„Огледалото“, което пречупва сънливото политическо време...

бюлетин "Българите на Балканите и по света", бр. 1, 2020 г. 

Костадин Филипов

Някак странно започна тази 2020 година в Република Северна Македония. И както странно започна, така и продължава да върви напред и да трупа дни. Сменят се крайно интересни политически новини с информации за празнуване на Рождество Христово, после пак малко политика и вести за това кой е хванал кръста на Богоявление, когато в цяла православна Северна Македония отбелязват големия християнски празник. 

Тук-таме и някой скандал с приглушена медийна и обществена реакция тъкмо поради сънливото политическо време, което за съседната нам държава е характерно в периода от началото на годината до към края на месец януари. Всъщност, ако имаше нещо интересно на политическия терен край Вардар, то се случи в периода преди Рождеството, или Божик, както го наричат оттатък границата. На 3 януари премиерът Зоран Заев подаде своята оставка, но и това струва ми се не предизвика някаква медийна и публична бомба. Вероятно заради факта, че Заев отдавна – поне от октомври миналата година, беше категоричен, че щом е приел в страната да се проведат предсрочни парламентарни избори, той ще се съобрази с изискванията на така наречения Пържински договор, според чийто правила управлението ще действа до деня на вота. 

А там, в този договор е записано, че парламентарните избори се организират и провеждат от служебен кабинет, който се ръководи от служебен премиер, предложен от управляващата партия, но не титулярният. Пресметнато бе, че сто дни от изборния ден – 12 април, се пада на 3 януари, съвсем в началото на годината. Така изискват договореностите от Пържино. По такъв начин вестта за оставката на Зоран Заев бе предизвестена и ако предизвика вълнения, те бяха около дните, в които Заев оповести, че ще напусне. В интерес на истината, температурата на политическата реакция от обещанието на премиера да отстъпи мястото си на служебен свой заместник бе далече по-висока в лагера на опозиционната ВМРОДПМНЕ. 

Толкова цветисти бяха изразите, с които нейният лидер Християн Мицковски определи оставката на Заев, толкова яростни бяха заканите партията да спечели вота на 12 април, да вземе властта и да му се „реваншира“, толкова видима бе радостта от излизането от управлението на основния му политически противник, че човек остава с впечатлението, че настояването за предсрочен парламентарен вот е имало за основна политическа цел и приоритет тъкмо това – Заев вече да не е начело на изпълнителната власт. Пък после, на 12 април, ако ВМРО-ДПМНЕ и неговите коалиционни партньори спечелят вота и се опитат да съставят правителство, да направят връщането на Заев необратимо.

 Друг е въпросът, че колкото и изборният ден да е далече, колкото електоралните сондажи да дават противоречиви резултати, в зависимост от това коя политическа сила ги поръчва, все пак прогнозата, че Заев и неговите социалдемократи биха могли да запазят своето предимство и отново да формират кабинет не е лишена от основание. Има и нещо друго. Тазгодишните предсрочни парламентарни избори в Северна Македония са вторите в политическия живот на страната, които се провеждат според Пържинския договор. Първите бяха преди четири години, макар че от оставката на тогавашния премиер Никола Груевски на 5 януари 2016 г. до изборния ден на 11 декември същата година, мина много повече време от записаните в Пържино сто дни. Няма да се спирам на причините за това отлагане, но реално погледнато, сега сме в един вид „огледална“ ситуация в сравнение с 2016 г. 

В нея тогавашните управляващи от ВМРО-ДПМНЕ бяха тези, които назначиха свой служебен премиер, разбира се, от тясното обкръжение на Никола Груевски. Това бе генералният секретар на ВМРО-ДПМНЕ Емил Димитриев, значи, дясна ръка на Груевски в партията. Повечето министри запазиха фотьойлите си и бяха в основата на служебния, така наречен „технически“ кабинет, който докара държавата да предсрочния вот. От тогавашната опозиция, сега управляващи от Социалдемократическия съюз на Македония, предложиха двамата си служебни министри – тези на вътрешните работи и на труда и социалната политика. Нищо чудно не виждам и във факта, че служебният министър на полицията от преди четири години Оливер Спасовски бе предложен и гласуван в парламента за служебен премиер сега. И той е от тясното партийно и приятелско обкръжение на Зоран Заев, както „огледалната ситуация“ ни припомня, че и онзи преди четири години също бе близък на Груевски. Тази кадрова характеристика на служебните премиери да бъдат съвсем близки до титулярите, които излизат в оставка, сякаш се превръща в традиция, колкото и малко да са примерите за това-само два, засега. Но в същото време слага белег на политическите нрави в съседната ни държава, които и без това са белязани от перманентните подозрения за корупция по върховете на властта, за злоупотреба на служебното положение, дори за престъпления някъде там, по висините, за които е по-добре да не говори. Да се мълчи е по-добре. 

 Да, приликата между сегашната политическа ситуация в Северна Македония с онази от преди четири години, само че с обратен политически знак, е видима. Но съм сигурен, че лидерът на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ Християн Мицковски никак не би искал тя да е пълна. Защо ли? Защото дори и при победа на парламентарния предсрочен вот на 12 април, няма никаква сигурност, че партията му ще може да намери коалиционна парламентарна подкрепа да състави правителство. И че Мицковски би могъл да стане премиер, каквато е неговата мечта. На 11 декември 2016 г. ВМРО-ДПМНЕ на Груевски спечели парламентарния вот, макар и само с два депутатски гласа. Но печалбата се оказа с нисък „коефициент на полезно действие“, защото не можеше да осигури парламентарно мнозинство. 

По неписаната, но задължителна практика, Груевски потърси подкрепата на най-голямата партия на албанците в страната, неговите дотогавашни коалиционни партньори от Демократичния съюз за интеграция (ДСИ) на Али Ахмети. След дълги преговори, взаимни уверения в коалиционна лоялност, съгласия и откази, в крайна сметка, Ахмети отказа да „играе“ с Груевски, около когото вече витаеха призраците на съдебното преследване от правосъдието. Той не можа да състави мнозинство, не формира кабинет, а президентът Георге Иванов с крайно голяма и видима неохота дълго отказваше да изпълни конституционните си задължения и да възложи мандата на втората класирана партия – СДСМ, и на нейния лидер Зоран Заев. 

Трябваше отново да се намеси вездесъщият „международен фактор“ в лицето на американския посланик Джес Бейли и Иванов „с омерзение“ да даде мандата на Заев. Мандатоносителят веднага поиска подкрепата на ДСИ и Али Ахмети му я даде. Така в началото на 2017 г. Зоран Заев състави коалиционен кабинет, начело на който бе до оставката си сега на 3 януари. Груевски падна от власт, а по-късно попадна и в ръцете на правосъдието. Та казвам, Мицковски е наясно, че дори хипотетично да спечели на 12 април, „печалбата“ му едва ли ще му стигне да състави правителство. Той е наясно, че няма да получи подкрепата на която и да е политическа партия на албанците. 

Вярно, сред албанския политически блок също се води вътрешна борба, силите се прегрупират, създават се нови партньорства, стари се развалят. (Повече за това в рубриката „Анализи и коментари“- бел. ред.) Но е ясно, че с тази реторика против договорите на Скопие със София и с Атина, против евроатлантическия път на Северна Македония, против името „Северна“ Мицковски няма шанс да получи каквато и да е парламентарна подкрепа за мнозинство за правителство. Защото албанците в Северна Македония може и да спорят кой е по-голям от тях, кой е по-велик и така нататък, но когато става за лобиране за евроатлантическата перспектива на страната, те винаги са заедно. Както се вижда, в сънливото политическо време в Северна Македония, „огледалото“ може и да показва някоя истина. Макар и от време на време.