Неизвестни спомени за големи български родолюбци от Скопие

Няколко истории за хора, които не обичат да се оплакват 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 12

Какво бих отговорил на вицепремиера по европейските въпроси на РСМ Никола Димитров, който твърди, че в Европейския съд за правата на човека няма жалби от негови съграждани с българско самосъзнание Ще започна този текст така: през есента на 2002 г. в Националния дворец на културата в София се състоя премиерата на филма „Подгряване на вчерашния обяд“ на режисьора Костадин Бонев. 

С прожекцията на филма, който вече бе спечелил най-високата награда „Златната роза“ на фестивала на българския филм във Варна през лятото, се откриваше поредната Киномания или Кинопанорама, нещо такова. Самият факт, че „Подгряването…“ бе пръв в програмата на фестивала, вече означаваше достатъчна доза признание за качествата му. Сценарист на лентата бе писателят от Скопие Миле Неделковски, а в основата на сюжета бяха мотиви от неговия едноименен роман. 

Имах някакво участие в предварителната работа по филма, помогнах с каквото можах на Миле, а и самият факт на съвместната работа между него и родните кинематографисти вече ме изпълваше със задоволство. Колко други подобни съвместни проекти бяха реализирани до този момент, та да не оценяваме значението на филма като културен феномен, като политически знак и като посока на добросъседството. 

Вече бях получил покана да присъствам на премиерата. Взех разрешение от моите преки началници в БНТ, чийто кореспондент в Скопие бях по това време, качих в колата съпругата си и сина на Миле – Серьожа, и тръгнахме за София. Покана бяха получили и доста от приятелите на сценариста от Република Македония, които също се организираха и поеха пътя към българската столица. Най-ентусиазирани бяха четирима от общите ни познати, които се събраха в една кола и рано-рано през деня тръгнаха към границата. Йово Стояновски-Рибарот, чиято бе колата, Блаже Велинов, д-р Мишко Синадиновски и журналистът и поет Симе Симев, все „отбор юнаци“ на българщината в Македония. 

И четиримата можеха дълго да разказват за страданията и неудобствата, които лично на тях и на семействата им беше причинявала тази привързаност към България. И в присъствието си на премиерата на „Подгряване на вчерашния обяд“ по сценарий на техния другар в тази борба Миле Неделковски те виждаха знак, че все пак и в крайна сметка добрите новини за българо-македонските отношения вече идват и не могат да бъдат спрени. Толкова чакани и толкова желани. Така. 

Пристигат четиримата в София и започват да търсят място да паркират колата в уличките около НДК. Влизат в една от тях, шофира Йово. Карат бавно и се оглеждат. В един момент колата пропада в някаква дупка, чува се удар и естествено, водачът изругава. Продължават бавно и полека, докато отново попадат в друга дупка на улицата. Тряс, и отново ругатни. Така още един-два пъти ситуацията се повтаря. Знаете какви бяха улиците по това време и в онези години. На поредното „тряс“, нервите на Йово не издържат и той залива с ругатни всичко наоколо. Колата му, все пак не е за това да се чупи по софийските пътища, а да се ползва. Докато в един момент Блаже Велинов, кротък и спокоен човек, се обръща към Йово и казва: „Йове, ама те нарочно са оставили тези дупки така, за да не се кара бързо по тези тесни улички“. 

Започва луд смях. Ето такава бе представата на тези хора за България. Изпълнена с романтизъм и преклонение, с готовност да се прощават грешките и недомислиците, които София в различни периоди е правила. В това число и да ги забрави и да спести грижата си за тях в името на някакви по-висши и неразбрани политически и геостратегически интереси. И четиримата са от едно поколение, с разлика в годините, която не им пречеше да се единомишленици в обичта си към България и всичко българско. И с четиримата съм имал много разговори, седели сме заедно на маса в някое от евтините скопски кафенета, ходили сме си на гости. 

Понякога пред тях съм си позволявал да бъда остро критичен към някои неща у нас, в България (а в онези времена винаги имаше за какво!), но те тогава ме гледаха странно. Вероятно съм нарушавал чувството им за преклонение към България, като нарушаване на семейния завет на всеки един от тях – каквото и да става, да обичат България. 

Пръв от тях почина Блаже Велинов. Имаше си човекът някакви стари болежки, работеше в Македонски железници, често ходеше до София по тукашните болници, но така и не се пребори с болестта. Беше един от първите, който получи българско гражданство и който си купи кола втора ръка от България, сложи ѝ българска регистрация и така я ползваше в Македония. Имаше си проблеми с това, разбира се, но благият му характер и търпението му помагаха да ги преодолява. 

Беше търсил и открил най-евтините служебни столове в Скопие, „кантини“, както ги наричат там, и често ме канеше да ходим заедно да обядваме за някакви си 50 денара. Това са по-малко от два лева. В едни от местните избори в София, когато Божидар Димитров бе в листата на БСП за общински съветници, се беше похвалил, че цялата фамилия Велинови от Скопие била дошла в столицата ни и гласувала за него. Нали имаха български паспорти. А това, да ползваш гражданството си, за да гласуваш като висша форма на демокрация, беше ясно послание, че тези хора не схващат формално своята привързаност към България. 

После се спомина и д-р Мишко Синадиновски. Изключително фин човек, образован, с богата лекарска практика. Беше приятел на онзи енциклопедист Христофор Тзавела, имаше роднини у нас, често ходеше при тях. Докато съдбата на Йово, лека да му е пръстта, бе друга. Властите го вкараха в затвора след един скалъпен процес с надуто и преднамерено обвинение. Просто го набедиха за неща, които не бяха толкова драматични и можеха да се разминат, ако не бяха свързани с дейността на сдружението на българите „Радко“ от Охрид. 

Казвам това с увереност, защото бях там и видях развитието на целия инцидент, за който Йове бе набеден като единствен виновник. След представянето си край езерото, хората от „Радко“ бяха дошли в Скопие на публична промоция в един от салоните на Гранд хотел „Скопие“, сега от веригата „Новотел“. Тогава работех за БТА, бяха ми се обадили и разбира се, отидох. В залата нямаше къде игла да хвърлиш, посланик Ангел Димитров бе на първата редица, всеки, който се чувстваше българин, бе там. 

Заедно с колегата Христо Ивановски от „Дневник“ бяхме седнали на столовете до стената. Две-три минути след като представянето започна, настана суматоха в първите редици, а към краката ми видях да се търкулва метална кутийка като сегашните кенчета за бира. Кутийката избухна и в залата се понесе мирис на сълзотворен газ… Някога може да разкажа по-подробно за този случай. Когато излязох навън, видях Йове да се разправя с някакъв мъж, който каза нещо, Йове го бутна, онзи падна, намесиха се други хора, дойде полиция. 

Оказа се, че провокаторът е журналист – Спасе Шуплиновски, когото тамошните българи познаваха като сърбоман и затова вероятно не се учудиха, когато местните медии раздухаха случая, изкараха какви ли не контузии, които въпросният Спасе бе получил, и Йово бе осъден. Излежа четирите си години като горд българин. Така се случи, че в една от домашните отпуски от затвора, която му беше дадена, се видях с него у тях, в дома му на улица „Орце Николов“ на пресечката с „Рузвелтова“. Бях с екип на БНТ. Това беше времето на случая Спаска Митрова, жената от Гевгели, чийто дъщеря беше присъдена на съпруга ѝ при развода им. 

Спаска, лека ѝ пръст, беше завършила Университета в Благоевград, не криеше българската си принадлежност и вероятно това бе един от мотивите съдът да остави детето при съпруга ѝ. Този случай имаше много измерения за нашите отношения със Скопие и заслужава да бъде представен отделно, някога. Но за да не се концентрира вниманието само върху Спаска предложих на БНТ да направим репортажи и за други българи, които заради своето самосъзнание си имат неприятности в живота – своя и на семействата им. Избрах тъкмо Йово, писателя Младен Сърбиновски и Панде Ефтимов. 

За Йово вече казах – отидохме у тях, записахме разказа му, човекът бе искрен и развълнуван. Младен Сърбиновски, това писателско чудо, неразбрано и неоценено в Македония, предложи той да отиде и да излежи присъдата на Спаска, която вече бе вкарана в затвора. Изпрати и някои от книгите си, които българският консул да предаде на Спаска при свижданията им. Намерихме Панде в родната му къща в село Претор, на брега на Преспанското езеро. Заснехме го и него. 

В репортажа за него заедно с другите два, излъчени по БНТ, не скрих гнева си, че Панде чака седем години да получи българско гражданство и когато това най-после се случило, паспортът му бил даден на посредник, който да му го връчи, но той не бързал да го направи. Панде, този мъченик на българщината да получи българско гражданство, моля ви се, чрез посредник… Къде гледа родната ни държава? 

Наскоро си отиде от живота и Миле Неделковски, оставен сам и почти изолиран. В предаването „Време е за Македония“ по ТВ „България24“, когато все още го имаше, посветих цяла емисия на него. Миле го заслужаваше. А единствен жив от онази „четворка“ от началото на разказа ни е Симе Симев. Него го уволниха като директор на Трета, културно-образователната програма на държавното Македонско радио, защото беше спрял за излъчване текст, в който братята Миладинови от Струга се представяха като македонци. 

И за други негови „провинения“, като онова, в което на дискусия в Македонската академия на науките и изкуствата МАНУ, най-ретроградната институция в Северна Македония впрочем, беше се осмелил да излезе на трибуната и аргументирано да опровергае тезите на академиците, изложени от тях преди това. Такива неща там не се прощават. 

Добре де, защо ни разказваш всичко това, ще попитате? Главно по две причини. Първата е едно изказване на вицепремиера на Северна Македония Никола Димитров, че българите в неговата страна нямали оплаквания, щом като от тях нямало подадени жалби в Европейския съд за правата на човека. 

Така че българската държава нямала право да се грижи за тях. На Никола, когото познавам отдавна, ще кажа: това са горди мъже и жени, които имат достатъчно храброст и търпение да отстояват своето българско самосъзнание, без да се жалват насам и натам. А ако не знае, да вземе да попита баща си проф. Димитър Димитров за всички тях и за тънките и хитри методи, с които местните власти са ги тормозили. Повечето от тях са приятели и добри познати на професора. 

И второ, което сигурно вече ви е направило впечатление: всички мои „герои“ – тези и много други, са част от едно поколение от съседната ни близка страна, което вече си отива. Отиде, може би е по-правилно. Една генерация, пълна с романтика и преклонение пред България, готови да ѝ простят и прощават, когато ги е забравяла и неглижирала. Едно славно поколение, изтърпяло какво ли не по време, когато Македония беше част от Титова Югославия, но съхранило дълбоко в сърцата си надеждата, че някога, някога, в един друг свят и в едно друго време българите ще живеят заедно. 

 Костадин Филипов