"Патриотични игри" в Скопие

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 10.

Автор: Костадин Филипов

 Поредната антибългарска кампания оттатък границата в Скопие показва, че там нищо ново не е научено и нищо старо не е забравено Тъкмо си бяхме въобразили, че много неща от миналото вече няма да се повторят и че атмосферата в отношенията с нашите „братовчеди“ край Вардар няма повече да бъде тровена, както много пъти преди, и ето – случва се. Все едно не сме подписали двустранен Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество на 1 август 2017 г., все едно не сме правили съвместно заседание на двете правителства в родния град на премиера Заев – Струмица, все едно не сме си обещавали да градим големи инфраструктурни проекти между двете държави, които най-после да свържат София и Скопие с хубав шосеен път и с железница. Все едно не сме си обещавали съвместно чудесно бъдеще заедно в Европейския съюз и полезно партньорство в НАТО, където сме рамо до рамо. Все едно… няма смисъл да продължавам повече, че да увеличавам разочарованията от неизпълнението обещания и несбъднатите надежди. 

 За дългите си години работа като кореспондент на български медии в Скопие съм бил свидетел на много антибългарски кампании. Те нямаха начало и край просто защото преминаваха една в друга, а поводи за това винаги се намираха. С различна интензивност и обхват, но създаваха убеждението, че обществото в суверенна и независима Република Македония, вече Северна, не може да живее и ден, не – нито час, без да вижда враг и неприятел от другата страна на границата, откъм Изток. И понеже професионално работата ми ме задължаваше да следя тези прояви, пък и някак си човек се чувства крайно некомфортно, когато отвсякъде те преследват обиди към родината и народа ти, та съм се опитвал да търся корена на всичко това, което се излива срещу България. Едва ли съм успявал да го открия наистина, въпреки че в много случаи съм стигал до истината. А тя се корени в убеждението, че антибългаризмът е преднамерено подхранван в продължение на години до степен да се превърне в хранителна среда на обществото край Вардар, от която достатъчно много хора печелят. И без която не могат. Изграден е цял слой професионални антибългаристи с различен профил, които и до днес не престават да точат пера и острят копия срещу България. 

На всичко отгоре проявяват усърдно старание да подготвят следващото поколение свои заместници, предимно от семейната среда. Верни на принципа „Граничар бе моят татко – граничар ще бъда аз“ – фраза, която бе много популярна в моя „граничарски“ Петрич, антибългаризмът се предава от бащи на синове и дъщери като една печеливша семейна стратегия, която да гарантира спокойно и задоволено отвсякъде бъдеще. И днес, толкова години след като Република Македония, поне привидно, се откъсна от вече несъществуващата Югославия, сме свидетели на тази генерационна „приемственост“ в действие. Научавам например, че в състава на македонската част на Съвместната комисия за история и образование между София и Скопие има персонална промяна. Един от по-младите членове, който живее във Виена, се е отказал от участие в работата ѝ поради професионални, а може би и лични причини. Така ми обясниха българските експерти, членове на Комисията. На негово място е включен политологът Огнен Вангелов. Попадал съм на негови текстове в социалните мрежи, тук и там по публични обсъждания или форуми. И винаги съм се учудвал от биещото на очи противоречие в текстовете му между относителната младост на автора и старомодните и познати до болка тези, които той застъпва. 

Нали всяко поколение би трябвало да идва с някакви нови идеи, с които да вдъхва нова кръв и живителна свежест на предишните? Всичко ми стана ясно, когато разбрах, че Огнен е син на проф. Атанас Вангелов. За онези, които познават ситуацията в Република Северна Македония в нейните постюгославски времена като суверенна и независима държава, няма нужда да се обяснява кой е професорът. Преторианец на живота и делото на „иконата“ на македонизма Блаже Коневски от село Небрегово, Прилепско, активен партиен апаратчик с болшевишки уклон на посткомунистическия Социалдемократически съюз на Македония по времето, когато лидер там беше Бранко Цървенковски, а може би и сега – не знам, и като такъв пратен за посланик за един мандат в Будапеща. 

Професионален антибългарин с претенция, че познава историята и съвременната култура и литература, цитирайки непрекъснато българските учени Цветан Тодоров, Юлия Кръстева и Мария Тодорова най-вече заради това, че живеят извън България. Някак си по-убедително звучи, когато се позовава на тях – нали са направили кариера и получили популярност на Запад. Каквото и да се каже още за професора Вангелов, ще засили усещането за лепкавост, което той излъчва. И понеже „крушата не пада по-далеч от дървото“, една поговорка, която съвсем естествено, как иначе, я има и при нас, и оттатък, и понеже проблемът с непотизма или шуробаджанащината, или семействеността е видим в обществото с невъоръжено око, синчето ще замести бащата. И ще му намерят хубаво кариерно място в Съвместната комисия за история и образование да трупа опит в пряк контакт с „врага“. 

Разговарях с нашите експерти от българската част на Комисията, не бяха изненадани от присъствието около масата на новия член, още повече, че неговото участие в разговорите по темата на този експертен орган е било крайно плахо и ограничено. Но пък ако питате мен, самото му включване в Комисията е тънка провокация от страна на властите в Скопие, които много добре знаят каква е експертизата на Огнен Вангелов, но пък познават напористия и нахален нрав на баща му. Както се казва, спете спокойно: антибългаризмът и на следващото поколение в Повардарието е осигурен. Преди време във вестник „Труд“, а после в разширен вариант в списание „Македонски преглед“, печатният орган на Македонския научен институт от София, публикувах анализ, посветен на „парадоксалната нормалност“, която се създава в отношенията ни с Република Северна Македония след подписването на Договора от 1 август 2017. 

Много са характеристиките на тази нова „нормалност“, но една от най-важните е, че партията, на която България е оказвала подкрепа и помощ през първите години на суверенитета и независимостта на държавата – ВМРО-ДПМНЕ, в последните години е генератор на всички основни идеи за атаки срещу страната ни. Хубаво, и там се води остра вътрешнополитическа битка, и там опозицията в лицето на ВМРО-ДПМНЕ не може да преглътне все още загубата на предсрочните парламентарни избори на 15 юли, и там лидерът Християн Мицковски търси начини да укрепи позицията си в партията след като не изпълни обещанието си да се оттегли при загуба на вота. Но защо са тези постоянни интриги на гърба на България? 

Особено през последния месец. Тъкмо Мицковски пусна в обращение твърдението, че по време на посещението на новия външен министър Буяр Османи в София е била сключена някаква митична тайна „клауза“, според която България иска нов Договор със Северна Македония, след подписването на който да последват и конституционни промени. Един вид, реплика на случая с Преспанския договор с Гърция, след който държавата добави Северна в името си. При това Османи бил скрил това българско искане от обществото, следователно, оставка на целия кабинет начело със Заев. Или подхвърлено от депутата от Събранието Антонио Милошовски, че според някакви негови неназовани дипломатически източници в тяхното външно министерство вече била готова формулата за Гоце Делчев, но властите и нея криели. 

Въпросната формула била съставна, направена така, че да не обиди нито една от страните, или както премиерът Заев пожелаваше „и двете страни да бъдат победители“ и вече била обсъждана и договорена в Комисията. Разпитах нашите членове, но нито един от тях не потвърди казаното от Милошовски, напротив, по тази тема на проведеното заседание на 15 и 16 октомври в Скопие изобщо не е ставало дума. И властите опровергаха, че вече има съгласие по крайно сензитивната тема „чий е Гоце Делчев“. Както каза бившият премиер Владо Бучковски, изявления като това на Милошовски имат една-единствена цел – не да рекламират или, не дай Боже, да похвалят евентуално споразумение, а да го минират и провалят преди още то да е се е случило. Вече си признах, че съм се нагледал на подобни „патриотични игри“ край Вардар. 

До степен да си дошли „до гуша“, както се казва. Старите играчи все още не са си отишли, а и да са тръгнали да си ходят, са оставили след себе си достойни „заместници“. Всички те са неотменима част от „парадоксалната нормалност“, която отново тресе братския ни народ, та трусовете се усещат осезаемо и при нас. Жалко. Костадин Филипов