Епоха колкото един човешки живот

11/05/2021

80 години от навлизането на българската войска във Вардарска Македония и поемане на управлението ѝ 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 4.

 Просто нямаше как да бъде другояче – седнах да пиша за днешна Северна Македония в утринта на датата 19 април 2021 г. и темата дойде сама. Исках или не, тя просто се наложи. На този ден преди осем десетилетия българската войска навлиза във Вардарска Македония. Образно наричат този ден Българският Великден поради две неща: първо, защото това е наистина в навечерието на най-големия православен християнски празник, и второ, защото за мнозина у нас и край Вардар тогава, пък и днес, пристигането на българската армия е знак за възкресението на българската идея в Македония. И радостта от този факт е толкова голяма, че за хората около Вардар не се повтаря, май. 

 Един от първите, които се хвърлят да посрещат българските войници, е роденият в село Претор на брега на Преспанското езеро Панде Ефтимов. Колкото пъти сме разговаряли за това време с него, винаги сълзи са се появявали в очите му. „Знаеш ли, ние, децата бяхме натоварени да търсим и събираме цветя, за да посрещнем войниците. Китка не е беше останала по дворовете, всичко бяхме обрали и дали на възрастните. Нали чакахме скъпи гости!“ Ще минат години, Панде ще мине през своята Голгота, като млад учител в едно битолско село през лятото на 1956 г. ще заснеме каменната плоча в двора на разрушена джамия и по един доста конспиративен начин ще даде снимката в посолството на България в Белград, за да стане тя по-късно истински хит в българската история. 

И да се превърне в един от най-важните доказателствени аргументи в твърдението за българския характер на семейството на цар Самуил и на населението наоколо. Битолският надпис започва своя труден живот от една снимка от фотоапарата на Панде във времена, когато да се занимаваш с това да търсиш български корени в Македония, вече югославска република, не е било никак безопасно. Та това е 1956 г.! Държал съм в ръцете си фотоапарата, с който Панде е правил снимката на онези „чертички и кръстчета“ по каменната плоча, която днес местните от немай-къде показват в Музея в Битоля. И измислят не по-малко смешни истории за да намалят значението на този исторически артефакт – българите по време на Първата световна война били докарали от София камъка с изчегъртания по нея надпис и нарочно го поставили някъде из Битоля, за да бъде намерен той по някое време и да стане основа на множеството доказателства за това, че цар Самуил е българин. 

Или че прочитът на надписа не бил точен, бил преднамерен и политически мотивиран от страна на българските учени, та затова се нуждаел от преразглеждане. Тези дни отбелязваме стогодишнината от рождението на проф. Йордан Заимов, който заедно със съпругата си, незабравимата проф. Василка Тъпкова-Заимова, превърнаха търсенето и доказването на истините от българската история в дело на живота си и на научните си постижения. Някой оттатък границата да се наема да отрича тяхното дело? Няма, и да се появи, ще е някой научен мизерник, с каквито е пълна „науката“ им. 

 По-късно, в началото на 70-те години на миналия век Панде става жертва на скалъпен процес, получава присъда и я излежава, което пък влошава здравето му. Местните комунистически власти в Скопие искат да докажат пред Белград, че се борят против проявите на либерализъм и национализъм и избират за това Панде Ефтимов и Георги Ордев – интелектуалци, познати фигури из републиката. Залепват им полицейски доносник, създават многотомно дело, в което едно от най-сериозните обвинения е, че на 4 май отиват да поднесат цветя на гроба на Гоце Делчев в черквата „Свети Спас“ на Калето в Скопие. След това животът на Панде става ад, дори откъсването от Титова Югославия при нейния разпад в началото на 90-те години на ХХ в. не го променя кой знае как. 

Казвали са ми, че по време на излежаването на присъдата си Панде е избягвал да контактува с другите затворници македонци, което пък направило невъзможно службите да му пришият още някой техен доносник за допълнителен тормоз. Предпочитал да общува с албанци от своя роден Преспански край, на които е имал повече доверие. Такива са били времената – не внимаваш ли, си смачкан. 

 Панде си остана корав българин, въпреки че българската държава го размотаваше седем години преди да реши, че той заслужава да бъде неин гражданин. При това българският му паспорт му бе връчен на някакъв посредник от онези, печалбарите, който дълго време не искаше да го даде на собственика. 

 Огорчението от поведението на София през годините на независимост на Република Македония не му попречи в последните му часове, когато преди четири години умираше във Военномедицинска академия в София и беше почти напълно изгубил гласа си, да ни прошепне: „Пазете отношенията между България и Македония, в тях има бъдеще“. По-късно, вече посмъртно синовете му дойдоха в София, за да получат от президента Румен Радев орден „Кирил и Методий“, втора степен за заслугите му за запазването на българския дух в Македония. Същият този човек, изстрадал и пострадал заради своето твърдо убеждение за българския си корен, на няколко пъти с огорчение и обида и с разочарование от посоката, по която се развиват, или по-скоро не се развиват връзките между хората от двете страни на границата, ми е споделял: „Кочо, по-добре да не бяхте идвали през 41-а“. 

 Какво беше се случило в тези години от пролетта на 1941 г. до наши дни, какво беше това, което беше натрупало толкова разочарование в този здрав и смислен човек? И дали това не е драмата на няколко поколения българи край Вардар, принудени да се съобразяват с новите порядки и новите идеологеми, налагани от властите чрез образованието, пропагандата, медиите, културата и така нататък. Инструменти за промиване на мозъците колкото искаш. И които от година на година ставаха все по-софистицирани, все по-изтънчени и по-жестоки. И дали това не беше разочарование от поведението, мълчанието, хитруването на българската държава през всички тези години да се съобразява повече с чужди интереси, а не със своите. И да забрави, или да се прави, че правата на българите оттатък границата не ни засягат, щом като тяхната защита би могла да развали нечий рахатлък. 

Хората от моето поколение вероятно не са забравили препоръката, която ни се отправяше от най-високо място в Народната република при подобни поводи, че „ние няма да тревожим българския народ с тези неща“. Колко аристократично, а? 

И сега се чудим, че вече четири или пет генерации, а може и да са повече, ако внимателно преброим годините след 1945-а, са били подлагани на истински тормоз, за да забравят българския си корен. И той, българският дух полека-лека е изсъхвал, губел се и само най-устойчивите и жилави хора като Панде са го пренесли до днес. Неслучайно първият президент на Република Македония и стар белградски апаратчик Киро Глигоров в едно свое изявление в парламента в Скопие някъде към края на мандата си през 1999 г. отчете, че с българщината в суверенна и независима Република Македония е окончателно приключено и че ако я има, тя може да се открие само в някои семейства. Малко бяха онези, които се осмелиха да противоречат на Глигоров за тази оценка. 

Самият той добре познаваше „процеса“ на дебългаризация защото ако не идеолог, бе свидетел и активен участник в него. Спомням си неохотата, с която първият държавен глава на суверенна и независима Република Македония трябваше да признае за злините, сторени от новите власти през месеците след изтеглянето на българската армия през 1944 г. Когато гръмна скандалът с разкритото убийство без съд и присъда на 53-мата от Велес, намерили смъртта си в нощта на 14 срещу 15 януари 1945 г., когато стана ясно и кой е разпоредил това масово убийство, Глигоров беше принуден да признае истината. Колкото и да му бе неприятно това. Е, в онези първи години на независимост за такива разкрития наказваха: един от журналистите, които се добраха до този случай и вдигнаха завесата на дълго пазената строга тайна – Драги Новоселски, бе пометен една вечер от кола, излизайки от ресторант в Скопие. 

Колата така и не бе намерена. Драги плати цената с живота си. Снимал съм Панде Ефтимов много пъти. И в Скопие, и в двора на родната му къща в с. Претор край Преспанското езеро, и на други места. Снимал съм го и за репортажи, и за документални филми. Когато работехме над документалния филм „Няма забравени влакове“ го качихме във влака от Скопие до Велес и на фона на прелитащите зад прозореца картини по трасето той разказа за изграждането на ЖП линията от български и германски военни инженери по време на Първата световна война. 

Над 500 километра теснолинейки и въжени линии са били изградени тогава за нуждите на армията, но и за социалните потреби на местните хора. Панде познаваше добре присъствието на българската армия по онези места в детайли. Неслучайно стана активната фигура за издирването и запазването – колкото беше възможно, на паметниците на българските войници и офицери от войните. Снимах го и за историята около откриването на плочата с Битолския надпис в „Камъкът на страха“. Това беше през 2015 г., ако не се лъжа, когато в държавата се вихреше „шарената революция“, помела режима на Никола Груевски. Толкова години бяха минали от онази 1956 г., толкова вода бе изтекла, но и днес се чувстваше онзи страх, който Панде е изпитвал при опита си да занесе фотолентата, скрита в чорапите под панталоните си и да убеди напълно непознатия служител на българското посолство да я вземе. 

Отлично съзнавайки притеснението на дипломата да не би това, което този човек от Македония му връчва, да не е някаква провокация в онези трудни времена. Е, после, когато видели какво има на лентата и особено когато от София им се обадили да им кажат какво научно чудо са им изпратили, всичко станало ясно. Първо в литературната периодика, после в научни издания истината за Битолския надпис заживя и може би тъкмо тази публичност се е оказала спасителна за каменната плоча. Когато директорът на Музея в Битоля, сърбинът Мачкич в гнева си искал да направи камъка на парчета, някои от по-младите му колеги го предупредили: „Директоре, няма смисъл, надписът вече е публикуван, само ще си навредите…“. Сигурно има още много какво да се каже за Панде. 

И то ще стане ясно съвсем наскоро като продукция на издателската дейност на Македонския научен институт. Но ако ме попитате защо толкова дълго говоря и пиша за незабравимия Панде Ефтимов, ще кажа, че в неговата съдба, в неговия живот и дело се отразява съдбата и животът на поколения хора край Вардар, с техните възторзи, очаквания, надежди, разочарования и дори покруса на моменти.

 От онова дете, което събира цветя от дворовете, за да посрещне българската армия през пролетта на 1941 г., до борещия се за живота си възрастен мъж във ВМА в София – цяла една епоха, която не бива да се забравя, или да се споменава само по юбилейни поводи. В нея се преплитат човешки съдби, драми и трагедии, които никога не са само бели, или само черни. Това е история, която тепърва трябва да бъде прочетена, преосмислена и чак тогава сложена в архива. Поколенията имат нужда от това. 

Костадин Филипов

0 коментара:

Публикуване на коментар

...

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2024