Menu

30/12/2020

Проф. Пламен Павлов: Отношенията ни със Скопие да бъдат със специален приоритет

За съвременното будителство, за качествата, отличаващи завършилите история във Велико Търново, за спецификата на историческите общности извън границите на България и за идеята писателят от Скопие Младен Сърбиновски да бъде номиниран за Нобелова награда за литература с проф. д-р Пламен Павлов разговаря журналистът Костадин Филипов

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 12.

Проф. д-р Пламен Павлов е роден на 12 юли 1958 г. в село Пейчиново, община Бяла, област Русе в семейство на учители. Преподавател е по история на Византия и балканските държави през периода IV–XV век във Великотърновския университет. Научен секретар на сп. „Епохи“, член на редколегиите и редактор на редица научни издания. Сценарист и консултант на документални филми, посветени на българското минало и съдбата на българите в чужбина. През 2005–2008 г. води предаването „Студио история и култура“ на Национална радиомрежа „Фокус“. От юни 2003 г. е автор и водещ на предаването за история и култура „Час по България“ на Национална телевизия СКАТ. 

Всеки петък публикува статии като водещ на седмичната рубрика „Мистериите на българските земи“ във в. „Труд“, поставяйки акцент на малко познати паметници, личности и събития. В периода 1998–2002 г. е председател на Държавната агенция за българите в чужбина. Работи за развитието на връзките между български дружества и организации от целия свят, като поставя акцент на т.нар. исторически общности в Украйна, Молдова, Румъния, Македония, Албания, Гърция, Западните покрайнини и др. Председател е на Кръг „Будител“ (от 2010 г.).  

През 2016 г. става председател на новосъздадения Център за медиевистични изследвания във Великотърновския университет. През 2018 г. е избран за председател на Фондация „Васил Левски“. На 22 март 2018 г. е обявен за почетен гражданин на Велико Търново.

– Проф. Павлов, за 1 ноември – Денят на народните будители, бяхте обявен за съвременен будител. Какво означава това сега, в първата четвърт на XXI век? В това високотехнологично време има ли място за будители? 

 – Надявам се да съм заслужил поне донякъде подобно признание… И все пак, нека не забравяме кои и какви бяха онези будители, автентичните примери за всеотдайно служене на България – и то във времена и условия, многократно по-трудни от днешните. Не за да скромнича, но каквото и да говорим, никой от нас не може да се съизмерва с духовните великани, чиито имена знае всеки българин. Будителството е състояние на духа, интелектуална и гражданска енергия. Независимо от технологичните постижения, информационната революция и т.н., най-важен си остава човешкият фактор. В крайна сметка будителството е израз на любовта към ближния. Убеден съм, че в днешна България, в модерния свят като цяло, има и ще има будители – иначе обществото ни е осъдено на все по-агресивно консуматорско мислене, а оттам и на духовна нищета. 

– Вие работите във Великотърновския университет. Завършилите история там имат самочувствието на носители на нещо ново в историческата наука? Какво е характерно за Великотърновската историческа школа – това е някаква даденост или се възпитава през целия курс на обучение, пък и после? 

– В нашата епоха надали може да се говори за школи в традиционния смисъл на думата. Академичното образование във Велико Търново генетично е свързано с онова в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ откъдето е и първата генерация преподаватели. Онова, което донякъде отличаваше, може би и днес отличава Великотърновския университет от Софийския университет и други висши училища, поне във времето на моето студентство беше така, е по-непосредственото общуване между преподаватели и студенти. Така ни възпитаха да не робуваме на официозни тези, на истини „от последна инстанция“, да не се поддаваме на онзи, ако мога така да се изразя, „автоимунен“ нихилизъм, насаждан на поколения българи. Тази наглед съпътстваща характеристика на историческото образование във Великотърновския университет е жива и днес, а наши възпитаници пренесоха този дух и в други университети, в музеи и училища, къде ли не... 

 – Четири години бяхте председател на Държавната агенция за българите в чужбина, при това успешен. Какво отличава българите от Македония от тези в Молдова, да речем, ако има изобщо разлика, и какво е общото между тях? 

 – Всяка от нашите исторически общности извън скромните граници на днешна България има своите специфики. Те се дължат както на условията в съответната страна, но и на онова, което предците на нашите българи са пренесли от самата България. Ако се върнем на Вашия въпрос, българите в Молдова и Украйна по произход са най-вече от източните български земи и това остава в техния говор, традиционната култура и т.н. Въпреки това, на семинарите, организирани през последните години от д-р Милен Врабевски и Фондация „Българска памет“, мога да Ви уверя, че децата от Молдова и Македония се разбират без всякакъв проблем! 

Нещо повече, радват се, когато откриват едни и същи старинни думи, практически отпаднали в съвременния литературен български език. Най-важното е, че сме българи! 

 – Вие сте един от изявените историци в България и страстно защитавате българския характер на хората в Македония. Не е ли грешка в борбата за приобщаването им към нас да имаме като оръжие само общата ни история? Достатъчно ли е то в нашите модерни времена? 

 – Историята е изключително важна, но заедно с общото минало трябва да работим за общото ни бъдеще. Проблемът е, ако ми позволите една горчива шега, че настоящето ни е особено общо… И тук не опираме само до политиката на управниците на Република Северна Македония, но и до пасивността на „официална“ България към едноутробната ни държава. 

За мене отношенията със Скопие трябва да бъдат специален приоритет на българската политика – външна, стопанска, културна, образователна… Трябва ли отново да даваме за пример Гърция и Кипър, Румъния и Молдова? Докато не преодолеем собствения си нихилизъм, ако щете и егоцентризъм, ще бъдем в тази безпътица. Крайно време е не само елитите, но и самите общества в двете страни да проумеят една проста истина – Македония не може без България, но и България не може без Македония! 

И ако някой възрази, че някак си можем едни без други, това не е в интерес и на двете страни, а и на хората в тях, независимо какви са и за какви се смятат.

– Наскоро в публикация във вестник „Труд“, където сте редовен автор, предложихте писателят от Скопие Младен Сърбиновски да бъде номиниран за Нобелова награда за литература? Какво Ви кара да предложите един самотник и неразбран писател в Северна Македония за тази висока световна награда? 

 – Защото я заслужава – и като българин, и като македонец в по-конкретния смисъл на думата, и преди всичко като писател. В моя кратък предговор към българското издание на последната му книга го нарекох „магьосникът бунтар от изворите на Вардар“. Който е чел неговите книги, със сигурност ще ме разбере. А тази най-нова негова книга, сборникът с есета „Македонизмът – триумфът на нищото“, беше публикувана от издателството на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, което преди години издаде и неговия роман „Шашма“. 

Сигурен съм, че колегите от Македонския научен институт ще подкрепят такава една номинация, нещо повече – че с помощта на Института ще привлечем и други привърженици на идеята. Няма ли да е чудесно, ако Младен Сърбиновски бъде номиниран заедно от български и македонски културни организации и институции? 

Има ли по-очевиден пример за общото в нашата история, култура, светоусещане от творчеството на такъв уникален писател? Зная, че мнозина ще ме обявят за фантазьор и наивник… И все пак, трябва да е ясно на всеки, че талантът и творчеството на Младен Сърбиновски са богатство не само за македонската и българската, но и за съвременната европейска и световна литература… 

 – Имате ли любима фигура от историята на България и ако да, коя е тя? С какво ви привлича? 

– Имам, разбира се, но фигурите не са една и две… През 2012 г. бях отговорен редактор, съставител и, донякъде по неволя, основен автор на новата поредица „Бележити българи“ на издателство „Световна библиотека“. Десет томчета, в които са представени няколкостотин личности! Там е и моят „прочит“ на българската история през съдбите на нейните изявени фигури. Разбира се, моето отношение към цар Самуил и Васил Левски не е тайна за хората, които са чели мои книги, публицистични текстове или са гледали водените от мен телевизионни предавания. Мога да посоча още десетки имена, но не искам да пропусна „колективните образи“ на средновековния книжовник и възрожденския „даскал“, на комитата революционер отпреди и след 1878 г., както и на българския войник от войните за национално обединение… 

– Имате публикация под заглавие „300 неща, които трябва да знаем за историята на България“. А ако ви попитам кои три неща от българската история трябва знаем на всяка цена, как ще отговорите? 

 – Нека, ако не възразявате, вместо три дати или имена, да цитирам само една мисъл. Тя е на великия Георги Стойков Раковски: „Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добрини!“. Това е висшата добродетел, заложена в познанието за нашето минало, без която нямаме бъдеще.

2 коментара:

  1. Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добрини !
    Георги Стойков Раковски - един от най-великите българи. Не случайно използва думата Отечество - онова което са създавали, бранили и за което са умирали нашите бащи и деди.

    ОтговорИзтриване