България каза „не“ на старта на преговорите на Република Северна
Македония за членство в ЕС, но остави вратичка, през която Скопие
може да поеме само ако разбере истината за себе си
За този ноемврийски брой на Бюлетина „Българите на Балканите и по
света“ бяхме приготвили за публикуване писмо на изявен българин от
Охрид. Човекът, който е от здраво местно семейство с български
традиции, които ревниво пази, беше предложил своите исторически
аргументи за българския характер на днешните граждани на
Република Северна Македония.
И по-специално, за личната
идентификация на всеки един от големите възрожденци, родени по
онези места, неотменима част от историята на днешна България.
Симпатичен и искрен текст, който ни хареса, редактирахме го и се
радвахме, че ще бъде публикуван. И тъкмо това да се случи, получихме
тревожен имейл от Охрид с молба писмото да не се „качва“ на
страниците на Бюлетина.
С оглед на последното развитие на
отношенията между София и Скопие и намерението на България да
каже „не“ на старта на преговорния процес на Република Северна
Македония за членство в ЕС, нещата при тях щели да загрубеят, и както
и друг път при подобни случаи, щял да се развихри „Лов на вещици“
срещу всичко и всеки, което и който се счита за българско и българин.
Нещо такова.
Няма как, съобразихме с молбата на човека, когото впрочем
познаваме като корав в убежденията си българин, който лесно не се
плаши. Сигурни сме, че и в последвалата българското решение
ситуация оттатък границата той ще се справи. Но странно чувство на
тревога ни обхвана, и не само и не толкова за него, колкото за всички
хора в югозападната ни съседка, които повярваха в „разведряването“ в
двустранните ни отношения и в правото открито и без страх да се определят като българи, или просто като приятели на България, дошло
с Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 1
август 2017 г.
Толкова силен ли е старият и познат от Титово югославско
време рефлекс, продължен и съхранен после и в уж суверенна и
независима Република Македония, първите жертви на влошаването на
тона от двете страни на границата ни да стават хората с българско
самосъзнание. Нищо старо ли не е забравено и нищо ново ли не е
научено в 2020 г. на двадесет и първи век? Толкова крехка и чуплива ли
се оказа границата между старото и познато поведение на властите в
Скопие и очакваното и желано ново отношение към гражданите на
страната, които знаят историята и потеклото си и не се срамуват от тях?
Толкова краткотраен ли бе ефектът от Договора, че три години и
няколко месеца след неговото подписване местните люде край
Вардар и около Охридското езеро да продължават да се страхуват,
както в най-черните и мрачни времена на някогашната Югославия?
Че
ако всичко това е вярно, дори само частично, къде отива претенцията
на сегашните власти в Скопие за членство в Европейския съюз, какво
става с критериите за правата на човека и за другите принципи, без
изпълнението и спазването на които те не би трябвало и да си помислят
да вървят напред? Че тогава какво им е крива България, че да ѝ се сърдят
за нейното „не“, след като не са изпълнили основополагащите
критерии за кандидатстване, да не говорим и за преговори за
членство?
Да се сърдят на онези, които са изработили тези критерии и
които държат те да бъдат „изчистени“ далече преди преговорите да
стартират, защото вече се напатиха от бързи приеми накуп на големи
групи държави от Източна Европа, които все още не могат да
преглътнат.
Така можем да продължим още дълго. Мога да приведа още примери
на реакция край Вардар в навечерието и след решението на София
да каже и официално „не“. В това число и на отговорни политици и
държавници от Скопие, които продължават да играят ролята на
неразбрали и на чули-недочули, твърдейки, че българското
съображение за неизпълнение на Договора не било вярно.
Договорът
си вървял добре, всичко течало по „мед и масло“, само че нещо в
София станало, там политиците, в това число и премиерът Бойко
Борисов, взели повече да се съобразяват с електоралното мнение и с
предстоящите избори през март, та за да повдигнат или спасят
рейтинга си, проявили инат и „отрязали“ Република Северна
Македония.
Даже премиерът Заев – и той също така не чувства вина за
стопирането, не, за отлагането на решението за старт на преговорите
с ЕС. А посланието, което България изпрати към най-близките си съседи
оттатък границата, имаше тъкмо такова предназначение – да им
покаже, че Европейският съюз е семейство на равноправни държави, в
което солидарността и партньорството са важни принципи, но че над
тях стои изискването за себепознаване и честност по отношение на
това какъв си и откъде идваш.
И още – че със стар миризлив багаж от едно време в луксозните купета на европейския влак не се влиза,
защото когато се разприказвате, бързо ще стане ясно, че и приказката
ви е старомодна, и разказите ви са лъжливи, пък и претенцията ви е
смешна.
Да, така можем да продължим още дълго.
Но струва ли си? София
каза думата си, сега думата имат политиците край Вардар. Даваме
си сметка, че те, като част от обществото, носят тежести от едно
недалечно минало, което нямаха смелост да преосмислят. Дори не
се опитаха да го започнат да го правят. Плахите опити на отделни
надраснали времето си личности само потвърдиха общото правило.
Историкът Зоран Тодоровски се опита да хвърли истинска светлина
върху идентичността на революционерите от борбите за социално и
национално освобождение, за характера на техните организации, за
личностите от епохата на българското Възраждане, но влезе в сблъсък
с македонистичната икона академик Блаже Ристовски.
Двамата
започнаха личен публичен спор, който, казват, бил прекратен
персонално от тогавашния премиер Никола Груевски, който извикал
Тодоровски и го предупредили „да не чепка академика“, тъй като
можело да му се случи нещо. Груевски е беглец от правосъдието и
политически изгнаник в луксозна опаковка в Будапеща, докато Зоран
Тодоровски и Блаже Ристовски вероятно продължават спора си горе,
на небето.
Писателят Младен Сърбиновски, един непризнат гений на
перото, се опита да прокара с творчеството си пътя към истината за
конкретни исторически факти и събития, но заплати за това с изгонване
от работа като журналист в Македонската телевизия и бе подложен на
истински публичен линч.
На подобен линч бе подложен и първият
министър на външните работи на суверенна и независима Република
Македония Денко Малевски заради фразата си отпреди няколко
месеца, че в миналото българи и македонци са били един народ. Не
му спестиха публичното унижение въпреки семейната номенклатурна
комунистическа традиция и факта, че баща му – Владо Малевски, е
автор на текста на сегашния химн на Република Северна Македония.
Отделни опити и отделни гласове с призив за промяна и катарзис, но
кой да ги чуе?
Няма достатъчно критична маса в обществото, няма
искрено звучащи нагласи, които да увлекат хората към истината за
собственото им минало и история, съмнявам се и дали след
българското „не“ ще има.
В крайна сметка посланието е изпратено и дали в Скопие ще го
разберат или не, си е тяхна работа. Българската работа е свършена.
Костадин Филипов
0 коментара:
Публикуване на коментар