 

 – Би ми бил любопитен отговорът на въпроса какво поведение заема България към договора, различава ли се например позицията на българската държава от тази на обществото? 

 – Договорът е посрещнат с огромно разочарование и силно негодувание. Но, както е известно, той е подписан от българска страна, ратифициран е от Народното събрание и влиза безпрепятствено в сила. Още от първия момент българските управляващи в лицето на съответните министър-председатели декларират своята позиция: мирният договор е несправедлив, но е договор. България ще изпълнява всички негови клаузи, като си запазва правото във всички случаи, когато международните условия позволяват това, да иска облекчение на някои негови санкции. От Александър Стамболийски, до Богдан Филов няма български министър-председател и правителство, които да не следват стриктно този курс. Българските политици и дипломати се позовават на един член от договора (член 19), който допуска възможността, периодично членовете на Обществото на народите да преглеждат договорните клаузи и да ги преразглеждат, ако те вече са неприложими или създават опасност за международния мир. В обществото се поддържа нагласата, че ще дойде момент това договорно положение неминуемо да се изпълни. Друга позиция победената страна, оградена от враждебно настроени държави, към които тя има териториални претенции и малцинствени проблеми, не може да има. Това е политиката, известна с определението „мирна ревизия“ В българското общество съществува единодушие по отношение оценката на договора. Различия има по отношение на вината за него, за това какви пътища трябва да се следват, за да се промени установеното в Ньой положение. Основните обществени сили, които организират периодични протести срещу мирния договор са бежанските и земляческите организации на представителите на отнетите по договора земи. За да се избягват компликации със съседите и да се защити следваният от страната курс на мирна ревизия правителството почти редовно забранява противоньойските акции. Все пак всяка година, около 27 ноември, се организират различни протестни прояви – събрания, публикации, панихиди, протестни шествия. Издават се позиви, траурни листове, сборници със статии и документи. Това е траурният ден, на който обществото демонстрира своята непримиримост към договорните клаузи. През целия междувоенен период най-активни в противоньойската пропаганда са националистическите среди, особено студентските и младежки формации. Някои от тях използват тези протести, за да атакуват управляващите и да лансират своите виждания за изход от създалото се положение. В хода на времето се формира и своеобразно степенуване на приоритетите на българската външна политика. При Стамболийски приоритет е Западна Тракия (излаз на Егейско море). Земеделският лидер прави неуспешен опит да използва един член от договора, в който се говори за икономически излаз, за да направи пробив по отношение на Западна Тракия. За периода 1934–1939 г. на първо място се поставя връщането на Южна Добруджа. Постоянен елемент на противоречия между част от обществените сили и правителствата е както нежеланието на управляващите да се ангажират публично с протестите в страната, така и политиката на опити за сближение с Югославия, която, като цяло се води от началото на 20-те години до избухването на Втората световна война. Тази политика в дълбоката си същност не е отказ от претенции по отношение на Македония, а преди всичко практическа стъпка, която цели пробив във враждебното обкръжение на България, както и облекчаване на положението на българското малцинство в Югославия. Свидетелство за това, че управляващите не са се примирили със статуквото и че въпросът за ревизия на териториалните клаузи на договора стои открит е директива № 19 от 19 април 1939 г. на Външно министерство. Тя категорично посочва целите на ревизията: Южна Добруджа, Западна Тракия, Западните покрайнини. 

 – Доколко клаузите на договора засягат Македония? Какви са последиците от Ньойския мирен договор за Македонския въпрос и за съдбата на Македония? 

 – Клаузите на Ньойския договор нямат отношение към Македонския въпрос, защото обект на документа са българските граници към 1 октомври 1915 г., когато страната влиза във Първата световна война, а по това време основната част от Македония териториално не влиза в пределите на българската държава. В този смисъл съвсем естествено Македония не е обект на договора, не подлежи на претенции във връзка с неговото изпълнение, нито би могла да бъде обхваната от евентуална ревизия на териториалните му клаузи. Това обяснява и факта, защо българската държава до началото на Втората световна война не поставя нито пред Великите сили, нито през Югославия въпроса за съдбата на Вардарска Македония. Трябва обаче да се отбележи, че чрез устава на Обществото на народите, който е неразделна част от текстовете на Парижките мирни договори (респективно и на Ньойския мирен договор), както и чрез възприетите през 1919–1920 г. международни договорни постановки силите победителки в Първата световна война прокламират определени права на малцинствата и гарантират защита на малцинствата. Това обстоятелство ориентира българското поведение по Македонския въпрос като действия за защита на малцинство. Вследствие се предприемат различни дипломатически и обществени акции за защита правата на българските малцинства в съседна Югославия. Разгръща се петиционно движение, което изразява българското становище пред Обществото на народите. Макар и да не се отнася до Македония, Ньойският договор обаче е свързан с Македонския въпрос в две посоки. Той определя нова ситуация на Балканите, която ориентира ВМРО към нов тип съпротивителна дейност – съчетание от международна пропаганда против наложения от югославските власти в Македония режим на асимилация и атентати на югославска територия. Същевременно, противоньойските акции в България се превръщат в демонстрации, които поддържат активно отношението към Македонския въпрос. Нещо повече, чрез темата за съдбата на населението в Македония под сръбска/югославска власт се компрометира самата същност на мирния договор. За съдбата на Македония мирният договор от Ньой има изключително значение. Той лишава България от възможността да лобира за своята кауза в Македония, косвено потвърждава разпокъсването на региона, позволява на Югославската държава да провежда асимилационна и интеграционна политика във Вардарската част на областта, създава условия за развитието на македонизма.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 10