Доц. д-р Спас Ташев: Стига сме мълчали!

Повече не трябва да мълчим! За ефекта от „Бялата книга“, за борбите на българите по време на Титова Югославия, за родната политика към Северна Македония, за стратегията на работа със сънародниците ни в чужбина и за възможностите за деблокирането на отношенията със Скопие с доц. д-р Спас Ташев разговаря журналистът Костадин Филипов 

Спас Ташев е защитил докторат по демография и статистика в БАН. Завършил е основен курс по дипломация в Дипломатическия институт при МВнР и международно икономическо сътрудничество в УНСС. Работи като доцент в Института за изследване на населението и човека при БАН, акцент на изследванията му са различните аспекти на международните миграции, демографската и миграционна сигурност, българските общности зад граница, спасяването на българските евреи в годините на Втората световна война и др. Член е на редакционния съвет на сп. „Геополитика“. Бил е главен експертен сътрудник към Парламентарната комисия за политиките към българите в чужбина към 44-тото НС. Пръв директор на Културно-информационния център на Република България в Скопие и заместник-председател на Държавната агенция за българите в чужбина. Автор и съавтор е на множество публикации, сборници и монографии. Неговите изследвания „Миграционният натиск върху България 2008 – 2017 г. Проявление и последици“ и „Българските общности в Западните Балкани. Политически процеси и етнодемографски последици (1913–2019). Том 1. Албания“ са обявени от Съвета за изследователска дейност към Управителния съвет на БАН за монографии с национално значение за 2018 и 2020 г. 

– Господин Ташев, вече година вдъхновената от Вас „Бяла книга“ живее. Тя бе преведена и на няколко езика. Как мислите, изпълни ли това издание, на което сте и съавтор, своята задача? Как реагираха научните и политически кръгове в Скопие? 

– „Бялата книга“ е продукт на колективните усилия на 8 учени и активисти на българските общности в 4 държави: Албания, България, Северна Македония и Сърбия. Нейната основна мисия е да покаже позицията не на българската държава, а на самите задгранични българи, в т.ч. и на македонските българи. Именно поради тази причина авторите от България сме малцинство в авторския колектив. Въпреки че в основата на книгата стои времевото и пространствено развитие на българския език, това е само фон, при който акцентите са поставени върху научните фалшификации и научните престъпления, изразяващи се в унищожаването на ценни старинни артефакти, налагани чрез тоталния език на омразата и потъпкването на основни човешки права. Като връщам лентата назад, оказва се, че сме постъпили прозорливо, защото от няколко месеца именно тези аргументи залягат в надградения български подход по въпроса за евроинтеграцията на Северна Македония. 

Освен на книжовен български, книгата излезе на английски, немски и испански език. Успяхме да я разпространим сред всички чужди дипломатически мисии в София, а няколкостотин бройки вече са зад граница – в Европейския парламент, доставени са на водещи политици, журналисти, университетски библиотеки и т.н. Изданието направихме напълно сами – с доброволните дарения на обикновени български граждани. Единственото по-голямо дарение е от 2000 лв. от Фондация „ВМРО“, които бяха използвани за превод на английски. Това е една много малка част от разходите. Ако имахме средства, бихме превели и издали книгата и на френски. В момента текстът е адаптиран на скопската писмена норма и през януари 2022 г. очаквам да се появи и македонско издание на „Бялата книга“. Всичко това направихме не само без каквато и да е подкрепа на българската държава, но разполагам с достатъчно обоснована по отношение на достоверността информация, че в началото на 2021 г. тогавашното ръководство на МВнР е саботирало разпространението на „Бялата книга“. 

Дори изпратихме сигнал до служебния външен министър Светлан Стоев и предложение да направи разследване, но явно е решено да не се вадят „кирливите ризи“ на безхаберието сред някои висши дипломати. Всъщност дано да е било безхаберие, а не нещо друго! На този фон похвална е самоинициативата на други техни колеги, които ни съдействаха с контактите си това издание да достигне до повече чужденци, имащи отношение към взимането на решения за бъдещето на Централните Балкани. 

А що се отнася до реакциите в Скопие, имаше над 30 публикации. Някои заглавия бяха негативни, но в съдържанието на коментарните материали нямаше нищо по същество срещу изнесените факти. Това показва, че сме намерили правия път. Тиражът на български бе 6000 броя и вече практически е изчерпан. Около 200 броя вече са разпространени в Северна Македония и имам обратна връзка за отзивите на читателите. Както лица с македонско, така и лица с българско самосъзнание, четат с интерес книгата, тъй като освен всичко друго, тя е и богато илюстрована с доказателствен материал, който очевидно е крит целенасочено от гражданите покрай Вардар. Книгата се чете дори по селските кафенета и при всички случаи ще продължава да предизвиква интерес, да оказва влияние на процесите и съответно взимането на решения. 

– В съставянето на „Бялата книга“ участваха и няколко човека, родени и израснали в днешна Република Северна Македония? Какво внесоха те в атмосферата на изданието, повече емоция или документалност е техният принос? 

– Участието на автори от Северна Македония е изключително важно. По един начин се приема написаното в България, по друг – когато тестът произхожда от самите потърпевши. Тяхната основна заслуга е събирането на доказателствения материал за репресиите. 

В България дълго време се мълчеше по този въпрос, сега свенливо се говори и се поправят грешките от това наше поведение, но особено важно е да се докажат твърденията ни. Затова публикуваните факсимилета от документи, произхождащи от репресивните или съдебните органи на Северна Македония, са от огромно значение. Борбата за истината трябва да се води основно от тамошните българи, а ние най-вече да им помагаме. 

– Вече в повече от двадесет броя на един софийски ежедневник Вие публикувате нови, непознати досега данни за съпротивата и борбата на българите от Македония по времето на Титова Югославия? Какъв е общият извод, който можем да направи от всички тези публикации? Докъде ще стигнете с тях? 

– В идеята за появата на тази поредица също има известен драматизъм. След безплодни опити да разбера какви аргументи се използват от съвременната българска дипломация при отстояването на позицията ни за Северна Македония, едва от служебното правителство получих желаната информация. Бях шокиран, че аргументите ни са до 1914 г., например Карнегиевата анкета. 

С такъв подход е ясно, че няма как да спечелим битката за истината, защото показваме една остаряла истина. Затова при участието ми в предавания в няколко медии съобщих, че има много по-съвременни и с много по-голяма политическа тежест документи и съответно аргументи. За съжаление, никой не ми повярва. 

Поради тази причина предложих през лятото на тази година да започна да водя седмичната рубрика „Неизвестните нови борби на Македония“, в която разглеждам отстояването на българската идея през периода 1945–1991 г. Използвам основно данните във в. „Македонска трибуна“, архива на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, на чиито два конгреса през 1998–1999 г. бях гост, а също така личния си архив от кореспонденцията ми с редица дейци на македонското освободително движение. 

Сред големите негови успехи мога да посоча гостуването през 1953 г. на бившият австрийски канцлер Курт фон Шушниг на македонските българи в Торонто, гостуването на американския президент Линдън Джонсън на 43-ия конгрес на македонските българи през 1964 г., срещите с папата, многобройните изложения в защита на българщината до ООН, Хелзинкската конференция, Съвещанията за сигурност и сътрудничество в Европа и т.н. Всички документи от тези събития изобилстват с информация за потъпканите права на македонските българи и е крайно време това нещо да се използва от България при един по-съвременен подход. Планирал съм да напиша още 10 статии от поредицата. 

След това смятам да ги издам в отделна книга, а ако намеря средства, ще направя и англоезично издание. Не че разполагам със средства и за българското! Но без да издаваме актуална информация на чужди езици, няма как да водим успешно битката за истината. Освен това при обработката на документите се събра достатъчно информация, за да може в четири отделни монографии да се опише дейността на създаденото през 1957 г. македонско дружество „Тодор Александров“ в Брюксел, а също така появата на новата македоно-българска емиграция в Аржентина и Бразилия и включването ѝ в организирано освободително движение. 

Особено интересно е българо-хърватското сътрудничество, което е възобновено през 1950 г., продължава до 1991 г. и достига до истински висоти, като например посещението на смесената българо-хърватска делегация в ООН и отпора, който дава срещу диктатурата на Тито. На базата на тези неизвестни за широката общественост документи, България и днес може да намери приятели зад граница, така че ако има интерес и воля за действие, бих се заел и с писането на тези монографии. 

– Докъде стигна, г-н Ташев, проектът Ви за книги, основани на изследванията на характеристиките на народите на Балканите? След албанците ще има ли очерци и за други наши съседи? 

– Наистина ми липсва време. Всичко, каквото мога, отделям за темата с Македония, защото сега е моментът – желязото се кове, докато е горещо. В момента разработвам дискусионната хипотеза за евентуална конфедерация между България и Северна Македония като бърза писта за евроинтеграция на Скопие. 

По-точно анализирам ефектите от подобни послания върху политическия процес край Вардар. Но ако намеря възможност, тази година ще завърша и книгата си за етнодемографските процеси сред българите в Сърбия и Косово. В края на краищата всичко това е един скачен съд и ние не трябва да запушваме само пробойните, а да изградим цялостна стратегия за българските общности на Балканите. 

– Българската политика по отношение на Северна Македония претърпя промяна и сега вече залага на защитата на правата на българите там. Не закъсняхме ли с тази промяна и с този интерес? 

– Да, много закъсняхме. Ние по принцип закъсняваме и тичаме след събитията. Трябваше още по време на 28-годишния спор на Гърция с Македония – или поне след 2007 г., след членството ни в Европейския съюз – и ние да се конституираме като страна в спора, да кажем нашите бележки и искания към Скопие. Още повече, че днес в България има над 1,3 млн. души, които сами декларират произхода си от географската област Македония. Това ни прави напълно равноправни дори и в спора за съвременните измерения на македонския въпрос. Но ние пропиляхме тези години и сега въпросът на някои от партньорите ни защо сме мълчали, е основателен. Важното е да не продължаваме повече да мълчим! 

– Как гледате на настояването българите в Северна Македония да бъдат записани в Конституцията на страната? Няма ли това, ако стане, да донесе повече негативи, отколкото ползи? 

– Аз лично подкрепям идеята за включването на българите в Конституцията. В резултат на нашето дългогодишно мълчане, а на моменти и престъпна политика спрямо българите в Македония, там сред част от населението наистина се е изградило македонско самосъзнание и ние няма как с магическа пръчка да върнем назад този период. Но трябва да си дадем сметка, че това не е застинало явление, а е процес, който ще продължи да има развитие. Затова е много важно нашето адекватно поведение към него. 

Край Вардар освен българско, има и криптобългарско, а и многопластово самосъзнание. Затова не бих се ангажирал да предвиждам какъв е днешният брой на българите в Северна Македония. Със сигурност знам, че не е само официално обявеният брой преди 19 години от 1417 души. Само българите от Босилеградския край, които днес живеят в Северна Македония, са над 30 хил. След като дори те не са регистрирани като такива, това категорично говори за денационализация, за наличието на страх и репресии. 

Казусът наистина е сложен и някои държави в аналогична ситуация безспорно губят. Така например германците в Австрия или румънците в Молдова днес се разглеждат като малцинства, макар че между австрийци и австрийски германци или молдовани и молдовски румънци няма етнокултурни различия. Дори в рамките на едно семейство имаме представители на двете групи и това не води до драма. 

Особено пък в Молдова, където процесът има обратен знак и за 30 години броят на определящите се като румънци нарасна от 7% на над 40%. Цяло щастие за нас е, че в Северна Македония нямаме подобен казус. Там в Конституцията не се вписват малцинства, а части от народи. В нашия случай ще имаме частта от българския народ, която не само живее в Северна Македония, но и която е държавотворна, защото именно македонските българи издигат и налагат идеята за независима Македония. Никъде в сегашния основен закон на Скопие няма да пише дали българите са малцинство или мнозинство. Но когато тези българи бъдат вписани, те ще имат човешкото право на свое минало, на свои учебници, медии и т.н. 

 Тогава на нас няма да ни се налага да се чудим как да отстояваме истината, няма и властта в Скопие да бъде поставена в деликатен обяснителен режим защо предприема или не определени действия. Истината ще се казва и популяризира от самите македонски българи. При върховенството на правата на човека и при наша разумна политика, ще има съвършено нови процеси в Северна Македония. Някои разумни албански лидери забелязват това и подкрепят действия в тази насока. Те ни внушават, че всъщност ние не спорим с обикновените хора в Скопие, а с Белград, който наложи всички тези извращения. 

– Вие преди време работехте в ДАБЧ. Има ли България правилна стратегия за работа с българите зад граница или продължаваме да робуваме на стари стереотипи? 

– Ако говорим за документ с гръмкото име стратегия – имаме такъв, приет в последния ден от правителството на Пламен Орешарски. На практика дори и него, с многото му недостатъци, не го използваме. След като не постигаме успехи сред сънародниците ни от съседните исторически общности, значи досега има нещо грешно в подхода ни. Мисля, че това е наследство от националния нихилизъм по време на комунистическото минало на България, а пък преходът след това е огледално отражение на всичките недостатъци, които уж отричаме, но възпроизвеждаме. Разбира се, не оспорвам и определени успехи. 

Но ако трябва да дам конкретен пример за тревожен неотложен проблем, това е препоръката ми България спешно да насочи своето внимание към Македонските патриотични организации, създадени през 1922 г. в Америка, които съществуват и днес, но са обект на агресивно поведение и поглъщане от страна на Скопие. България тепърва трябва да разработва стратегия както към историческите общности, така и към новата ни емиграция, а времето ни притиска. Ние трябва да преосмислим ролята на задграничните българи в глобализирания свят. Спешно се нуждаем от лоби, икономически връзки, културни мостове. Редица държави използват нови подходи като мобилизация на диаспората, дипломация чрез диаспората и т.н. Чака ни много работа. 

– Ако имате възможност, кои три основни стъпки бихте предприели за деблокиране на отношенията ни със Северна Македония? 

– От няколко месеца отстоявам една: България да настоява за по-голяма публичност на дейността на Съвместната комисия по историческите и образователни въпроси между двете страни. Да има обществено достъпни излъчвания онлайн, да се води протокол, също достъпен за всеки заинтересован. Да запознаваме с този документ нашите партньори. Само така ще можем да разкрием безпринципността и провокативното, политически мотивирано поведение на македонските представители. 

Освен това на фона на зациклянето, може да се предложи съвместна издателска дейност на двата държавни архива. Спешно могат да се публикуват общи тематично оформени издания с документи, произхождащи от всяка спорна личност от миналото, като всяка страна да има право на определен обем предговор. Така всеки читател в България и Северна Македония ще може да съпостави не само съвременните позиции на двете страни, но и да направи справка в самия оригинал. 

Тогава много от споровете ще отпаднат по естествен начин. Преди години имаше такова съвместно издание за Кръсте Мисирков. Това е един положителен пример. Подобна дейност дори може да се финансира по-нататък от ЕС чрез специална съвместната оперативна програма България – Северна Македония, каквато аналогично има за Румъния и Молдова още от 2014 г. Трябва да си признаем, че до скоро ние не бяхме активни и това е наша голяма грешка. 

– А ако все пак въпреки уверенията, новото правителство на България направи завой и тръгне към прибързано премахване на ветото, без да има гаранция за изпълнението на българските условия, какво би станало? 

– При сформирането на настоящото правителство бе подписан коалиционен договор, в който е залегнало съгласието по досегашния консенсусен подход към Северна Македония. Затова и на 14 декември 2021 г. България потвърди своето вето. 

Но от изказванията на премиера Кирил Петков оставам с впечатление, че той не познава в дълбочина проблема, поради което посланията му са неясни, понякога се тълкуват превратно и това налага допълнителни разяснения. Категорично от подобно поведение той губи. Правя този извод от реакциите в социалните мрежи. Не знам кой и с какви цели го съветва, но е много важно да се запази координацията както между коалиционните партньори, така и с институциите, които познават в детайли проблемите. 

Нещата са много сложни, прибързаният повърхностен анализ е много опасен. Няма бързо и лесно решение, поради което правителството трябва да се въоръжи с търпение, да познава фактите, да може да работи с тях и да ги излага аргументирано. Най-важното е, че политиката, която отстоява Скопие, не е местна, а се налага отвън. От Белград и Москва, които искат да имат своя Троянски кон в ЕС, както вече го имат в НАТО. 

Не знам дали някой у нас е направил анализ на колко северномакедонски функционери НАТО отказа да издаде сертификати за достъп до класифицирана информация. А НАТО просто разкрива сръбско-руското влияние, но не си дава сметка за неговия произход и дълбочина. Ние трябва да разкрием това, но с мълчание няма как да стане. 

От тази гледна точна надеждата ми е в президента Румен Радев, който е пример за отстояването на конструктивен комплексен подход. Ако въпреки всичко от страна на неподготвените фактори в правителството се направи опит за отстъпление от българските национални интереси, българският народ няма да го допусне, защото между 71 и 80% подкрепят досегашната твърда политика към Северна Македония. 

Ако се наложи, като крайна мярка може да се организира и проведе национален референдум, на който българският народ да каже при какви условия България може да даде съгласието си за членство на Северна Македония в ЕС. Искрено се надявам обаче дотук да не се стига!