Заев дойде в София, не получи нищо и си тръгна

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 6.

Премиерът на Република Северна Македония се опита в последния момент да промени позицията на България по европейската интеграция на страната му Доста време ми трябваше за да преброя колко пъти премиерът на Република Северна Македония Зоран Заев използва думата „братство“ в нейните варианти по време на еднодневната си визита в София. Така и не успях. 

Но това, което видях, чух и прочетох ми даде основание да заключа, че братство, братски, братско и така нататък, бяха едни от най-често срещаните изрази в устата на госта. Той толкова се беше увлякъл да ни омайва, че отношенията са ни братски и че България е длъжна да постъпи спрямо Република Северна Македония като истинска братска държава, че дори се изпусна да постави условието, което звучеше приблизително така: ако не вдигнете ветото върху старта на преговорния ни процес за членство в Европейския съюз, вече няма да сме две братски държави. 

По време на визитата си гостът от Скопие видимо търсеше колкото може повече публичност. Даже ми стана леко смешно, когато колежката, която водеше сутрешния блок на една от централните български телевизии, преди да започнем разговора в ефир ми се похвали, че само тяхната репортерка е успяла да вземе изявление от Заев. След малко видяхме на екрана това „изявление“, „подпряно“ с титри на български език, в което отново и за пореден път премиерът на Северна Македония въртеше тези „братски“ отношения. 

Заев говореше със същия патос, с който преди време хвърляше стрели срещу позицията на страната ни, обвинявайки България, народа ни и политиците ни, че не проявяваме разбиране за стратегическия интерес, който има страната ни от влизането на Северна Македония в Европейския съюз. 

Това е пример с каква лекота сменя Заев наратива си в зависимост от това къде се намира и пред каква публика споделя мислите си. Сега беше дошъл на гости в София, трябваше му подкрепа и затова акцентира на всичко, което ни свързва. Това очевидно беше основното оръжие, с което искаше да умилостиви своите български домакини. Впрочем неслучайно подхвърлих преди малко за титрите под неговото изявление във въпросната национална телевизия. Странно, защото никъде, наистина никъде не видях и не чух разговорите между Заев и нашите хора да бъдат превеждани. 

Това не би могло да се случи оттатък границата, в Скопие, където преводът от македонски на български и обратно, е норма, която никой няма право да нарушава. Нещо като Закон Божи, както казват възрастните. Ама участниците в разговора се разбирали и без превод, който само усложнява и удължава процедурата, ама това си било само губене на време, което, както знаем, е ценно за политиците. Не, превод и това е. Пък сега си мисля, че и без посредничеството на преводач, основните послания, които Заев и домакините му си размениха, станаха пределно ясни. 

В това число и на българската публика, която прояви закономерното любопитство към въпросната визита на Зоран Заев. Без преводач разговаряха, и то сърдечно и приятелски, и двамата президенти на България и на Северна Македония Румен Радев и Стево Пендаровски по време на съвместното си пътуване до Рим и обратно във връзка с честването на 24 май. И те се разбраха помежду си, и ние в България – също. Какъв е проблемът тогава? В студията, в които ме поканиха да говорим за визитата на Заев, първият въпрос, който ми задаваха, бе защо дойде премиерът на Република Северна Македония? Защо точно сега? 

Отговорът ми е, че Заев наистина трябваше да дойде в София, но много по-рано. Не на 17 юни, а месец или дори два по-рано. Нужно беше да дойде, когато от много страни му казваха, че спорът със София трябва да бъде решен на двустранна основа, в диалог с българските политици и държавници. Това означаваше да продължи прекият и непосредствен разговор, в това число и най-вече на високо институционално равнище, за да му стане ясна каква е позицията на България и има ли възможност тя да бъде променена така, че Северна Македония да стартира преговорния процес за членство още по време на португалското председателство на ЕС. 

Но като дребен селски хитрец Зоран Заев реши, че щом негов партньор в София не е Бойко Борисов, той няма какво да прави там. Двамата бяха създали впечатлението, че тяхното лично партньорство е основният инструмент за реализацията на целия комплекс двустранни отношения, без който нищо не може да бъде придвижено напред. 

Но този „инструмент“ работеше до едно време, пък и политиката е непостоянна работа, ту си горе, ту си долу. Борисов бе монополизирал темата за отношенията със съседната държава, макар че през последната година, година и половина, когато се криеше с джипката из България, съвсем преднамерено беше се изтеглили от предния фронт. За него беше ясно, че ако е в активна позиция по отношение на спора със Скопие, ще губи доверието на международните си партньори, а рейтингът му на политик пред избори ще пада несъмнено. 

Възложи на двамата си вицепремиери да се занимават с този въпрос, единият по идейни съображения, а другият – по задължение. От друга страна, Заев направи всичко, за да получи международна подкрепа за своето искане България да отстъпи. Доколкото тази подкрепа бе искрена, ми е трудно да кажа, но тя имаше и една положителна за България страна. Показа, че българската външна политика и дипломация не са планирали изпреварващо да подготвят своите партньори в НАТО и в ЕС с информация за позицията на страната ни в спора със Скопие. 

Стигна се дотам да бъде нарушен основният принцип, според който съюзите се създават, за да защитават интересите на своите членове, а не на кандидатите за членство. Оттук нататък външното ни министерство ще трябва да положи допълнителни усилия за да компенсира това изоставане в информационната битка за истината. Дали това ще е възможно? Лично аз се съмнявам много, защото да информираш и да убеждаваш другите, трябва самият ти да си добре подготвен и мотивиран за това. 

Не съм убеден, че повечето от българските дипломатически представители в чужбина са готови да водят такъв разговор, да не кажа – такава битка. С малки изключения. Колкото и да демонстрираше братство и приятелство, Заев не получи нищо. Е, ще може да отговори на обвиненията на опозицията в родната си страна, че е направил всичко по силите си да промени позицията на България, дори в София отиде. Но той не пропусна нито миг за да повтаря наляво и надясно, че е направил „историческа крачка“ заедно с Янев и Радев. 

Да приемем, че в този „резултат“ той вижда възстановяването на политическия диалог между Скопие и София на институционално равнище, след като се видя с българския си колега, служебния премиер Стефан Янев. Но ако това е така, защо му трябваше да отива първо при Борисов, който от своя страна използва ранната им среща, за да си разчиства вътрешнополитически и предизборни сметки. 

Или Заев отново си е позволил хитростта да покаже, че ако има виновни за сегашното състояние на нещата в отношенията между София и Скопие, това не е само той, а и неговият „брат“ Борисов? 

Във всеки случай Заев отново сбърка като се намеси достатъчно директно в предизборната ни кампания, което не е позволено на един истински държавник и политик. И само добронамереността на нашите политици спасиха визитата му от истински провал. А уж с него бяха двама експерти, двама външни министри – един бивш, сега вицепремиер, като Никола Димитров, и един действащ, като Буяр Османи. Толкова ли не можаха да му подскажат, че така не се прави, колкото и да сте „вързани“ с Борисов по различни писти. 

Толкова ли не си дават сметка за остротата на политическата борба в навечерието на предсрочния парламентарен вот у нас, та се набъркаха в нея, вземайки страна? За тези години на общуването между двамата толкова ли Заев не успя да „прочете“ Борисов, та да не се досети, че бившият ни премиер ще използва срещата им за атаки срещу своите опоненти? Не вярвам това да е само резултат от непрофесионализъм – напротив, смятам, че е част от играта, която Скопие води срещу нас. 

Медиите и политиците в Скопие вече активно гадаят какви конкретни предложения донесе Заев в София, с които да направи въпросната „историческа крачка“. Повечето от тези предположения приличат на спекулации, отколкото на реалност. Затова препоръчвам да почакаме още малко. Всичко ще стане ясно в поредицата прояви в рамките на Европейския съюз – първо на заседанието на Съвета по общи работи, после по време на срещата на върха на Съюза, с която ще бъде ознаменуван краят на португалското председателство. Ще видим.