Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 6.
За стогодишнината на проф. Йордан Заимов, за международната научна конференция по този повод в София, за увлечението му по поезията и монументалните изкуства, за разчитането на каменния надпис на цар Иван Владислав с проф. д.и.н. Рая Заимова разговаря журналистът Костадин Филипов.
Рая Й. Заимова е професор д.и.н. в Институт за балканистика с център по тракология (БАН). Публикува в България и в чужбина изследвания в областта на културната история и общуванията между Запада и Изтока през модерната епоха; ръководител е на редица национални и международни проекти. Чете лекции в СУ „Св. Климент Охридски“ и Нов български университет; главен редактор е на сп. „Etudes balkaniques“; членува в редица национални и международни сдружения. Автор е на монографии, съставител и редактор на редица колективни издания у нас и в чужбина. Публикува в превод на български съчиненията на Шарл Дю Канж, История на империята на Константинопол (1992), По следите на... Одисей (2008), както и френски документи за Балканите.
– Проф. Заимова, в края на април отбелязахме сто години от рождението на Вашия баща, проф. Йордан Заимов. По този повод в София се проведе международна научна конференция, посветена на живота и на делото му като учен. Бихте ли разказали за конференцията? Какво беше международното участие? Кои бяха най-интересните теми?
– В периода между 20 и 22 април 2021 г. секция Ономастика при Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ (БАН) проведе международна конференция на тема „Антропоними и антропонимни изследвания в началото на XXI век“. Участваха 29 представители от научни институции и университети от България, Германия, Естония, Полша, Русия, Румъния, Украйна, Чехия. Изнесените научни съобщения обхващаха няколко тематични нива. Целта беше антропонимията да бъде разглеждана в синхронен и в диахронен аспект в широк географски и времеви ареал – от имената на траките по българските земи и стигайки до личните имена днес. Анализираните лични имена са от различни европейски страни, както и от Китай. Прилагат се и различни изследователски методи. Предстои издаване на сборник с текстовете от форума. Интересуващите се читатели ще могат скоро да се запознаят със съдържанието му.
– Проф. Йордан Заимов е бил истинска творческа личност, пример за интелектуалец. Той се увлича в скулптурата, в езиковедски теми, разчита каменни надписи. Получи ли достатъчно признание многообразната му дейност?
– Да, говорихме за това, а и самата международна конференция бе организирана по повод и във връзка с неговата 100-годишнина. Ще вметна, че към пъстротата на разискваните езикови теми аз самата добавих едно кратко представяне на неговия литературен архив. Това ще рече, че в домашна среда се намериха папки с негови стихове, преводи на творби от руската класическа и западноевропейска литература, обширен Дневник, който си е водил, преразказани легенди, събирани в продължение на години по сведения на местни хора от различни области в България. Хронологичният обхват е 1938–1986 г.
Една съществена част от тези писания са разсъждения за изкуството и по-специално за скулптурата, която от 1943 г. практикува в ателието на изявения майстор Андрей Николов. Тя остава негово любимо занимание, на което периодично отделяше внимание през годините, без да търси материална облага.
Сам споменава в едно предаване по БНТ (1984), че по студентско време следва славянска филология в Софийския университет и в същото време скулптира активно, запознава се с интересни „модели“ от интелектуалния кръг на майстора Андрей Николов: класика Александър Балабанов, писателя Елин Пелин, публициста дипломат Симеон Радев, художника Константин Щъркелов и др.
В разградския му род по майчина линия има вуйчо художник Георги Йорданов (1892–1967), а скулпторът Йордан Кръчмаров (1895–1980) и художникът Никола Ганушев (1889–1958) са му братовчеди. Тези занимания на баща ми бяха известни само на ограничен кръг от хора.
С навлизане в полето на изследователската работа в Института за български език (1950–1987) обаче те остават на заден план. Той е основател на секция по ономастика и на група за изследване на стари български паметници.
С много прецизност правеше естампажи на надписи, издялани върху камък, копираше старателно буквите с молив и туш като спазваше големината и размерите им. Така беше постъпил и с подготовката на гипсовия негатив на надписа на Йоан (Иван) Владислав (1015/1016).
С други думи, съчетанието между езиковеда и скулптора намери израз във възстановяването на този важен паметник в българската история. Баща ми никога не афишираше заложбите си да извайва образи от мрамор и гипс. Тези занимания, заедно с реденето на стихове по образец на класиците в българската литература, оставаха маргинални и израз на моментни състояния.
– Вашият баща е известен с разчитането на Битолския надпис на цар Иван Владислав. Само това да беше направил, мястото в науката му е запазено. Но до себе си винаги е имал такъв страстен изследовател като майка Ви – проф. Василка Тъпкова-Заимова. Съревнование или хармония – кое беше определящо в техния живот?
– Темите за българската история и език, за балканските съседи и общуванията ни с тях са заемали важно място в разговорите в домашна среда. Двамата с брат ми бяхме неволни свидетели на всички събития, срещи и контакти с колегията и близки хора на родителите ни. За нас нямаше теми табу. И до днес си спомняме за многобройните гости на именните им дни, за обсъжданията по политически и културни въпроси. Между Василка Тъпкова и Йордан Заимов съществуваше хармония в интересните им в научното поле. Знанията на класически и модерни езици им спомагаше в проучванията, дискусиите в търсене на историческата истина. И двамата работеха активно в Българската академия на науките, поддържаха връзки с голям брой чужди учени, участваха и уреждаха международни събития. Възрожденският дух никога не ги напусна.
– Чувам, че в последно време се подхвърлят идеи за „нов прочит“ на Битолския надпис? Как вие като учен гледате на подобни намерения?
– За нов прочит на Битолския надпис едва ли може да се говори. Бих казала, че нови изследвания биха били от полза за историята на Самуилова България. Все пак книгата за този важен паметник, автори на която са баща ми и майка ми, датира от 1970 г., а второто (фототипно) издание излезе съвсем наскоро отново в Академичното издателство „Проф. Марин Дринов“ (2021). През този период от 50 години научните изследвания не са прекратени. Винаги съществува възможност за поява на допълнителни данни или свидетелства, които да хвърлят светлина върху процеса на запазване на камъка и мотивите на хората, успели да го съхранят с цел оцеляване през вековете. Или както се казва, в историята нищо не се губи, всяко събитие оставя следа, която рано или късно излиза наяве.
– Каква ще бъде съдбата на архивното наследство на Вашите родители? Има ли интерес от Ваши колеги към него, защото съм убеден, че той би бил ценен източник за нови изследвания? Лично Вие не се ли подавате на изкушението да поработите върху него?
– Голяма част от книжните фондове на проф. Йордан Заимов и на проф. Василка Тъпкова-Заимова постъпиха в академични и университетски институции у нас. Езиковият архив на баща ми беше дарен и се ползва от специалистите в Института за български език при БАН. Архивното им наследство е безкрайно.
По-горе споменах за бащиния литературен архив в домашна среда, който проучвам и подготвям за издаване. От друга страна, някои документи на майка ми подсказаха да събера и публикувам сборник със спомени от нея и за нея. Изданието на Института за балканистика с център по тракология при БАН) носи заглавието „Балканистиката е моят живот. (Не)познатата Василка Тъпкова-Заимова“ (2020).
През дългия ѝ земен път от 94 години се преплитат интересни и необичайни събития, смяна на режими, съпътстващи надежди и разочарования.
– Разкажете ни за най-новите си научни търсения или изследвания, готвите ли нови публикации или издания?
– В последните години насочих изследователската си работа по проекта „Солун и българите. История, памет, съвремие“ с ръководител доц. д-р Юра Константинова. Освен статиите и изнесените доклади на научни форуми през 2018 г. издадох с предговор и коментар френския текст на отец Артур Друлес за лазаристката мисия в Македония (1839–1939).
Оригиналът идентифицирах в архива на лазаристите в Париж. Сладкодумният автор изнася много факти и събития от униатското движение на българите, дейността на католическите мисии и функционирането на Българската католическа семинария в Солун.
През 2019 г. Публикувах и книгата „Живата история или за паметта на една солунска фамилия“ (ИБЦТ). Въз основа на документи и снимки от домашните архиви на Тъпкови възстанових историята на този майчин род, който води началото си от втората половина на ХVІІІ в. Тук имаме среща отново с униатството в Македония, учителството в екзархийски училища до Първата балканска война, френскоезичното образование и култура, станали традиционни в семейна среда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар