Костадин Филипов
Не е ли време да започнем дебат за това кое е по-правилно: българите в Република Северна Македония да бъдат вписани или не в нейния основен закон? И под каква форма?
Този текст трябваше да бъде писан внимателно. Това си казвах през цялото време, през което обмислях основните моменти от него и после, когато седнах пред клавиатурата. Давах си сметка, че може да разсърдя доста хора, които виждат в това, българите да бъдат вписани в Конституцията на Република Северна Македония, панацея за повече техни права. И което е по-важно – конституционна гаранция, че повече няма да бъдат подлагани на унижения, на обиди и на административна подигравка, каквито случаи има в изобилие. Да не говорим за заканите и заплахите от физическо насилие и дори смърт, които макар в повечето случаи да не идват от институции, а от частни лица, всяват тревога и страх.
От друга страна, не съм сигурен, че темата за евентуалното вписване на българите в Конституцията на Република Северна Македония е достатъчно дебатирана и изяснена в българската интелектуална и политическа общност. По-скоро бих споделил мнението на познати историци, според които у нас има разделение и по този въпрос. Още повече, че проблемът се актуализира винаги в контекста на някои конкретни политически или обществени събития, или при конкретни случаи на нарушаване на правата на македонски граждани, декларирали своето българско самосъзнание. В случая става дума за предстоящото преброяване в Република Северна Македония, което идва да даде точна демографска картина на населението и имотното състояние на хората след една пауза от 19 години.
Преброяването стартира от 1 април, макар че вече започна по отношение на болните, военнослужещите, затворниците и живеещите в чужбина още от 1 март. Е, всичко това ми дава надеждата, че дори и някой да се почувства обиден или пренебрегнат (за пореден път!), у нас ще започне дебат за това под каква форма и формулировка българите в Република Северна Македония да бъдат вписани в Конституцията на страната. И дали изобщо да бъдат вписвани.
Затова предлагам да разгледаме проблема, изграждайки и обсъждайки няколко хипотези. Просто хипотези.
Първата от тях би могла да изглежда така: в рамките на преговорите, разговорите и консултациите, които се водят между институциите на двете държави – България и Република Северна Македония и под настойчивото настояване на българите оттатък границата, в пакета от договорености се включва и съгласието от страна на Скопие българската етническа общност (използвам това определение, без да съм убеден в него) се записва в Конституцията на Северна Македония.
Това би трябвало да стане чрез гласуване в парламента с мнозинство от две трети от депутатите, тоест най-малко 80 гласа. Така „българската етническа общност“ се нарежда в Преамбюла на основния закон заедно с останалите – сърби, власи, турци, роми, босненци, без да броим македонците и албанците, които се смятат за основни държавотворци. Причислявам и албанците към „държавотворните“, защото през годините на независима и суверенна Република Македония, сега Северна, те направиха всичко и чрез използването на различни „инструменти“, в това число и най-вече чрез въоръжения конфликт от 2001 г. и Охридския мирен договор, постигнаха това, което са сега в държавата и в нейната тъкан.
Тоест Република Северна Македония е държава на македонците и албанците и на етническите общности сърби, роми, власи, босненци и турци.
Както се вижда, дори и да има политическо съгласие в Скопие, решението е на парламента. Не съм сигурен обаче, че такова съгласие има. Вярно, министърът на външните работи Буяр Османи заяви неколкократно напоследък, че не вижда никакъв проблем македонските граждани с българско самосъзнание да бъдат вписани в Конституцията по подобие на останалите изброени общности, но досега никой не бил поискал това. Президентът Стево Пендаровски обаче категорично се възпротиви на подобна идея и заяви, че не вижда смисъл в нея.
Само че историята ни дава пример, когато покойният президент Борис Трайковски внесе предложение в Събранието и то прие не толкова голямата общност на босненците в Република Македония да бъде записана в Конституцията. Това стана след едно посещение в Скопие на ротационния президент на Босна и Херцеговина тогава, който помоли Трайковски за това като знак, че Република Македония ще гарантира правата на живеещите в нея босненци. Само да уточня две неща – това бяха предимно хора, избягали от военните полета на БиХ по време на разпада на СФРЮ, и второ, което е по-важно, точно по това време един от съветниците в кабинета на Трайковски бе тъкмо Стево Пендаровски.
Второто ми се струва твърде важно, за това го споменавам.
Все пак да приемем, че нашата хипотеза се реализира и парламентът наистина гласува „българската етническа общност“ да бъде вписана в Устава. Какво получават нейните членове тогава? Няколко неща: конституционни гаранции за своите права, които институциите в държавата трябва да спазват така, както и на другите общности, и да ги закрилят, разбира се. Второ, в анкетните листове за преброяването – сегашното и всички следващи, българите излизат пред скобата, означена като „други“ или „останалите“, както е досега.
Очевидно тазгодишното преброяване е вече един изпуснат влак. Трето, получават право на определено време в програмите на Македонска радио и телевизия, посветени на етническите общности в държавата. Четвърто, имат право да основават политически партии. Пето, ако техни представители са в парламента, те ще имат възможността да използват така нареченото „Бадентерово правило“.
Според него когато парламентът гласува закон, който се отнася до някоя етническа общност, освен общото мнозинство от общия брой на депутатите в парламента, трябва да бъде осигурено и мнозинство от пратениците от тази общност, за която законът се отнася. Много често това правило на френския конституционалист Робер Бадентер, вкарано чрез Охридския договор в Конституцията на страната, а оттам и в парламентарната практика, се забравя у нас. Шесто, пак според основния закон, ако на местно равнище в някоя община деклариралите се като българи са повече от 20 процента от общия брой на населението в общината, ще имат право да ползват българския език в публичната комуникация.
Отиват в кметството за някоя административна услуга и заговорват на книжовната норма на българския език, вместо да ползват другата, местна конституционна норма, за която ние твърдим, че е наречие на българския език. Май се получава противоречие, да не кажа, удивително нелепа ситуация. Но, вероятно има и други предимства, които съм пропуснал, но и изброените не са малко.
Хипотезата изглежда симпатично, но тя има и своите неудобства, при това доста сериозни.
Първото и основното произтича от фактическото състояние на нещата, според което в публичната реч, а и в разбиранията на политическия елит, това определение „етническа общност“ се приема като евфемизъм и се нарича направо малцинство. И нищо по-различно. Тоест ако бъдат записани в Конституцията по този начин, българите край Вардар ще се третират като малцинство. Което веднага ще даде аргумент на властите в Скопие на основата на реципрочността, на която те толкова държат, да поискат признаването и на македонско малцинство у нас.
Един проблем, който през последните месеци се оказва ключов в исканията на България към Република Северна Македония тя да поеме сигурни гаранции, че няма да търси такова малцинство у нас и няма да подкрепя организации, които биха се обявили за защитници на такова малцинство. Какво, симпатичният наглед казус май се усложнява, а? На всичко отгоре, колкото и записани на хартия гаранции да има за еднаквото отношение към така наречената българска етническа общност, никой не може да ме убеди, че такава равнопоставеност на практика ще има. Толкова сериозни са наслоенията през десетилетията на омраза, ксенофобия и страх към всичко, което се свързва с България.
Да си призная, чудя се на Пендаровски и на други тамошни политици, че се противят на такъв вариант. За мен това е една клопка, в която биха вкарали България с нейно съгласие. Защо ли? Защото ще получат в ръцете си един сериозен аргумент, с който да неутрализират позицията на София, че в миналото сме били един народ, че ако има македонски такъв, той е създаден изкуствено след края на Втората световна война и че в крайна сметка „всички там са българи“. Ако българите бъдат вписани в Конституцията на Република Северна Македония, те би трябвало да бъдат държавотворни – най-малкото, наравно с „македонците“ и с албанците.
И ползвайки аналогията с албанците, което да им даде правото българския език да се ползва като служебен на цялата територия и във всички институции на държавата. Макар че и това не би било достатъчно предвид позицията на София за раждането след 1944 г. на македонската идентичност на политическа, а не на естествената етническа основа. Което пък ще породи още въпроси, чийто отговори трябва тепърва да се търсят. Как ви звучи, а?
Премиерът Зоран Заев даде своя отговор на исканията за включването на българите в Конституцията на страната, писмено оформено и изпратено до Пендаровски от председателя на Културния клуб „Иван Михайлов“ от Битоля. (Виж Новини за българските общности).
Но Заев направи всичко възможно да размие проблема, дори да го сведе до една обидна и провокативна ирония, заявявайки, че правителството „винаги е било на позицията преди влизането на страната в Европейския съюз да отворим Конституцията за останалите по-малки етнически общности, които живеят тук, не само българите, а и хърватите, торбешите, египтяните, австрийците и румънците“. Така била постъпила Хърватия преди влизането в ЕС, а Северна Македония била „отворено общество, европейска страна, която следва примера на европейските държави“. Според Заев, нямало никакъв проблем в сегашното преброяване всеки анкетиран да изясни към коя етническа общност принадлежи, без това да води към промяна на Конституцията.
С една дума – гледайте си работата, вашето искане не съвпада с нашето разбиране за това кой трябва и под каква форма да бъде вписан в Конституцията ни. И ако все пак се стигне до това, ще бъде направено така, че да приравни българите в Северна Македония до членовете на някакви ефимерни и поне на мен неизвестни досега общности в страната като австрийците, да речем. И това ако не е обида, дори гавра, здраве му кажи. Зоран Заев в истинската си същност.
Във всеки случай ми се струва, че си заслужава да дебатираме. И съвсем логично и естествено би било този дебат да бъде подхванат, или по-скоро продължен след срещите с македонски интелектуалци през 2019 г., тъкмо от Македонския научен институт с неговата експертиза и опит в дискусиите на членовете му.
А иначе още отсега, в началото на преброяването край Вардар, предчувствам предстоящ голям скандал, ако резултатите покажат огромна разлика между българската бройка на македонски граждани с наш паспорти с това, което анкетните карти от преброяването ще посочат. Бурята просто се чувства още сега. Защото властите край Вардар предприемат всички пропагандни и административни мерки (за скритите и тайни да не говорим!) да накарат македонските граждани, които имат български паспорти, да се отрекат от тях. Историята се повтаря. Помните ли горещата пролет и лято на 2001 г., когато на Шар планина се водеха сражения между властите и бунтовниците от Армията за национално освобождение, повечето от които сега са в парламента или в правителството на страната?
Видимо държавата се разпадаше от този конфликт, на карта бе поставена нейната все още нестабилизирана нова държавност и суверенитета ѝ. И вместо всички сили да бъдат хвърлени за решаването на конфликта, избухнаха няколко скандала, че в Прилеп, Битоля и други градове на „информативни разговори“ в полицията, което е другото име на „разпит“, са били викани местни деца, които са се осмелили да проявят интерес към следване във ВУЗ-овете в България. Мерките, които сега, в навечерието на същинския етап от преброяването се предприемат от „дълбоката държава“, са сходни с онези от преди 20 години.
Двадесет години са минали и нищо не се е променило, дефицитът на демокрация продължава да е също толкова дълбок, колкото и тогава. Представяте ли си?
И какво се учудвате тогава, че Васил Гарванлиев от Струмица, представителят на Република Северна Македония на конкурса на Евровизия за песен, бе подложен на такъв публичен линч заради клипа, в който на стената на някогашния хамам в Скопие, сега художествена галерия, бил закачен българският флаг. Момчето имаше достойнството да признае, че има българско гражданство и български лични документи и че баба му от село Игралище в Огражден е българка.
Както и да се развие случаят с Васил – да отиде да представлява Република Северна Македония на конкурса или не, вече няма значение. Примитивизмът на обществото край Вардар лъсна с пълна сила още веднъж.
Иначе претенцията за българска подкрепа за членство в ЕС не спира. Но че е време за дебат за това къде е мястото на хората с българско самосъзнание и под каква форма да е в Конституцията на Северна Македония, и изобщо трябва ли да са там, е повече от ясно, май. Моментът е узрял, та презрял.
Няма коментари:
Публикуване на коментар