Лична заупокойна молитва за кончината на моя чичо Георги
Днес научих от приятели, че в Торонто се е споминал вдъхновеният и щастливо избавен от всякакви конюнктурни условности български патриот Георги Младенов. Научих от други, защото в последните месеци, след като се представи на Бога неговият брат Пандо, върху мемоарната книга на когото имах честта да работя и да я издам, той не отговаряше на никой от каналите, по които поддържахме връзка.
Представям си защо и ми става тъжно за съдбата на емигранта: запокитен по неведоми краища на света, лишен от опорите на родното и от повечето от хората, които трябва да застанат с почит край смъртния му одър и да отправят към небето финален салют... Дори и възмущението от принудата да стигне до това емигранство в тоя миг ме напуска.
И си представям картината, която той многократно е възпроизвеждал пред мен. Как едно едва прекрачило юношеството си момче се отскубва с последни сили от мястото, където е интерниран със семейството си и как пресича почти цялата южна България, за да стигне до емигриралия по-рано свой брат в Канада, изтърквайки подметките на обущата си.
И как върви със светнали очи към обетованите илюзии за свобода, за да преоткрие след време, че завръщането към откраднатото от гърците родно село на родителите му Търлис е по-важно, по-стойностно от преживяно из чуждата земя.
Георги, който пазеше сред невръстните си спомени сянката на моя баща, другар на брат му и негов ръководител на кръжока на ВМРО в Неврокопската гимназия и който след години преоткри в мен близък човек, имаше щастлива съдба: той доживя неговият вдъхновен, романтичен, може би и безпочвен и отчаян, патриотизъм да получи кислород, за да се възкреси от безотечествените времена.
Спомням си болката, с която се завърна от посещение в Търлис: то далеч не беше същото, чуждият цивилизационен отпечатък го беше почти затрил. Спомням си и душевният му подем, че нещо се променя, че и пред нас се е появил шанс да покажем, че обичаме България, както и мълчаливите му въпроси по-късно случило ли се е това, което трябва наистина. Той вложи и морални, и материални сили, за да се възроди Македонският научен институт и да не попадне той в конюнктурни зависимости.
Премина със съпругата си отдавнашните пътища от родното му Мосомище, през местата на заточението, през планината Родопа до границата на личното му спасение и до спасението на Идеята, в която вярваше и на която се посвети. Борбите му, страданията му, срещите и контактите му в Новия свят, полемиките му с титовизма там, работата му в МПО, ние тепърва (задължени сме за това) ще коментираме.
Спомням се обаче самочувствието му след срещата с Киро Глигоров в Скопие, че му е казал „всичко, което трябва”, че в Охрид се е видял с непокътнати от югославизма българи, че в Рим е срещнал „своя чичко” Иван Михайлов, на когото в продължение на много години е помагал, за да не се затрива паметта за Македония. Сподирям и всичките му писания в неговия „Вардар”, и пълния му и честен глас по всички въпроси на нашия труден, манипулиран, нечестен понякога, но все пак случващ се преход...
Бих искал да намеря и днес човек в Отечеството ни, когото мога да „улича” със същия висок градус на български патриотизъм като моя чичо Георги...
26 октомври 2020 г.
Димитър Шалев, член на МНИ
0 коментара:
Публикуване на коментар