От „пробългарската“ ВМРО-ДПМНЕ не остана нищо, май

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 9

С идеята за референдум против Договора с България най-голямата партия в Северна Македония се простреля в крака Тъкмо да напиша колко вредна е идеята на ВМРО-ДПМНЕ за референдум против Договора за добросъседство и приятелство с България, когато дойде новината, че председателят на парламента в Скопие Талат Джафери е отказал да я включи в дневния ред на Събранието. Даже взел, че се аргументирал с текстове от конституцията на страната, която му дава право да стори това. По такъв начин процедурата за организиране на общодържавна анкета по въпроса за Договора с България е прекъсната и по всичко изглежда, че е умряла преди още да се е разгърнала. 

Пък и от Брюксел чрез своя постоянен представител в Скопие Дейвид Гиър дадоха ясно да се разбере, че евентуалното провеждане на референдум с така поставения въпрос е сериозна заплаха и пречка пред евроинтеграционните процеси на страната. (Виж „Нови за Република Северна Македония“). 

Разбира се, ще е твърде наивно да си помислим, че с това становище на Талат Джафери публичният дебат около идеята на ВМРО-ДПМНЕ за референдум се изчерпва. Напротив, даже си мисля, че отказът на спикера на Събранието да „вкара“ в парламентарна процедура предложението на опозиционната партия ще ожесточи още повече вътрешнополитическия дебат, който и без това се води по високите октави на публичното говорене. Няма никакво съмнение, че той ще продължи. 

Какво пък, нали това искахме – да оставим нашите братовчеди сами на себе си да решат какво искат и как да го постигнат, да преценят готови ли са на някакви евентуални жертви, без които пътят им към европейското семейство няма как да приключи успешно. Нали така по същия този европейски път всички държави от Източна Европа без изключение, повтарям – без изключение, платиха своята цена. 

В това число и България със затварянето на четирите си ядрени реактора, които в сегашната остропроблемна ситуация с енергоносителите щеше да ни бъде от голяма полза. На нас, а и на съседите ни, в това число и най-вече на Република Северна Македония. Да, вероятно ще са прави за пореден път онези местни анализатори, които виждат идеята за референдум като съществена част тъкмо от вътрешнополитическата борба, чиято цел от централата на ВМРО-ДПМНЕ определят като „извънредни избори на всяка цена“. 

Това е мантрата, с която лидерът на опозиционната партия Християн Мицковски ляга и става, както се казва. Основната му аргументация са резултатите от местния вот през миналата година, когато ръководената от него политическа сила нанесе сериозен удар на управляващия СДСМ, спечелвайки мнозинството от общините и по такъв начин се реваншира за тежката загуба от преди пет години. 

Тогава ВМРО-ДПМНЕ, ръководена все още от Никола Груевски, загуби катастрофално местната власт от социалдемократите начело със Зоран Заев. Но това бяха други времена, с друга обществена нагласа, при която избирателите с гласа си показаха, че вече им е дошло до гуша от управлението на Груевски и от изолацията, в която той вкара държавата. После знаете какво се случи. В разбирането за политика на местните партийни лидери има достатъчно много залог на неформални критерии и правила. 

Като това, че всяко правителство трябва да се състои от представители на най-голямата партия на македонците и задължително на партията на албанците, победила във вътрешния спор с другите етнически партии. В момента управлява СДСМ на Димитър Ковачевски с мощното участие на Демократичния съюз за интеграция (ДСИ) на Али Ахмети. Неформалният критерий, на който се основава искането на Християн Мицковски за предсрочни парламентарни избори, е тъкмо победата на неговата партия на местния вот. 

В това има известна политическа логика, защото победителите искат да използват електоралната енергия на гласоподавателите за промяна на управлението на държавата. Примери на подобна връзка между спечелване на местни избори и извънреден парламентарен вот в историята на суверенна и независима Северна Македония има. Но този път „правилото“, ако това наистина е правило, няма да бъде спазено. 

 Сега обаче обвързването на вътрешнополитическия дебат с основна цел предсрочни парламентарни избор и смяна на властта в Скопие с референдума за денонсирането на Договора с България от 1 август 2017 г. е недостатъчно добре обмислена идея. Дори бях я нарекъл опасна и пълна с провокационен заряд инициатива на хора, които или не искат да видят истинската стойност на подписания с България документ, или са достатъчно лекомислени да го пренебрегват. Да бъдем пределно ясни – ако Бойко Борисов и Зоран Заев не бяха сложили подписите си под документа на 1 август 2017 г., нямаше да се случат много неща. 

Нямаше да бъде вдигнато ембаргото от страна на Атина, продължило повече от 25 години и блокирало евроатлантическия път на Република Македония. Нямаше да има членство на страната в НАТО като гаранция за повече сигурност и стабилност в тези смутни времена. А и като първи задължителен етап, без който европейската интеграция на Северна Македония нямаше да има такава близка перспектива, каквато вече съществува след приемането от парламента в Скопие на предложението на френското председателство. Може да изброим още фактори, но и те ще бъдат от така наречените „външни“. 

Защото Договорът с България за добросъседство, приятелство и сътрудничество стана основа на една геополитическа пирамида от действия и актове, с която различни участници развързаха важен възел на политическия терен в Западните Балкани. Това изтика напред Скопие по пътя към евроатлантическите структури. 

Към тях и лидерът на ВМРО-ДПМНЕ Християн Мицковски изпитва интерес, ако се вярва на изявленията му, които той дава когато му се налага. Но практически показва поведение на лидер, чието чувство за държавност и перспектива се размива някъде около тихите и топли води на Вардар. Знаете ли, работих като кореспондент на български медии в Скопие във време, когато основното обвинение срещу ВМРО-ДПМНЕ беше, че е „пробългарска“ партия. 

Дали това е било така или е било част от пропагандата на политическите противници на ВМРО-ДПМНЕ, които винаги са били в лявата част на идеологическия спектър като наследници на някогашните югославски комунисти, не е толкова важно. Става дума за СДСМ, който сега управлява страната в коалиция с албанците от ДСИ и търси пътища да материализира шансовете за успех в преговорния процес за членство в ЕС. 

Нещата се обърнаха очевидно, но това е теренът на „парадоксалната нормалност“, както нарекох ситуацията в отношенията между София и Скопие след подписването на Договора. Защото нищо не остана от вменения „пробългарски“ характер на ВМРО-ДПМНЕ. Нещо повече, сегашният ѝ лидер Християн Мицковски се опитва да завърши окончателно процеса на нейната антибългаризация, започнат и развит от предшественика му Никола Груевски. 

Доста от активните членове на ръководството на партията и от тясното обкръжение на Мицковски също през годините промениха своите позиции на симпатия към България към очевиден стремеж да изглеждат в крак с тоналността, която Груевски продължава да задава откъм Будапеща срещу България. До степен страната ни да бъде определяна като враг № 1 на Република Северна Македония и на хората в нея. Колко лесно се забравят всички неща, които държавата ни направи за оцеляването, стабилизирането и сигурността на някогашната югорепублика. 

 Ако Груевски от Будапеща и Мицковски от Скопие са имали за цел с искането за референдум срещу договора с България да свалят окончателно и завинаги от партията онзи „пробългарски“ етикет – колкото и спорен да е бил той, мисля, че имат известен успех, за съжаление. Щом смятат, че това е цената да се чувстват удобно, да я плащат. Лошото е, че и двамата, пък и техните партньори около тях, няма да се бръкнат в личните си портфейли на доверие и да го вложат в едно решение, което отдалечава европейската перспектива на страната им. Цената ще се плати от хората, които, заблудени или не, ще станат жертва на персоналните амбиции на своите политически любимци, но и на тяхното пълно неразбиране на света, в който живеем днес. 

 А мен лично от дълги години ме мъчи един въпрос, който на фона на описаната дотук ситуация не ми дава мира още по-остро и настойчиво. А той е – как така толкова патриотични формации у нас, които се занимават с проблемите на българите в Северна Македония, а и със самата бивша югорепублика, допуснаха под носа им оттатък границата да се формира политическа партия, която да не крие антибългаризма си. Която да гради цялата си политическа физиономия и практика на основата на езика на омразата срещу съседа си на Изток. И с всичките си действия да го доказва, независимо, че те носят повече вреда на тях, а не на България. А най-обидното е, че става дума за структура, носеща в името си префикса ВМРО, който исторически принадлежи на българското минало и на борбите на българите край Вардар. Имам някои отговори, за които очевидно вече идва времето да видят бял свят, независимо дали ще се харесат някому или не. 

 Костадин Филипов