"Съ Бога напрѣд... за Македония". Капитан Лефтеров и борбите на българите

"Съ Бога напрѣд... за Македония". Капитан Никола Лефтеров в борбите на българите за национално обединение. София: Македонски научен институт, 2021.

СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор 7 

Произход и военна служба в 8-и пехотен Приморски полк 15 

Под знамето на Върховния македоно-одрински комитет 23 

Горноджумайското надигане 35 

Илинденско-Преображенското въстание 55 

Подновяване на междуособните вражди и разпускане на ВМ ОК 70 

Навечерието на дългоочакваната война 83 

В редовете на македоно-одринското опълчение 91 

В очакване на по-добри дни за българските знамена 112 

„Напред! Бог да благослови нашето оръжие!“ 121 

Командир на Партизанската рота 145 

В следвоенна България 182 

Приложения 203 

Цитирани източници 263 

Именен показалец 275 

Резюме на български 280 

Резюме на английски 282 

Резюме на албански 285 

ПРЕДГОВОР 

Националноосвободителното движение на българите след Берлинския конгрес е една от най-подробно и задълбочено изследваните теми в българската историография. Същото важи и за войните за национално обединение, които България води в периода 1912 - 1913 и 1915 - 1918 г. 

Впечатляващият брой монографии, документални публикации, спомени, дневници и биографични изследвания, създават впечатление за пълно и цялостно осветляване на историческите събития. Независимо от това все пак продължават да съществуват отделни теми, които са по-слабо проучени или чиято разработка започна едва в последните десетилетия. Основна причина за това е, че до 1989 г. историческата наука в България бе част от т.нар. идеологически фронт, което дълго време не позволяваше да се обръща достатъчно внимание на определени аспекти на националноосвободителните борби и свързаните с тях дейци, заклеймявани именно по идеологически причини. 

Пример в това отношение е Върховният македоно-одрински комитет (ВМОК), неговият лидер ген. Иван Цончев и свързаните с тях офицери и войводи. Етикирани като „върховисти“, „хора на двореца“, „великобългарски шовинисти“ или „реакционери“, поради позиционирането им в десния спектър на освободителното движение, до днес за тях продължават да съществуват известни предубеждения и неистини. 

Поради тази причина обективни изследвания по въпроса се появиха едва след края на комунистическото управление в България. Основен принос за промяна на наслояваното с десетилетия крайно негативно мнение за ВМОК и неговата реабилитация имат изследователите Светлозар Елдъров и Цочо Билярски. Наваксването на дългогодишното „изоставане“ по темата се обогати и с излезлите от печат няколко биографични проучвания, посветени на отделни дейци на ВМОК. 

С изключение на посочените изследвания, съществуващата историография не отделя достатъчно внимание на биографиите на останалите дейци на ВМОК, особено след неговото разпускане през 1905 г. Периферно е засегнат и въпросът доколко натрупаната неприязън между върховисти и централисти/вътрешни е преодоляна в периода на войните, 

1 Пасков, Румен. Борис Сарафов 1872 - 1907. Биография. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1996; Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев 1859 - 1910. Биография на два живота. София, 2003; Саев, Георги. Македония - болка и съдба. Мичман Тодор Саев. София: „Св. Климент Охридски“, 2003; Елдъров, Светлозар. Полковник Стойчо Гаруфалов (1864 - 1924). София: Военно издателство, 2015; Чалгънова, Елена. Владимир Каназирев: от Разлог до Сент Луис, 1879 - 1962. Благоевград: „Ирин-Пирин“, 2019. 

когато именно офицерите от средите на бившия ВМОК са една съществена част от командния състав на Македоно-одринското опълчение. Те са привлечени отново през Първата световна война на служба в XI пехотна Македонска дивизия, в която наред с други българи от Македония, служат почти всички войводи и четници на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). 

Поради тези причини настоящото изследване е и опит да бъде допълнена и обогатена съществуващата историография, дотолкова доколкото се спира именно на един от тези дейци - капитан Никола Лефтеров. Въпреки своята интересна и богата биография той е сред тези български офицери и революционери, които до днес са слабо познати на четящата аудитория извън професионалните среди. Кой е Никола Лефтеров? 

Името му би могло да се срещне в отделни кратки статии, поместени в различни енциклопедии и справочници. В тях той е представен като деец на националноосвободителното движение, свързан с Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), и офицер от българската армия, участвал във войните за национално освобождение. За съжаление лаконичните справки в такъв тип издания няма как да дадат по-задълбочена представа за личността, на която са посветени. В тях, наред с чисто биографичните данни, най-често се акцентира само на подбрани събития или отделни аспекти, свързани с живота на съответния човек. 

По необходимост всичко това налага още в самото начало на настоящата книга да приведем една по-подробна биографична справка. Никола Лефтеров е от тези български революционери и офицери, които, независимо че произхождат от „Стара България“ (в случая Варненско), се посвещават изцяло на каузата за освобождение на останалите под османска власт българи в Македония и Одринско. 

Непосредствено след своята служба и уволнение от 8-и пехотен Приморски полк, през 1900 г. той е привлечен в редовете на Върховния македоно-одрински комитет, оставайки негов верен последовател до разпускането му пет години по-късно, достигайки длъжността поройски окръжен войвода на организацията. 

В този период той взима активно участие както в изграждането на организационната мрежа на Върховния комитет в тези части на Македония, в които той има влияние и действа, така и в двете въстание на българите срещу османската власт - Горноджумайското и Илинденско-Преображенското. 

Натрупаните на това поприще опит и контакти са причина по време на Балканските войни да бъде определен за командир на партизанска рота към Македоно-одринското опълчение, с която участва освен в бойните действия срещу Османската империя, така и в първите сблъсъци с гръцките съюзници при Нигрита и Ангиста (1913). Ротата, станала част от Х Прилепска дружина на опълчението, взима участие и в сраженията със сръбските и черногорски части в Източна Македония. 

9 

След злощастния Букурещки мирен договор (1913), Никола Лефтеров участва активно в съпротивата срещу сръбския окупационен режим, ръководейки множество акции във Вардарска Македония, включително и най-известната от тях - Валандовската акция (1915). В навечерието на включването на България в Първата световна война е привлечен в Щаба на 3-та бригада към XI пехотна Македонска дивизия и в командването на формирания от войводи и четници Партизански отряд към същата дивизия. 

По време на тържествата и военния парад, съпътстващи срещата на кайзер Вилхелм и цар Фердинанд в Ниш през януари 1916 г., Никола Лефтеров е избран да командва представителната четническа рота на Вътрешната организация. Последните две години на войната поема командването на съставената от кадри на ВМОК и ВМОРО, доброволци българи от Егейска Македония и албански доброволци на българска служба Партизанска рота. 

Последната е дислоцирана в Западна Македония и Косово като има съществена роля във формирането и провеждането на държавната политика към албанското население в Македонската военноинспекционна област. В този период Никола Лефтеров става и едно от най-доверените лица на членовете на Централния комитет на Вътрешната организация - Тодор Александров и Александър Протогеров. Това е причината след края на войната да бъде арестуван заедно с тях и изпратен в Централния софийски затвор по нареждане на новия министър-председател Александър Стамболийски. 

В рамките на няколко седмици и тримата успяват да избягат, преминавайки в нелегалност. След тези събития Никола Лефтеров се оттегля от активна революционна дейност и се заселва във варненското село Голям Аладън (дн. Страшимирово). В него остава да живее до края на живота си, като същевременно проявява завидна обществена активност, включително и за построяване на ново училище в селото. 

Изброените по-важни събития и факти говорят за един богат и пропит с разностранен опит живот, посветен на белязалата тогавашните поколения идея за национално обединение на българите. А всяка една идея се проявява чрез конкретните хора, които й вдъхват живот. Един от хилядите такива българи е и Никола Лефтеров, типичен представител на тези дейци, които може да определим като гръбнак както на революционните организации, така и на една общонационална институция каквато е армията. Затова и техният живот, изпълнен с толкова усилия в името на тази идея, продължава да бъде пример за споделена ценностна система, неподвластна на времето. 

От друга страна, с отдалечаването на тези исторически събития, постепенно избледнява и образът на част от тези българи. В историческото съзнание на поколенията остават най-известните и ключови личности, докато останалите потъват в забрава. Настоящето изследване на живота и дейността на Никола Лефтеров ще се съсредоточи върху тези моменти от споменатите събития, в 

10 

които конкретно участие има той самият. 

По-подробно ще бъде разгледана неговата дейност, свързана с отделни по-слабо засегнати аспекти в натрупаната иначе сериозна историография по въпроса, както и елементи от неговия личен живот. Трябва да се отбележи, че предвид ограниченията, които налага наличната изворова база, различни периоди, години и събития трудно биха могли да бъдат осветлени изцяло. Поради тази причина множество въпроси нямат категоричен отговор, а отделни теми подлежат на различни интерпретации и остават открити за бъдещи проучвания. 

В българската историография животът и дейността на капитан Никола Лефтеров не са били обект на специален изследователски интерес, независимо от неговата свързаност с най-известните дейци на ВМОК и ВМОРО, и участие в редица важни събития от националноосвободителното движение и войните за национално обединение. Изключение прави публикуваната през 2007 г. статия „Фелдфебел Никола Лефтеров и революционното движение в Македония (1901 - 1905 г.)“, с автор Елена Янева-Александрова. 

Приносен момент на публикацията е използването на непубликувани писма от и до Никола Лефтеров в периода януари - август 1905 г., съхранявани в Регионалния исторически музей - Благоевград. От друга страна, краткият времеви отрязък, обект на изследване в статията, както и нейният обем не дават възможност да се придобие цялостна представа за неговата личност и дейност.2 

По-специален изследователски интерес, освен годините, в които е войвода на Върховния комитет (1901 - 1905), съществува и към още един момент от биографията на капитан Никола Лефтеров. Както бе споменато по-горе, в последните две години от участието на България в Първата световна война, той командва специално формирана Партизанска рота, включваща в своя състав бивши войводи и четници на ВМОК и ВМОРО, български доброволци от Егейска Македония и албанци. 

В този период тя е на подчинение на Македонската военноинспекционна област, заемайки по-особено място сред българските военни части. Специфичните задачи, с които тя е натоварена, привличат вниманието на военния историк Димитър Минчев в неговата монография „Участието на населението от Македония в българската армия през Първата световна война 1914 - 1918 г.“ 

Подробно са разгледани мотивите за създаването на ротата, привлечените в нея дейци на Вътрешната организация, организирането на албанското население в граничните райони, провежданата разузнавателна и контраразузнавателна дейност, борба с чуждите пропаганди, пресичане дейността на различни разбойнически групи и 

2 Вж.: Янева-Александрова, Елена. Фелдфебел Никола Лефтеров и революционното движение в Македония (1901 - 1905 г.) - Военноисторически сборник, 2007, кн. 1-2, 41-44. 

11 

т.н. Обстойно е представена нейната локация, териториалното разпределение на отделните взводове в най-невралгичните точки по военновременната българо-австрийска граница в Западна Македония и Косово. Обърнато е специално внимание и на нейния числен и етнически състав, състоящ се преимуществено от българи от всички дялове на Македония и албанци основно от района на Поградец и Дебърско. Според Димитър Минчев през Партизанската рота под командването на капитан Никола Лефтеров в периода октомври 1916 - септември 1918 г. преминават 1055 души (755 българи и 300 албанци).

3 Цитираните публикации, засягащи отделни кратки периоди и различни теми, не са достатъчно градиво за едно биографично изследване. Поради тази причина за реконструиране на живота, дейността и участието на Никола Лефтеров в освободителното движение и войните за национално обединение, първостепенно значение имат архивните документи. На първо място, това са сведенията от публикуваните досега документални сборници, студии и статии, отразяващи събития, към които е съпричастен и Никола Лефтеров. 

Липсата на запазен негов личен архив, дневник или спомени, частично се компенсира от наличната документация, съхранявана в различните централни и регионални архиви. Документално най-плътно е покрит периодът на войните, благодарение на богатия и добре организиран Държавен военноисторически архив (ДВИА) във Велико Търново. 

Предвид факта, че Никола Лефтеров изпълнява длъжности в няколко отделни военни части, документите се съхраняват в различни архивни фондове (ф. 40 - Щаб на Действащата армия; ф. 422 - Щаб на Македоно-одринското опълчение; ф. 751 - 1-ва, 2-ра, 3-та пехотна бригада от 11-а дивизия; ф. 1647 - Македонско военно губернаторство и др.). 

Други писмени извори свързани с Никола Лефтеров, се срещат в личните архивни фондове на известни дейци на ВМОК в Централния държавен архив (ЦДА) като Тодор Саев (ф. 1951К), Константин Настев (ф. 1899К) и др. Най-често това е кореспонденция от и до него, която все още е непубликувана. Във връзка с това полезен е и архивът на Върховния македоно-одрински комитет, намиращ се в Българския исторически архив при НБКМ (ф. 224), както и личният фонд на генерал-лейтенант Александър Протогеров (ф. 189). 

Множество различни по произход документи, свързани с дейността на Никола Лефтеров по време на Бал3 Минчев, Димитър. Участието на населението от Македония в българската армия през Първата световна война 1914 - 1918 г. София: Военно издателство, 1994, 112-118.

Данните на Димитър Минчев за числеността на ротата и нейния етнически състав не са точни. При сумирането на имената от списъците очевидно са преброени и дублиращите се. Освен това албанците, които служат в ротата, са над 400, а не 300 души. 

По-подробно вж. главата от настоящото изследване „Командир на Партизанската рота“. 

12 

канските войни и Първата световна война, могат да бъдат открити и в богатия фонд на Съюза на Македоно-одринските опълченски дружества в България, съхраняван също в ЦДА (ф. 1К). Предвид произхода на Никола Лефтеров от Варненско, немаловажни са и документите, съхранявани в ДА - Варна (ф. 27К - Македоно-одринско опълченско дружество, ф. 793К - Ташко Костов и др.). 

Те разкриват подробности от неговото участие в дейността на Варненското македоно-одринско дружество и взаимоотношенията му с намиращата се в града българска емиграция, от чиито среди са повечето негови подвойводи и четници. Отделни документи могат да бъдат открити и в личния фонд на Петър Дървингов (ф. 73К), съхраняван днес в Научния архив на БАН. В същия архив се намира и фонда на Евтим Спространов (ф. 36К), в който по стечение на обстоятелствата попада една немалка част от личния архив на генерал-лейтенант Александър Протогеров след неговата смърт. 

Благодарение на това е запазена почти цялата преписка от 1918 г. на капитан Никола Лефтеров в качеството му на командир на Партизанската рота. 

Докладите, сведенията и писмата са адресирани именно до Александър Протогеров, заемащ по това време поста началник на окупационните войски в Македония. Необходимо е да бъдат направени още няколко уточнения. В редица официални документи, пък и в отделни енциклопедични издания и справочници, вместо Никола, като лично име често се среща умалителното Колю/Кольо4, а второто име (бащиното име) е изписвано погрешно като Левтеров5. 

Вероятна причина за това е, че самият Никола Лефтеров в редица случаи се представя със своето умалително име още повече че и се подписва като К. Лефтеров.6 В тази връзка може да се изкаже предположението са оказано влияние от страна на македонските българи, с които той непрекъснато контактува и характерната за техния регион на произход умалителна форма на личните имена. Същите грешки в предаването на личното име, презимето и фамилията на Никола Лефтеров се срещат и в спомени на участници в революционното движение. Всичко това е причина грешките да се мултиплицират в различни исторически изследвания. 

В тях се срещат пет варианта на името, презимето и фа4 

Напр. в: Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 - 1944 г. Том трети И-К. Том четвърти Л-О. София: Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996, с. 181.; Стайчев, Никола. 8-й пехотен Приморски на нейно Царско Величество Княгиня Мария Луиза полк. Живот и бойна дейност от формирането до свеждането му в дружина. В три части. Част 1. Варна: Щаба на 8-а пех. Приморска дружина, 1932, с. 204. 5 Напр. в: Енциклопедия Пирински край. Том I А-М. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995, с. 502. 6 Съкращението „К. Лефтеров“ също подвежда някои изследователи, които при разкриване на името разчитат погрешно инициала като Кочо Лефтеров или Константин Лефтеров. 

13 

милията: Никола Лефтеров Лефтеров, Никола Лефтеров Павлов, Никола Левтеров, Колю/Кольо Лефтеров, Колю/Кольо Левтеров. Различните форми под които се среща името понякога объркват и изследователите при съставянето на именните показалци към публикациите.7 Днешните български фамилни имена са сравнително ново явление, чиито оформяне се случва основно през XIX в. 

Първоначално те не са същински фамилни имена, а по-скоро пояснения към личното име, тъй като тогава обикновеният жител не е имал нито нужда, нито е бил задължен да притежава фамилно име. Назоваван е по малко име или с прякор, който най-често е свързан с поминъка, занаята, родното място или лични особености и покрай всичко това с бащиното или дядовото име. Тази неустановеност е характерна за епохата преди създаването на българската държава и се е уреждала изцяло от обичайното право.8 Като цяло през XIX в. българската именна система е двукомпонентна, като между бащино и фамилно име има разлика. Бащиното име се среща още от Средновековието и служи като фамилно име. 

Появата на второ презиме, с което се обозначава родовата принадлежност е белег на трикомпонентна именна система и се появява като ново явление през късното Възраждане.9 Тази практика се утвърждава със законите, приети в края на XIX в. и началото на XX в.: Закон за забележаване на ражданията, женитбите и умиранията (ЗЗРЖУ) от 1 януари 1893 г.; Закон за лицата (ЗЛ), обнародван в Държавен вестник, бр. 273 от 17 декември 1907 г. и Правилник за водене регистрите по гражданското състояние (ПВРГС), обнародван в Държавен вестник, бр. 73 от 2 юли 1929 г. 

В тях се дава възможност за записване освен на личното и бащиното име, и на трето име, което може да бъде презимето на бащата (семейно име) или прякор. До появата на трикомпонентната именна система българите използват като второ име бащиното, в нашия случай - Никола Лефтеров. 

С появата на фамилно (родово име) към него се прибавя Павлов, каквото е презимето на неговия баща - Лефтер Павлов, тоест личното име на дядото - Павли/Павел Маринов, който може да се смята за родоначалник на рода, предвид липсата на информация за неговите предшественици. Ето защо при потомците на Никола Лефтеров и неговите братя Павли 7 Вж. напр.: Борбите в Македония и Одринско 1878 - 1912. Спомени. София: Български писател, 1982, с. 849. В именния показалец „Никола Левтеров“ и „Колю Лефтеров, поручик“ са приети от съставителите като две различни личности; Гоцев, Димитър. Националноосвободителната борба в Македония 1912 - 1915. София: БАН, 1981, с. 199. 

В именния показалец на монографията „поручик Левтеров“ и „Кольо Лефтеров“ също са поотделно. 8 Илчев, Стефан. Речник на личните и фамилните имена у българите. София: Изток-Запад, 2012, с. 34. 9 Сукарев, Видин. Наставката -ов/-ев и хронологията на българската родовоименна система. - В: Годишник на Регионалния исторически музей - Пловдив. „Род, семейство, отечество“. Пловдив, 2009, с. 178. 

14 

Лефтеров и Ангел Лефтеров, тяхното бащино име (презиме) Лефтеров се превръща във фамилно (родово) име. 

С влизането в сила на цитирания Правилник за водене регистрите по гражданското състояние през 1929 г., практиката на отпадане на фамилното име при всяко следващо поколение се преустановява. По този начин родовото име Лефтеров остава постоянно при техните наследници. Макар и в единични случаи, все пак трябва да се спомене, че предвид съвпадението на фамилиите се случва Никола Лефтеров да бъде бъркан с майор Христо Николов Лефтеров (1865 - 1907) и полковник Христо Пенев Лефтеров (1872 - 1942). Последното уточнение, което трябва да се направи, е свързано с датировката на събитията. Всички дати, цитирани в текста до 31 март 1916 г., са според оригинала на документите и са по стария стил. 

Според приетия от XVII Обикновено народно събрание Закон за въвеждане на Григорианския календар, 31 март е последният ден по Юлианския календар. Следващия ден влиза в сила новият календар, но с първоначална дата 14 април. Поради тази причина след този ден всички цитирани дати са по новия стил.10 В края на изследването като приложения са публикувани няколко основни документа, свързани преди всичко с участието на капитан Никола Лефтеров във войните от 1912 - 1913 и 1915 - 1918 г., както и списъци на служили под негово командване четници, български доброволци от Егейска Македония и албанци. 

Изданието е придружено и с Именен показалец, чиято цел е читателите и изследователите да бъдат максимално улеснени в пълноценното използване на текста...

15