Първата поява на бежанството като масово явление е в края на
Първата световна война, когато се разпадат трите големи империи –
Руската, Австро-унгарската и Отоманската, и се прекрояват границите на Европа на основата на Версайската система от мирни договори.
За кратко време 1 500 000 руснаци, 700 000 арменци, 500 000 българи, 1 000 000 гърци и стотици хиляди германци, унгарци и румънци напускат родните си места. Новите държави, създадени по модела на
Чехословакия и Югославия, обединяват население, в което относителният дял на малцинствата е около 30%.
За правата на малцинствата са
подписани и конвенции към мирните договори. Друг е въпросът доколко тези споразумения се спазват.
Първата световна война ражда и първата обединителна международна организация – Общество на народите (ОН), която е израз на създаването на нов тип международни отношения – по-цивилизовани, по-солидарни, търсещи по-адекватни действия за предотвратяване на военни
конфликти.
Именно в тази система възникват първите международни
организации за бежанците – Бюрото на Нансен и други със същата насоченост. Бюрото пряко се занимава с руските и арменските бежанци през
1921 г. и издава първите документи за самоличност на бежанци и легализира техния престой, установяване и придвижване – т.нар. Нансенови
паспорти. Всъщност далеч не всички бежанци получават този правен статут, но проблемът е поставен на масата и се търсят решения.
Успоредно
с това в отделните държави се създава и национално законодателство
за бежанците. Независимо от законодателната уредба на национално и
международно равнище, бежанският въпрос се оказва един от най-значимите и най-тежките непосредствено след края на Първата световна
война и през следващите десетилетия на ХХ век. Първото следвоенно
десетилетие е изцяло белязано именно от въпроса за големите бежански
потоци както в международен, така и национален мащаб1...
Целия материал четете по-късно:
Няма коментари:
Публикуване на коментар