През последните пет години от живота си българският цар Самуил (997–1014), укрепил клисурите и подстъпите към Българското царство, откъдето най-често византийският император Василий ІІ (976–1025) нахлувал в страната.
В теснината между планините Беласица и Огражден било изградено мощно укрепление – дема от широки каменни стени, дървени прегради, землени валове и дълбоки ровове пред тях. Заедно с това цар Самуил подсилил граничната стража, която охранявала укрепителните съоръжения. Системата за изграждане на ровове и валове се прилагала от българите на Балканския полуостров още от времето на кан Аспарух (680–701).
През вековете тя била усъвършенствана и съобразявана с конкретните природо-географски условия.
През юни 1014 г. Василий ІІ потеглил с огромна войска на поредния си поход за завладяването на Българското царство. От Мосинопол той преминал през Сярското поле, навлязъл в Рупелското дефиле и се насочил към долината на р. Струмешница. Императорът останал изненадан от изправилата се пред армията му преграда.
На места тя представлявала изключително сложно съоръжение, като в местността Лешките, били изградени три успоредни каменни стени. Цялата защитно-укрепителна система заемала пространството от местността Горелитe бърчини и Самуилова крепост в планината Огражден до местността Гергевче в Беласица планина.
В продължение на много време Василий ІІ не бил в състояние да предприеме каквото и да е действие за преодоляването на преградите. Българските стражи от височините на укрепленията избивали ромеите и не позволявали никой да премине. Част от българската войска била съсредоточена в крепостта Ключ, където изчаквала сгоден момент, за да нападне ромейската армия.
Схема на българските отбранителни укрепления между планините Беласица и Ограждeн
(Автор: Георги Митрев)
Самуил бил добре подготвен да посрещне ромейския поход. За да обърка плановете на Василий ІІ, българският цар заповядал на своя военачалник Несторица, „един от най-мощните управители сред българите“, да атакува със своите отреди Солун. В равнината западно от град Солун войската на Несторица влязла в кръвопролитна битка със значителната на брой и твърде опитна армия, командвана от солунския управител Теофилакт Вотаниат. Тук българската войска била разгромена.
Византийците взели много плячка и заловили голям брой пленници, които Теофилакт Вотаниат отвел при Василий II край Ключ. Несторица успял да се измъкне от бойното поле и се завърнал в България при Самуил.
Василий ІІ вече бил изгубил надежда за преодоляването на българските укрепления. Тогава Никифор Ксифий, когото той назначил за стратег на Филипопол, го склонил да остане там и непрекъснато да продължава пристъпите срещу преградата, а самият той се заел да потърси друго място, откъдето да нападне българите. Византийският военачалник се спуснал на юг и заобиколил планината Беласица, преминавайки през стръмни и непроходими места.
Вероятно влашките пастири, които по това време на годината обитавали планината, посочили пътеките, по които ромеите могли да минат през непознатата и труднопребродима планина. На 29 юли 1014 г. внезапно с викове и шум войската на Никифор Ксифий се показала на планинската височина в гърба на българския лагер. Изненадани и уплашени българските войници ударили на бяг. В същото време Василий ІІ успял да разруши част от преградните стени и се впуснал в преследване на българите.
В суматохата мнозина паднали убити, а още повече били ранените. Напразно цар Самуил се опитвал да организира отстъплението на своята войска към яката българска крепост Струмица. Той воювал наравно с войниците на бойното поле и едва се спасил от гибел. Неговият син Гаврил-Роман Радомир го взел на коня си и го отвел в българската крепост Прилеп.
В това време Василий ІІ преминал клисурата и стигнал околностите на Струмица. Той завладял една по-малка българска крепост, наречена Мацукион (при с. Мачуково, дн. Евзони в Гърция).
Императорът изпратил солунския дук Теофилакт Вотаниат да премине височините при Струмица, за да опожари изградените от българите прегради по пътищата и така да отвори път на византийската армия към Солун. Българите пропуснали византийския военачалник да премине, но когато тръгнал да се връща, го причакали в една дълга теснина. От вси страни той и ромейската армия, която водел, били обсипани с камъни и стрели. Гаврил-Роман Радомир, който междувременно поел командването на оцелелите български отряди, сам влязъл в атака и с копието си изкормил Теофилакт Вотаниат. По-нататъшното напредване на ромеите в България станало невъзможно.
Военният им успех при Ключ се обезценил. Като разбрал за станалото, Василий ІІ спрял настъплението си и потеглил обратно.
След битката при Ключ във византийски плен попаднали четиринадесет хиляди български войници. Още около хиляда души пленници от разбитата войска на Несторица също били доведени при императора. За да прекърши българската съпротива, Василий ІІ заповядал да се извърши нечувано в християнската история злодеяние – пленените български войници да бъдат ослепени, като на всеки сто души бъде оставян по един едноок, за да води останалите.
Жестокостта на наказанието се съпровождала с прецизно изчисление на жертвите. Много от тях не издържали на болката, а други умрели от инфекции и кръвозагуба. Не само пленените при Ключ, но и всеки съпротивляващ се българин след това, по заповед на Василий ІІ е бил ослепяван. С тези действия императорът искал да покаже, че не смята воюващите срещу него за врагове от друго царство (враговете се убиват), а за свои поданици, въстанали срещу властта му.
И днес народната мълва свързва някои топоними с мястото на ослепяването: Вадиочи, Вадиоч, Водоча (където са изваждани очите на Самуиловите войни), Слепче (мястото на ослепяването), Кокалица (тук са били костите на Самуиловите войници), Смърдашец, Смърденец, Смърдешец (от тук се е носела миризмата на телата им) и др. Тези местности носят следа от безмилостното наказание над българската войска.
Воините на Самуил. Скулптура на Любомир Далчев (1902–2002), София
(Снимка: Калина Николова)
След ослепяването на петнадесетте хиляди български воини византийският император Василий ІІ придобил злокобното прозвище Βουλγαροκτόνος, сиреч Българоубиец.
За този факт се намеква в Житието на св. Йоан Нови Тракийски от ХІ в.: „... в онези времена, когато Василий, който държеше императорската власт над ромеите, се отличи усърдно срещу българите, и то – толкова блестящо, че получи оттогава прозвище заради победите си над тях“.
Редица още късни византийски автори си спомнят за това прозвище на Василий ІІ. Паметта на гърците за този император е останала не с неговите подвизи срещу арабите или арменците, а заради победата му над българите. Може би затова и днес две от големите улици на Атина и Солун носят названието „Василий ІІ Българоубиец“.
За да унижи докрай своя противник, Василий ІІ продължил издевателството. Той заповядал ослепените пленници да бъдат изпратени при своя вожд – българския цар Самуил. Сто и петдесет души, останали с по едно око, повели останалите петнадесет хиляди, чиито лица вместо очи били белязани с окървавени черни дупки.
В края на септември осакатените български воини стигнали Преспанското езеро. „А той [Самуил], като ги видял да идват в редици с еднакъв брой хора, не можал да издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той паднал на земята. Присъстващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода. Като понечил да пие вода, той получил сърдечен удар и след два дни умрял на шестия ден от месец октомври“.
Това е последното свидетелство за живота на цар Самуил. Великият български цар сякаш изживял болката на всеки един от своите съратници, които никога повече нямало да поведе в бой. Сърцето на могъщия воин не издържало и той се преселил в отвъдния свят. След заупокойната молитва той бил погребан в южния кораб на построената от него базилика „Св. Ахил“ на Малкото Преспанско езеро.
Да запомним тази печална страница от нашата история. Страданията на българите през вековете не са едно и две. Нека имаме памет за тях. Благодарение на тях България оцеля и днес ни има на този свят!
Доц. д-р Георги Н. Николов
Браво,будителю!
ОтговорИзтриване