Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 9
– Доц. Николов, в навечерието сме на 6 октомври, поредната (макар и не кръгла) годишнина от кончината на българския цар Самуил. Вие сте един от добрите познавачи на живота и делото му. Има ли в научната общност някои нови факти или заключения, с които да посрещнем тази годишнина и които да обогатяват научното ни познание за велия български владетел?
Интересни уточнения върху някои страни от политическата история на Самуилова България бяха направени и от редица чуждестранни учени като Петер Шрайнер (Германия), Дмитри Поливяни (Русия), Мачей Саламон (Полша), Сърджан Пириватрич (Сърбия) и др.
– Наскоро изслушах една крайно интересна изложена от Вас теза за именната система в семейството на комит Никола и Рипсимия и за името на цар Самуил в историческите извори. Бихте ли разказали за това?
– Родословието на българския цар Самуил (997–1014) и неговите родственици е било предмет на изследване в публикации както на български, така и на чужди автори. Има няколко безспорни факта, засвидетелствани в историческите извори. На първо място трябва да се отбележат старозаветните имена на четиримата сина на комит Никола – Давид, Моисей, Аарон и Самуил, наречени комитопули (κομητόπουλοι).
Изтъкването на старозаветния произход на българите има дълбоки корени. В кратка латинска хроника от 334 г. за родоначалник на българското племе е посочен Зиези: Ziezi ex quo Vulgares. Именуването със старозаветни имена е било обичайна практика за новопокръстените (пра)българи още от 60-те години на ІХ в. Показателно е, че синовете на българския княз Борис І (852–889/893, † 2 май 907 г.), родени след покръстването, носят старозаветни имена (Гаврил, Симеон, Яков), както това се вижда от латиноезична приписка в едно Евангелие от Чивидале: Hic sunt nomina de Bolgaria inprima rex illorum Mihahel... et filius eius Rasate. et alius Gabriel. et tercius filius Simeon. et quartus filius Iacob. Тази практика на именуване се забелязва като трайна тенденция в средите на управляващата българска династия през Х–ХІ в. Не е случаен и друг факт. И преди, и след покръстването (пра)българите подчертават родовата си принадлежност. По тази причина българският цар Йоан-Владислав (1015–1018) в строителния и летописен надпис от Битоля (1016 г.) се нарича българин родом.
Сред историческите извори пръв Йоан Скилица (втора половина на ХІ в.) споменава комитопулите. Важно е да се отбележи, че византийският хронист на два пъти в своето изложение представя четиримата братя в една и съща последователност: Давид, Моисей, Аарон и Самуил. Това се повтаря и в произведенията на следващите текста на Скилица византийски автори. Този ред в изброяването им е възприет в историографията като свидетелство за тяхното раждане и възраст, т.е. Давид е бил най-големият, а Самуил най-малкият от четиримата.
От гледна точка на старозаветната история обаче, подредбата е почти точно обратната. Хронологически най-стар в Стария завет се явява Аарон. Той е последван от Моисей, който извежда евреите от Египет. Следващ по време е пророк Самуил. Най-късно в Стария завет се появява цар Давид. Прочее, твърде интересно е да се отбележи, че именно последният израилски съдия, пророк Самуил, е помазал Давид за юдейски цар.
Какъв ред за именуване на своите рожби са избрали Никола и Рипсимия, родителите на комитопулите през Х век? Ако те са следвали библейската хронология, децата са се родили и са били именувани в следната последователност: Аарон, Моисей, Самуил и Давид.
По-нататъшният разказ на Йоан Скилица подсказва друго решение. Подредбата на четиримата братя в неговата хроника не е представена според тяхната възраст, а според времето на тяхната гибел – пръв загива Давид (убит от скитащи власи), след него Моисей (погубен при обсадата на Сяр), подир това Аарон (убит по заповед на Самуил) и най-накрая самият Самуил, умрял от естествена смърт. Арменският историк Степанос от Тарон, който е бил съвременник на описваните събития, между другото споменава „българските царе… двама братя комсадцаги, от които по-старият, арменец, родом от Дерджански окръг, се наричал Самуил“.
Изглежда двамата „комсадцаги“ са комитопулите Аарон и Самуил. Това сведение не е анализирано от гледна точка на възрастовите различия, но ако се приеме за достоверно, то показва, че Самуил е бил по-възрастен от Аарон.
Ключово значение за родословието на Самуил има един израз от историческия труд „Алексиада“ на византийската писателка Анна Комнина, посветен на управлението на нейния баща и пръв император от династията Комнини – Алексий І Комнин (1081–1118).
Във връзка с името на старата българска столица Велики Преслав тя отбелязва следното: „Този преславен град, разположен до Истрос [т.е. Дунав], някога не е носел това варварско име, но имайки гръцко име, е бил и се нарича велик град. Но откак Мокрос, царят на българите, и неговите потомци, и още повече пък Самуил, последният от българската династия, като Седекия [царят] от юдеите, нападат Запада [т.е. европейските владения на Византия], [този град] получил съставно наименование, назоваван от елинската реч велики, с прибавено слово от [езика на] славянородните, та започнал да се нарича от тях Велики Преслав“.
Още веднъж имената на двамата български царе (Мокрос и Самуил) Анна Комнина споменава при описанието на Охридското езеро: „Тази река Дримон… тече горе из езерото Лихнида, което оварвареният сега език, назовава Ахрида [още] от [времето на] Мокра, първия цар на българите, и най-сетне [царувалия] Самуил, който живял през времето на багренородните императори Константин и Василий“. Немският учен Карл Хопф (1832–1873) пръв изразява мнението, че владетелят, наречен с името Мокрос, е българският хан Крум (Krumos), но без да го потвърди с някакви доказателства.
Впоследствие българският историк Иван Дуйчев (1907–1986) обстойно се спря на този въпрос, като приведе убедителни аргументи, че името Μόκρος е метатеза на Κροῦμος. Българският историк обаче погрешно тълкуваше второто споменаване на Мокрос като местно име (Мокра планина), което неизвестен интерполатор на Алексиадата преправил на лично име.
В най-ново време немският учен Диетер Райнш в специална публикация ясно показа, че изразът τοῦ Βουλγάρων βασιλέως τὰ πρῶτα и т.н не е интерполация (каквито прочее са твърде малко в произведението на Анна Комнина), а е ipsissima verba (вметнат израз на самата авторка). И с двете споменавания на името Мокрос тя обяснява формите на топонимите, „оварваризирани“ (или българизирани) в периода на управлението на династията от хан Крум до цар Самуил. Анна Комнина не само е носила в жилите си българска кръв, но по майчина линия е могла да знае и редица подробности за историята на българите.
На практика нейната историческа творба е единственият пряк извор, който недвусмислено заявява, че владетелите от хан Крум (първия цар на българите) до най-сетне царувалия Самуил (последният цар) са от една династия, от едно и също родословие, владетели на едно и също царство – българското. В творбата на Анна Комнина акцент и главна прилика е фактът, че и двамата, и Самуил, и Седекия, са били последните владетели в своите царства – българското и юдейското.
– Достатъчни ли са научните доказателства за Вашата хипотеза?
– Да, това са цитираните исторически извори, които досега не са интерпретирани по този начин.
– Как международната научна общност посреща подобни хипотези? Споделят ли чуждите учени Вашето мнение?
– Да, разбира се! Бих добавил факта, че за формулирането на тази теза аз се опирах на досегашните постижения на двама немски, един български и един сръбски учен. Друг е въпросът, че за колегите от Република Северна Македония, подобни изводи не са интересни. Тяхна единствена и основна научна задача е да събират от девет извора вода, за да „доказват“, че Българското царство на Самуил не е българско, че българинът Самуил не е българин и т.н.
– В последно време отново се актуализира идеята за размяна с Гърция на костите на цар Самуил срещу ръкописи от някои манастири в днешна Гърция? Какво е Вашето мнение по този въпрос?
– Информацията, която и аз имам, показва, че някои среди се стремят не толкова да върнат костите на Самуил, а по-скоро да предадат въпросните ръкописи на другата страна. Между другото тези ръкописи са били създадени на територията на средновековното Българско царство, във Византийската империя и в Османо-турския султанат. Костите на Самуил, които се съхраняват в депото на археологическия музей в Солун, би трябвало да се подложат на сериозно антропологическо изследване с използване на най-модерните методи и техника от наше време. Следва да се установи ДНК на костите от всички гробове, открити от Николаос Муцопулос в базиликата „Св. Ахил“ от Малкото Преспанско езеро и т.н. Затова е необходима добрата воля и на гръцката, и на българската страна.
Що се отнася до по-нататъшната им съдба, според мен след едно обстойно изследване костите трябва да се препогребат в специално приготвен ковчег, (за да се запазят и за евентуални бъдещи изследвания) там, където са открити. Гробът на цар Самуил в земите на Преспанското езеро е маркер за българското присъствие на това място.
– Наскоро участвахте като експерт в документален филм, посветен на Битолския надпис? Не спряха ли вече опитите да се минимизира неговото значение за историята?
– Да, това бе професионално направеният филм на Вашия колега, българския журналист Иван Георгиев. Подобно на филма „Камъкът на страха“, който Вие реализирахте през 2016 г., той показа каква е историята на този надпис и какво е неговото значение за България.
От откриването на надписа през 1956 г. и досега продължават опитите в Скопие той да бъде игнориран като историческо свидетелство. В стремежа си да вадят кестените от огъня с чужди ръце в Скопие за тази цел бяха използвани и някои чужденци.
– Кои?
– Ами, най напред това бе руско-сръбския учен Владимир Мошин (1894–1987). След това, бе използван американецът Хорас Лънт (1918–2010), който сам признава в автобиографията си, написана малко преди смъртта му, че е имал шпионска мисия на Балканите.
В последно време на тази тема посветиха свои публикации солунските епиграфи Георгиос Веленис и Елена Костич. И докато Вл. Мошин не отрича автентичността на надписа, но омаловажи значението на името българи в него, то Хорас Лънт се опита да предатира надписа във времето на цар Иван Асен ІІ (1218–1241), а Г. Веленис и Е. Костич с една епиграфска еквилибристика го приписаха на цар Калоян (1197–1207).
Напоследък в Р Северна Македония се прокрадва тезата, че надписът е фалшив. Открито се намеква и твърди, че българите между двете световни войни „подхвърлили“ надписа в битолската Сунгур Чауш джамия.
Не е ясно защо им е на българите да правят това, а още по-неясно е, защо ако са го подхвърлили, не са го открили в периода 1941–1944 г., когато е установена българска администрация в историко-географската област Македония (дотогава подвластна на югославски Белград)!
Върхът на невежеството е твърдението на някой си магистър Ристо Бачев, който пише следното:
„Во светло на најновото истражување и проучување на натписот од историски, јазичен, правописен и палеогравски аспект, можаме да заклучиме дека Битолската плоча е целосно неверодостоен епигравски паметник односно целосен фалсификат, подметнат од бугарските војни и разузнавачки служби, кои за време на двете светски војни харале низ Македонија.
Можеби на некои научни кругови ќе изгледа претенциозно, но со овој научен труд, прашањето за докажување на етничката припадност на третиот македонски средновековен цар Јован Владислав и бугарскиот карактер на Македонското Самуилово Царство, а врз основа на Битолскиот натпис е затворено. Во тој правец нема што да се додаде или одземе. Останува како можност уште лабораториско испитување за датирање на калигарфијата со Ц – 14, со што сметам дека целосно ќе се потврдат истражувањата и поставките изнесени во овој труд.“
Само болно съзнание може да предложи неорганично вещество да бъде подложено на изследване с метода С (т.е. въглерод) 14. Единственото, което може да постигне подобно „изследване“ е да докаже, че скалата, от която е издялана Битолската плоча, е възникнала преди няколко милиона години. Вероятно с това въпросният автор желае да предатира началото на македонската идентичност и нейното държавно проявление. Да се смее ли, да плаче ли човек!
– Очаквате ли някои нови изследвания, издаване на нови книги или прояви във връзка с историята на Самуилова България?
– Независимо, че няма кръгли годишнини, изследванията върху този дял от българската история не са спрели. Честванията на 1000-годишнината от смъртта на великия български цар Самуил, сякаш „отпушиха“ затлаченото русло на научната „река“ – броят публикациите в последните седем години надхвърля тези, които бяха написани в периода 1945–1965 г.
Това е твърде показателен факт! В България под печат се намира сборник, посветен на 1000-годишнината от учредяването на Българската църква в Охрид от император Василий ІІ Българоубиец (976–1025), готви се ново издание на трите грамоти на този император, издадени по същия повод. Известно ми е, че някои български историци, археолози и епиграфи подготвят статии, свързани с българското минало от края на Х и началото на ХІ в.
Аз самият пиша едно изследване за политическата история на Българското царство в периода 971–1014 г., което, надявам се, скоро да види бял свят.
– Как гледате на използваните напоследък в политическото пространство термини „обща история“ и „споделена история“, отнасящи се до историята на Самуилова България.
– Моят коментар е кратък. Това не е нито „обща“, нито „споделена“ история. Това е историята на българския народ. Използването ѝ от политическата върхушка в новосъздадените държави на Балканите, може да се характеризира единствено с думите „открадната история“!
Във времето на цар Самуил и неговите следовници, българите са имали политически взаимоотношения с Византийската империя, със сръбските княжества, с Унгария, с печенегите, с арменците, с руските варяги и може би отчасти и с арабите. С тях българите са имали някакъв политически или обществен допир и исторически контакти. Всичко останало е рожба на съвременната политическа матрица на македонизма.
0 коментара:
Публикуване на коментар