За пореден път неизвестни в Северна Македония поругаха
паметта на 15-те българи, загинали при пътуване с корабчето
„Илинден“
Това се превърна в една тъжна традиция. Мине не мине известно време
и се намери някой „доброжелател“, който да оскверни паметника на 15-
те българи, загинали преди дванадесет години във водите на Охридското
езеро. Толкова време от трагедията в езерото и все не мога да разбера
онези анонимници, които посягат върху паметта на трагично забилите
живота си български граждани на 5 септември 2009 г., събота, когато
малкото корабче „Илинден“ тръгна на рутинна туристическа обиколка
към манастира „Свети Наум“.
На палубата му имаше група
екскурзианти от България, които, за да не се отделят едни от други, бяха
помолили капитана Сотир Филевски да се съберат всички заедно. Та,
вместо разрешените 43 човека, на корабчето се бяха качили 55 българи
заедно с екскурзоводката. Дали лакомията на капитана и собственик на
гемията да вземе някой денар повече от цялата група, дали увереността
му, че при това ясно време и спокойно като стъкло езеро няма никаква
опасност за пътниците, дали нещо друго, но „Илинден“ тръгна към
манастира на другия край на езерото. Но не можа да стигне до там.
Историята с трагедията е известна до детайли. Самият аз съм я
разправял много пъти, описвал съм я, филмирал съм последствията от
нея. Затова мисля, че сега не е нужно да я повтарям. Но понеже
паметникът, към който пак някой от Северна Македония посегна, има
своя история, дори своя митология, се чувствам задължен да поговоря за
това. Както и за най-голямата обида и възмущение като българин, които
отнесох от работата си като кореспондент за български медии в Скопие,
свързани тъкмо с трагедията и най-вече, предизвикани от ужасното двулично поведение на местните власти в Охрид и на правителството на
Никола Груевски. Никога няма да забравя това и никога няма да го
простя. Да си знаете. И те да си знаят.
Само едно отклонение, което пак е свързано с онази трагична събота на
септември 2009 г. Тогава цялата драма и организация по изясняването на
причините и последствията от катастрофата понесе на плещите си
временно управляващият посолството ни в Скопие Ангел Ангелов. Той бе
поел цялата работа на мисията, която за зла беда се увеличи
неколкократно, без той да има вина за това.
Не му стигаха
неприятностите по случая със Спаска Митрова, ако го помните, лека ѝ
пръст, отказът на местните власти да му заверят документите за получени
ваксини, които бяхме предали на здравната система на Република
Македония напълно безвъзмездно, та като капак се случи и трагедията
със загубата на 15-те човешки живота.
През миналата година, вече посланик Ангел Ангелов откри обновения
паметник на загиналите българи. А тази година се наложи да изпраща
протестна нота за гаврата с паметта на онези напълно невинни, повечето
възрастни хора от община Антон, Пирдоп, Мирково и Рибарица. За някои
от тях това бе първото в живота им излизане зад граница, представете си,
и изборът им да отидат в Охрид бе съвсем нормален. Българският
Ерусалим, както си позволяваме да наричаме крайезерния град, и
неговата магия съвсем закономерно бяха привлекли интереса на тези
наши сънародници.
Кмет на Охрид по време на трагедията бе Александър Петревски.
Социалдемократ, издигнат от СДСМ, той вече втори мандат ръководеше
общинските дела. Беше един от първите, който дойде при екипа на БНТ
на брега на езерото да изкаже съболезнованията си. Излъчихме го
няколко пъти в новините. После, както разбрах, той поведе официалната
делегация на Охрид на погребенията на загиналите по родните им
места в България.
Още на първата ни среща Петревски твърдо каза: ще
направим паметник на жертвите, ще гледаме това да се случи още
когато ще отбележим 40 дни от тяхната гибел. В тези няколко седмици
при всяка нова среща с Петревски го питах как вижда изграждането на
паметника, посветен на загиналите българи. Отговорите ставаха все по-оптимистични – щели да му търсят място някъде около централната част
на града, щял да бъде величествен и така нататък. Скоро срокът за
евентуалното въздигане на монумента бе удължен на шест месеца,
после стана година, две. Времето минаваше, мандатът на Петревски
като кмет свърши, а обещанието остана неизпълнено.
Дори купчината
камъни, събрани на плажа „Елешец“, където спасителите вадеха телата
на загиналите българи, изчезна. А уж бе сложена там, за да напомня за
трагедията. Колко бързо тя бе забравена. А че обещанието на
тогавашния кмет на Охрид няма да бъде изпълнено и че всичко е прах в
очите, за мене стана ясно, когато той ми довери, че само чакат Сотир Филевски да излезе от ареста, където бе пратен, за да го отличат с орден
за храброст. „Защо?“, попитах. „Ами, защото и той спасяваше
давещите си пътници – за нас той е герой.“
Всъщност, Сотир Филевски бе признат за виновен и осъден на една
година затвор. Излежа я бързо, защото му приспаднаха и дните,
прекарани в ареста в очакване на присъдата. Истинското лицемерие по
случая обаче дойде не от местните власти в Охрид, макар че и те се
представиха отлично върху този терен. Истинското лицемерие дойде от
правителството на Никола Груевски и от хората, които имаха служебна
отговорност към корабоплаването в Охридското езеро. Часове след
трагедията ресорният транспортен министър Миле Янакиевски обяви, че
подава оставка. Но когато напрежението стихна, стана ясно, че
оставката е била вербална, а не писмена, и че всъщност официален
документ за нея няма.
На Янакиевски тогава му се размина. Обаче след
идването на СДСМ на Зоран Заев на власт той стана обвиняем по
няколко дела, свързани със злоупотреба на служебното положение.
Даже преди няколко дни получи присъда от шест години затвор след като
дълги месеци бе в домашен арест. Междувременно стана известно, че
шефът на Капитанията в Охрид Любчо Настевски, който е отговорен за
контрола на корабоплаването във водните басейни на страната, е
братовчед на депутат от управляващата тогава ВМРО-ДПМНЕ от Охрид. И
е назначен на това място без нужното образование и без нужния ценз.
Една от многото „калинки“, верни „калинки“, с които Груевски бе
напълнил администрацията. Същият човек е проспивал редовните
годишни прегледи на представителя на застрахователната компания
„Лойд“, който е проверявал годността на „Илинден“ да плува в езерото и
да превозва пътници. Като класически пример на корупция бе
определено това съучастничество, при което застрахователят,
гражданинът на Хърватия Бранко Баич, е давал лиценз на Филевски да
извършва туристически обиколки из езерото. Баич бе осъден задочно на
една година затвор, която не излежа.
Но най-голямото лицемерие бе проявено от политическия елит в Скопие.
Опозиционната тогава СДСМ внесе в парламента искане за обсъждане
на отговорността на властите по трагедията с „Илинден“. Дискусията бе
двудневна. В първия ден тя бе претупана. На втория ден вниманието на
депутатите и министрите от правителството на Груевски бе насочено не
толкова към парламентарната зала, колкото към Брюксел. Там трябваше
да стане известно съдържанието на редовния есенен доклад на
Европейската комисия за напредъка на Република Македония.
Властите
се опасяваха, че инцидентът в Охридското езеро би могъл да бъде
вписан като негативен пример за безхаберието, липсата на
организация и отговорност на институциите в страната. В залата бяха
останали малцина депутати, всички бяха пред телевизорите да чакат
кореспонденция от белгийската столица. И когато стана ясно, че
трагедията с българските граждани не е включена в изложението, залата
напълно опустя.
Недосегаемостта на Груевски и на неговия екип още веднъж бе
потвърдена, а за близките на загиналите 15 туристи бе оставена
препоръката да търсят обезщетения и справедливост по частен път от
собственика на корабчето. Държавата Република Македония си изми
ръцете.
Това не може да се прости. А и българската държава тогава не
направи необходимото да постави на място властите в Скопие да
поемат моралната и материална отговорност за жертвите. Пак някакъв
сантиментализъм бе проявен, някакво снизхождение бе
демонстрирано, което, ако се познават добре отношенията между
София и Скопие, почти винаги са имали обратен на очаквания ефект.
Оттогава насам винаги съм се питал как ли биха реагирали
управляващите на Република Македония, ако загиналите 15 човека бяха
не български граждани, а да речем, сърби, или холандци, или гърци?
Животът им щеше да стане черен и крахът на скандалното ползване на
властта от режима на Никола Груевски би дошъл много по-рано. Може
би и затова изграждането на обещания паметник се проточи толкова
дълго, може би това окуражи местни лумпени в Охрид да се гаврят над
паметта на загиналите. Знае ли човек…
В крайна сметка все пак паметник бе поставен. Но мястото бе в края на
крайезерната пешеходна алея, далече от обещаното централно място.
Първоначално и това беше купчина камъни с метална плочка с надпис,
който напомняше за жертвения инцидент. Но и скромният вид на
монумента не попречи на местни вандали да го оскверняват. През
миналата година обаче посланик Ангелов на подходящо тържество
откри новия му вид с металната фигура с форма на капка. Добавена
бе и плоча със стих на поета Димчо Дебелянов, върху която сега
неизвестният извършител бе надраскал своите глупости. Но ако все пак
има някаква логика в този избор на мястото тя е в близостта с канала
„Студенчица“, в който, заобиколен от няколко яхти на местни богаташи,
кротко изживява дните си корабчето „Илинден“.
То изглежда толкова
унило, старо и ръждясало, че човек се чуди как е могло да служи толкова
години на различните собственици и накрая, бидейки в ръцете на Сотир
Филевски да се превърне в ковчег за петнадесет български граждани.
Когато снимах за БНТ документалния филм за капитан Бърдаров и
песента за него отидохме с оператора Любомир Станоев и го
заснехме. Любчо се постара и занесохме в София богат набор от кадри
от много гледни точки. Такива неща трябва да се съхраняват и да
напомнят за скръбта на нас, българите и за безхаберието, което
властите в Република Македония тогава демонстративно проявиха.
Как да им простиш?
Костадин Филипов
0 коментара:
Публикуване на коментар