Илюстрация от изданието "Albanische Muslime in der Waffen-SS"
Обвиненията във „фашизъм“ срещу българите в Република Северна Македония и албанската позиция
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 10
Поредната вълна от типичната за Република Северна Македония
истерия срещу българите и България и обвиненията във „фашизъм“ са
част от ясната програма на македонистите да насочат спора за
историческите отношения в изгодна за тях посока, както смятат, за да
накарат България да се защитава не само в двустранните отношения,
но и в международен план.
Няма никакво съмнение, че темата за
Втората световна война и за „фашизма“ служи за изграждането на
основната стратегия на македонизма, имаща за цел да репресира
македонските граждани със запазено българско национално
самосъзнание и да атакува агресивно България и нейната политика на
ниво ЕС.
Македонските власти ясно заявяват, че ще разширяват полето
и обсега на действие на нормативните и административните регулации, които третират събитията през Втората световна война, ще
налагат държавно тълкуване на фактите и процесите от този период, за
да гарантират заклеймяването и да оправдават репресиите и
ограниченията срещу българите в тази страна не само в миналото, но
и в настоящето, както и в бъдещето.
Територията на Република Северна Македония е пресечна точка на
различни интереси и споровете около Втората световна война и
поведението на различни политически и дори етнически общности през
този период продължава да предизвиква спорове и дебати. Своето
място в този идеологизиран до крайна степен дебат имат и албанските
исторически, медийни и в крайна сметка политически кръгове в
Република Северна Македония, но и в съседните Албания и Косово.
В
тази връзка е добре да се направи съвсем кратък исторически преглед
за ролята на някои албански политически, военни и паравоенни кръгове
и организации по време на Втората световна война, за да се разберат
позициите, но и да се осветлят противоречивите реакции и поведения
на някои албански политици.
На 7 април 1939 г. Албания е окупирана от Италия. Страната е включена
формално в Италианската империя и се управлява от марионетни
правителства, докато италианският крал се смята за държавен глава.
След разгрома на Югославия през април 1941 г. в италианската
окупационна зона на Балканите се включват големи части от Косово,
западните части на Вардарска Македония и малка част от Черна гора.
Тези територии формално са включени в Албания и в тях се установява
италианско-албанска администрация. По-специално земите в
Западна Македония са обединени в префектура Дебър, с
подпрефектурите Тетово, Гостивар, Кичево, Река и Струга, докато
районът на Царев двор е присъединен към префектура Корча.
След капитулацията на Италия през септември 1943 г. Албания минава
под германски контрол и марионетните правителства в Тирана (от
ноември 1943 до октомври 1944 г.) обслужват германските интереси в
една или друга степен. Прогерманските албански политически лидери
се обединяват през септември 1943 г. в т.нар. Втора призренска лига
(Призренската лига от 1878–1881 г. има за цел да се бори срещу
решенията на Санстефанския мирен договор и срещу Берлинския
конгрес), начело с Бедри Пеяни, в която участват и политици като
Реджеп Митровица (министър-председател на Албания ноември 1943
– юни 1944 г.), Джафер Дева (вътрешен министър в правителството на
Митровица) и други. През есента на 1943 г. се създават комитети на тази
лига във всички по-важни центрове в Косово и Западна Македония.
Създават се и албански въоръжени сили, като в Тетово е сформиран
батальон на Редовната албанска армия с около 1200 бойци.
В Западна
Македония и в Косово действат и сили на албанската жандармерия,
както и доброволчески националистически сили, начело с фигури като
Джема Гостивари, Мурат Лабънищи и други. Тези военни и паравоенни
структури започват да се сражават с югославските и албанските
комунистически отряди, но извършват и много престъпления срещу
цивилното население, като особено страдат българските селища в
Западна Македония.
Албанските политически и паравоенни структури се разглеждат като
съюзник от германските окупационни власти в тази част на Балканите и
заемат важно място в германската стратегия за контролирането на
тези територии, както и за борба срещу комунистическите партизани.
Сътрудничеството на албанските националистически организации и на
техните въоръжени формации с германските власти е доказано
безспорно, като германското командване прави опити и за
създаването на боеспособни военни части с основно албански състав.
Така например в 13-а планинска СС дивизия „Ханджар“ имало няколко
хиляди албански доброволци, които действат с голяма жестокост
срещу цивилното население в Босна, Сърбия и Черна гора.
Това
окуражава германската военна администрация да създаде в началото
на 1944 г. 21-ва СС дивизия „Скендербег“. Но тази военна структура се
оказва разочарование за германците, тъй като не се събира
необходимият брой доброволци, а сформираните части са с ниска
боеспособност и не са в състояние да противодействат ефективно на
югославските партизани, като се отдават предимно на грабежи и на
жестокости срещу цивилното население.
Три от батальоните на тази
дивизия се разполагат в Тетово, Гостивар и Кичево.
През октомври и ноември 1944 г. югославските и дошлите от Албания
комунистически отряди разгромяват албанските националистически
сили и установяват югославската власт в Западна Македония.
Югославските репресии срещу албанците следват модела на
геноцида срещу македонските българи – всички неудобни на
комунистическата власт лица са обявени за „фашисти“, а
арестуването, изтезанията и избиванията на цивилно население
придобиват масов характер.
Подобна политика югославските власти
следват и срещу албанците в Косово и в Черна гора, докато гръцките
националистически сили избиват хиляди албанци и прогонват
останалото албанско мюсюлманско население от Епир (чамите) през
лятото на 1944 г. по обвиненията в сътрудничество с „фашисткия
окупатор“. По този начин Гърция и Югославия се възползват от военната
и следвоенната конюнктура в Европа, за да избият, репресират или
прогонят големи маси от българското и албанското население, за
което никога им се търси реална отговорност.
Затова не е случайно, че властите в Скопие, но и в Белград, и в Атина,
продължават устойчиво да поддържат своя идеологизиран разказ за
„българските/албански фашисти“, които са „наказани заслужено“ и
няма да позволят по никакъв начин „ревизия на историята и
реабилитация на фашистите и техните сътрудници“.
В противен случай,
ако се осветли историческата истина, в Скопие, но и в Белград, и в
Атина, трябва поне морално да отговарят за своите геноцидни
престъпления срещу българите и албанците, а в Република Северна
Македония би се разпаднала основата на антибългарската
македонистка идеология – „славната борба на македонския народ
срещу българския фашистки окупатор“.
В тази ситуация би било естествено да се очаква, че албанските
историци, журналисти, общественици и политици в Република Северна
Македония разбират българската позиция относно Втората световна
война, особено като се има предвид, че в македонските учебници и
към албанците се отправят обвинения в „колаборационизъм“ и във
„фашизъм“, както и в жестокости срещу „македонското“ население.
Факт е, че мнозинството от албанските общественици, които се
интересуват от темата, изказват подкрепа спрямо българската
позиция, което се вижда и от последните медийни публикации в
албанската преса.
Но действителността е доста по-сложна. Албански политици, като
външния министър на Република Северна Македония Буяр Османи,
очевидно подкрепят македонисткия наратив срещу България като
„фашистка държава“, а част от персонала на Института за духовно и
културно наследство на албанците – Скопие, който е държавна
структура, заема важно място в македонистките обвинения срещу
България. Това са странни позиции, защото те вредят и на албанската
кауза не само в Република Северна Македония, но и в Косово и
особено в спора между Албания и Гърция за съдбата на чамите и
правата на техните наследници. Не бива да се забравя, че албанските
правителства след ноември 1943 г., макар и марионетни, сътрудничат
в много по-голяма степен с Германия отколкото българските
правителства през този период.
Няколко хиляди албанци участват в две
германски СС дивизии, които извършват многобройни престъпления
срещу цивилни, включително и при преследването и арестите на
еврейското население в Косово. Подкрепата от страна на албански
политици и учени на антибългарските фалшификации на Скопие
застрашава и позициите на албанците не само в историческите
спорове, така характерни за Балканите, но и съвсем реалните
албански цели за осъждане на югославския и гръцкия геноцид срещу
части от албанския народ.
Очевидно тези албански политици и учени в Република Северна
Македония, които подкрепят македонисткия наратив за „фашистка
България“, смятат че нормативните и административните разпоредби
относно „фашизма“, служещи за ограничаване правата и за
заклеймяване на българите в Република Северна Македония, ще се
прилагат избирателно и няма да засягат наложилата се през
последните няколко десетилетия практика на албанците в тази страна,
насочена към официално почитане и увековечаване на спомена за
албански политици, националистически лидери и организатори на
албански въоръжени формации през годините на Втората световна
война.
Република България се нуждае от ясна стратегия за защита правата на
българите в Република Северна Македония от македонистката
пропаганда и репресии въз основа на измислената „антифашистка“
доктрина, като на тази категория албански политици и учени ясно
трябва да бъде обяснен рискът за самите албански интереси от
следването и подкрепата за македонистката идеология.
Д-р Антон Панчев
0 коментара:
Публикуване на коментар