Когато обвиняваме властите в Скопие за поругаване с паметта на
българските войници и офицери, загинали на територията на днешна
Република Северна Македония, трябва да имаме железни научни
аргументи за това
И ето че отново сме развълнували от съобщенията, че край Вардар са
разрушили военно гробище, в което са положени костите на български
войници и офицери, загинали по бойните полета на Първата световна
война.
Паметникът бил запазен, но след построяването на бъдещия
скоростен път наблизо, нямало да има достъп до него. Недалече също
имало паметен знак за загинали български воини, но всъщност
местните хора не знаят дали около него е имало гробища, в които да
са били погребани нашите герои. Медии у нас разпространиха
новината, дори български официални институции изразиха своето
мнение по нея, но пък други изказаха съмнение за достоверността ѝ.
Социалните мрежи гръмнаха от изявления против тези, които се
усъмниха в истината за разрушените гробове, заляха ги с обиди и
закани. Дори и онези, между които съм и аз, които препоръчаха да се
изчака понеделника, в който Министерството на отбраната обеща на
основата на своите архиви да изясни случая, бяха записани в графата
„врагове“ на българския национален интерес. Позната история.
Разбира се, че в крайна сметка истината излезе наяве. Но аз искам да
кажа нещо друго – темата за българските войнишки гробове от Първата
световна война на територията на днешна Република Северна
Македония не е от днес или дори от вчера. Освен своя дълбок
хуманитарен и цивилизационен смисъл, тя за съжаление, съдържа и
голям провокационен потенциал. И нейното решаване или блокиране
зависи до голяма степен от актуалното състояние на комплекса
взаимоотношения между София и Скопие.
Да, можем да обвиняваме
всички досегашни правителства край Вардар за опитите тази тема да
бъде замитана под килима с аргументи от най-различен характер, кой
от кой по-несъстоятелни. И в същото време да бъдем свидетели на двойния стандарт на тамошните власти към грижата за военните
гробища. Зависи главно за войници от коя държава става въпрос, от
нейното влияние върху политиката на правителствата в Скопие.
Един от
примерите за добре проучени и грижливо поддържани военни
гробища е този на френските войници, загинали по фронтове на
територията на Македония през Първата световна война. Те се намират
над река Вардар, в столицата Скопие, на хълма в непосредствена
близост до огромния комплекс сгради на посолството на САЩ и до
Музея на съвременното изкуство. Е, наблизо е един от ромските
квартали на столицата на Северна Македония – Топанско поле, и на
всеки Гергьовден ромите празнуват там. Но се стараят да пазят
светостта на това място. Ако имате път към Валандово, в югоизточната
част на Северна Македония, ще видите добре организираното и
отлично подържано гробище на гръцки войници. И когато преди време
сме питали местните власти защо за Гърция и Франция може, а за
България – не, някои по-дръзки са отговаряли нахално: е, ама те са от
страната на победителите, пък вие, нали знаете… И ще изброят на
пръстите на ръката си колко пъти България е била на страната на
историческите „лузъри“, „губитници“, значи, губещи. Сякаш мъртвите не
са равни пред Бога и пред човечеството.
Знаем, знаем тези реакции.
И затова толкова трудно бе да се разчистят
и отбележат паметниците на българските офицери и техните гробове
в двора на църквата на село Цапари, Битолско. Важни заслуга за това
имаше вече покойният Панде Ефтимов, който беше истински
справочник за разположението на българските части по време на
Първата световна война, особено в онзи, неговия край при село Претор,
на брега на Преспанското езеро. Или колко труд и дипломатически
такт бе нужен за българските военни гробища край Ново село да бъдат
във вида, в който са сега. Слава Богу, за тях се грижи фондация
„Българска памет“ на д-р Милен Врабевски, та всяка година на 6 май
да можем свободно да отиваме там и да се покланяме пред паметта
на загиналите във войните за обединението на България.
Повечето от
гробовете са на войници от Македония, които са се били в състава на
българската армия, но и това не бе аргумент, достатъчен в онези
години да убеди местните власти да разрешат откриването и
поддържането на военните гробища.
А помните ли случая с паметника на полковник Каварналиев край
Дойран? Колко години той стоя пред входа на Националния
исторически музей в София, защото въпреки че беше готов, властите в
Скопие не даваха разрешение да бъде поставен там, където трябва.
Дори измислиха своя „доктрина“ за случая. Тогавашният директор на
Военния музей в Скопие полковник Ванче Стойчев лансира идеята, че
масовите гробища на български офицери и войници биха могли да се
отбелязват, но на отделни военоначалници – в никакъв случай. Те,
военоначалниците били тези, които издавали заповедите и затова
носили вината за жертвите и за пораженията от войната. Това не можело да им бъде простено, дори след толкова години от края на
битките. Докато войниците били изпълнителите на въпросните заповеди
и затова имали право паметта им да се пази и отбелязва.
Въпросният
военен „историк“ почина, начело на Военния музей застана синът му
Сашко, който неотдавна падна жертва на Ковид-а. Каварналиев
застана на постамента си край езерото Дойран в онзи кратък момент
от разведряване на двустранните ни отношения със Скопие, резултат от
подписания Договор за добросъседство и сътрудничество между
нашите две държави. Но, да си знаете, и до днес много от политиците в
Скопие скърцат със зъби, защото са позволили монументът да бъде
издигнат и критикуват „слабостта“ на премиера Зоран Заев, която той
бил проявил, давайки разрешение и дори присъствайки на
церемонията по откриването му. Манталитет, какво да ги правиш.
Споменах, че темата за българските войнишки паметници на
територията на днешна Северна Македония съдържа голям
провокационен потенциал. Как да забравим онзи случай с паметната
плоча на връх Каймакчалан, с разрушаването на която стана
„известен“ журналистът Миленко Неделковски. И тогава една частна
българска медия вдигна пушилка, обществото се развълнува, но после
се оказа, че Миленко с размахания тежък чук е само поза за снимка,
а плочата е била счупена преди време от други хора. Само защото е
отбелязвала мястото на подвига на храбрите български войници.
Въпросният „герой“ от фотоса натрупа още „патриотични“ точки в
биографията си, предизвиквайки напрежение в двустранните ни
отношения, поредното в и без това обременения календар на
общуването ни от двете страни на границата. Провокацията бе
очевидна, но защо трябваше да ѝ се подаваме първосигнално, както
се казва?
Иначе в българските военни архиви има достатъчно много факти и
доказателства за наличието на военни гробища, останали оттатък от
Първата световна война.
В това отношение, мисля, сме си свършили
работата. Когато преди време бяха открити германските военни
гробища над Прилеп, в които има и няколко паметни плочи за
български войници, стана ясно, че списъкът на германските войници е
бил предоставен от българските архиви, те са били по-подробни и
изчерпателни. Вярно, тогава от фондацията, създадена от потомци на
загиналите германци, бяха платили достатъчно голяма сума на кмета
на Прилеп, за да получат разрешение за уреждането на мястото.
Казват, че с парите Прилеп се бил снабдил с нова канализационна
мрежа, но това е друг въпрос. Гробищата бяха тържествено открити,
германците бяха довели двама капелани – католик и протестант, а и
нашата православна църква бе изпратила свой човек. Само че той в
последния момент получи заповед ли, нареждане ли, препоръка ли, не
знам, но застана в края на трибуната и с мърморенето си само
поддакваше на македонския си колега, който участваше пълноценно в церемонията. Както стана ясно, ако би застанал „пълноценно“, това
щяло да се изтълкува като знак за признаване от страна на БПЦ на
непризнатата от никого автокефалност на МПЦ. Било църковна
политика, или нещо подобно.
А че в Република Северна Македония има прояви на драстично
неуважение на паметта на загиналите в по-старо или ново време, това
е тъжен факт. Само да споменем оскверняването на паметника на
загиналите на 5 септември 2009 г. 15 български граждани във водите на
Охридското езеро. Мине не мине време, и ето, все се намира някой
да посегне върху скромния мемориал. Жертвите на кораба „Илинден“
са мирни български граждани, нямат пряко отношение към битките от
Първата световна война, нямат вина и за инцидента, при който
намериха смъртта си. И тяхната памет ли трябва да бъде поругавана,
както в случаите с паметниците на войниците и офицерите от
българската армия преди век и повече?
Да бъдем наясно – всеки такъв
акт, макар и определян най-често в Скопие като „изолиран случай“, не
бива да бъде пренебрегван и трябва да получава своя цивилизован
отговор. Както приляга на държава, членка на ЕС и изповядваща
европейските ценности и стандарти. И затова всяка българска реакция
– неофициална или институционална, задължително трябва да бъде
аргументирана, обоснована и принципна. Излишни пушилки не ни
трябват, и без това ги имаме достатъчно.
Затова, един приятелски съвет: по-внимателно с патоса…
Костадин Филипов
0 коментара:
Публикуване на коментар