Основоположниците на ВМОРО черпят опит от национално-освободителното движение в България
Елена Александрова завършва специалността „История“ в Югозападен
университет „Неофит Рилски“ през 2001 г. Успешно защитава научната
и образователна степен „доктор“. Работи като уредник в Регионален
исторически музей–Благоевград. Член е на Македонския научен
институт. Автор е на монографията „Дисциплина и всекидневие в
политиката на ВМОРО (1893–1912 г.)“, както и на редица публикации в
специализирани научни издания. Член е на екипа по редактирането и
съставителството на няколко сборника, посветени на важни теми от
националната ни история.
– Д-р Александрова, наскоро в Македонския научен институт
представихте две свои книги. Едната е посветена на дисциплината и
всекидневието в политиката на ВМОРО в периода от създаването ѝ до
1912 г., а втората – на женските активности на българската общност в
Македония и Одринска Тракия. Защо се наложи два труда наведнъж да
бъдат представени на научната общност и на любителите на тези
теми?
– Книгата „Дисциплина и всекидневие в политиката на ВМОРО (1893–1912
г.)“ е моят дисертационен труд и работата по нея ми отне четири години.
Когато излезе от печат през пролетта на 2020 г., попаднахме в
пандемична обстановка и мерките за безопасност не позволиха да се
събират повече хора на обществени изяви. Така, планираното
представяне в МНИ се отлагаше във времето.
Дисциплиниращата политика на ВМОРО обръща специално внимание
на женския пол, което у мен провокира интереса към жените в
Македония и Одринско. Забелязах, че те остават встрани от научния
интерес на изследователите, бих казала малко незаслужено, а
всъщност имат принос и роля за утвърждаването на българската
общност в двете области. Така, работейки по проблема за
дисциплината на ВМОРО след населението и кадровия състав, започнах
да събирам емпиричен материал и по темата за жените. Две години по-късно успях да обработя целия натрупан изворов материал и да издам
втора книга „Женски активности на българската общност в Македония и
Одринска Тракия (втората половина на XIX – началото на ХХ в.)“.
И ето
сега, двете книги, които са свързани в известна степен помежду си,
намериха публичност в представянето, което МНИ организира.
– „Който се узнае, че е шпионин, се осъжда на смърт“. Това ли е
крайната мярка на правораздавателните функции на ВМОРО, за които
говорите в първия си труд?
– Всъщност основоположниците на ВМОРО, както някои от тях сами
уточняват, черпят опит и идеи от българското националноосвободително
движение преди Освобождението, включително и в частта за
правораздавателните действия. Важно място сред програмните
документи на българската революционна идеология заема „Наредбата
на работниците за освобождението на българския народ“, съставена от
Васил Левски. Според нея, на първо място смъртно наказание се
предвижда за предатели или „неприятели“ на делото.
В този смисъл мога
да твърдя, че ВМОРО в своите устави и правилници стъпва на вече
„отработена“, така да се каже, основа. Прави впечатление, че макар
„Уставът на Български македоно-одрински революционни
комитети“(БМОРК), както се нарича организацията през 1896 г., да има
статут на програмен документ, отнасящ се само до членовете,
придобива тежестта на съдебно-наказателен кодекс и за
нечленуващите в нея.
Тук трябва да се обърне внимание на чл. 13 от
Шеста глава „Наказания“, според който „всеки, който нанесе щета на
Делото, било той работник или не – се наказва“. На предателството се
гледа като на най-тежко престъпление, както по целесъобразност, така
и от гледна точка на морала на ВМОРО.
Все пак обаче самата ВМОРО
няма интерес да прилага смъртно наказание на членовете си при всяко
провинение, защото това ще я отдръпне както от активистите, така и от
населението. Организацията настоява да покаже с практическите си
действия, че е строга, но и държи да бъде справедлива и най-вече
милостива към някои грешки.
– „Без пиянство и разврат“ ли е основата на морално-етичния кодекс на
организацията, или има нещо друго?
– Програмните документи илюстрират, че проблемът за примерно и
принципно четническо поведение е важен от целесъобразност и поради
необходимостта населението да се възпита в доверие към
революционната кауза. Изглежда, че след Илинденско-Преображенското въстание Организацията е повече реформистки
настроена по посока на култивиране на нови ценности както сред
населението, така и в личния състав.
Въпреки че „за пиянство и
посегателство над жена“ се предвижда смъртно наказание по Устав и
Правилник, защото тези „пороци“ развращават четите, съвременниците
нееднократно илюстрират отклонения от нормата. Нарушения с
морален характер се наказват най-често с обезоръжаване и
отстраняване от четата и по-рядко със смърт.
Те имат по-скоро
отношение към авторитета на Организацията, но не и към нейния
конспиративен характер или цели. Затова именно, ръководителите са
по-снизходителни към някои отклонения от кадровия морал. Провинения
от морално-етично естество могат да бъдат поправени от нарушителя,
въпреки че той все пак понася някаква отговорност за тях.
От дейците се
изисква да бъдат пример за подражание и обект на уважение от страна
на населението. Те трябва да надмогват чисто човешките пороци. От
друга страна обаче, по целесъобразност Организацията се старае по
всякакъв начин да ограничи възможните ситуации на предателство,
каквото би могло да е едно пияно състояние на четник или войвода.
– Видях, че посвещавате Вашето внимание на ролята на ВМОРО в
модернизацията на селското стопанство. В условията на Османската
империя това възможно ли е изобщо? Какво означава тя на практика?
– Прави впечатление, че на един по-късен етап от трансформациите в
икономическата политика на ВМОРО някои дейци се насочват към опити
за модернизация на селското стопанство и внедряване на нови
технически култури. Така например през 1909 г. Георги Баждаров
публикува няколко „необходими мерки“ за подобряване на
земеделието като най-важният клон от поминъка на населението.
За
целта, той предвижда да се открият специализирани училища по
отделните отрасли във връзка със земеделието, които са приоритетни за
региона и най-вече винарство, лесовъдство, агрономство и
животновъдство, като преподаването да става на национален език.
Предвижда организиране на курсове по бубарство, пчеларство и
овощарство. Като успешна практика за подпомагане на земеделското
развитие, залага на мерките за увеличаване на обработваемата
земеделска площ чрез пресушаване на блатата. За повишаване на
добивите Баждаров предлага мерки за унищожаване на вредните
насекоми и животни, регулиране на лова и риболова.
Разбира се, тези
мерки са отдавна въведени в земеделската политика на европейски и
балкански правителства, като последните дори изостават от нея по
обективни причини.
За да подпомогне модернизацията на земеделското стопанство
Организацията, която придобива функциите и на кредитна институция,
устройва на много места земеделски спомагателни каси. Тези
своеобразни финансови организации стават главния инструмент в
икономическата политика на ВМОРО.
Те пропагандират изгодно
кредитиране на по-модерно земевладение с навлизане на интензивни
земеделски култури и по-съвършена техника, а от друга страна, се
превръщат в защитен лост срещу спекулативното лихварство. Прави
впечатление, че поне в този ранен етап от развитието на
организационната „банкова система“, липсва практиката на ипотечно
кредитиране. В този смисъл може да се каже, че тя определено има
социална насоченост за действително подпомагане и облекчаване
материалното състояние на населението.
В крайна сметка обаче, модернизацията в селското стопанство е почти
невидима и остава предимно като идея у някои по-образовани дейци
или като препоръка за бъдеще време. Самата османска държава не
предприема действия за подпомагане на стопанството на нейното
християнско население. Евентуалните опити за подобрения остават
частна инициатива, подкрепяна финансово от касите на ВМОРО.
Малко
са иноваторите, а голяма част от населението не осъзнава ползата от
обновяване в стопанството и не се старае да го прилага. Така че,
плановете на Организацията за модернизация в селското стопанство
остава по-скоро на хартия, отколкото да се реализира на практика.
– В периода, който разглеждате, учебното дело на българите в
поробена Македония и Одринско е приоритет на Екзархията. Какво е
отношението на организацията към това децата да получават
достатъчно „достославно“ образование?
– Известен е фактът, че ВМОРО е замислена и реализирана като
действаща организация от няколко младежи със солидно образование
за времето и мястото, в което са родени и израстват. От средите на
македонската интелигенция са първите привлечени към идеологията
членове – учители и книжари. Ядрото, от което се рекрутира членският
състав, е Солунската българска мъжка гимназия, в която действа
ученически революционен кръжок, подпомаган от учителския състав.
Тези факти не са новост, но обясняват в някаква степен политиката на
ВМОРО към образованието в Македония и Одринско. За много от
лидерите на революционната организация нуждата от по-качественото
образование е свързана с необходимостта от промяна в социалния
контакт сред населението. Освен това, то дава възможност да се
посрещат по-лесно социалните задължения при бъдеща промяна в
политическата ситуация в Македония и Одринско.
Сериозен ангажимент
на Организацията е да направи първоначалното образование (до IV
отделение) задължително и безплатно, чийто курс да се разшири до
шест години. Екзархията прави известни усилия в тази посока, но
очевидно, при незаинтересоваността на държавата от образованието на
нейните християнски поданици и при липсата на санкции,
посещаемостта на децата в училище остава да зависи единствено от
волята на родителите им. Поради тези причини ВМОРО от позицията на
утвърдил се сред населението властимащ орган, поставя под известен
контрол и учебното дело.
В селата, в които все още не разполагат с
училища, се предприемат възможните мерки те да бъдат открити. Важна
мярка със социален характер е училищната издръжка на по-будни деца
от организационните каси. С цел подобряване на учебния процес се
правят опити за откриване на училищни библиотеки в по-големите
училища.
Навлизането на ВМОРО в сферата на образованието е с цел
да го направи достъпно за всички екзархисти, като вменява в задължение
на родителите да изпращат децата си в училище, а не да ги
възпрепятстват. ВМОРО „инвестира“ в по-будните и любознателните, като
заплаща училищните такси за гимназистите и осигурява стипендии. В
резултат, тя очаква от тях бъдеща лоялност към нейната кауза.
– „Дайте на жената образование и ще имате една развита жена“. Този
постулат, изнесен напред във втората Ви книга за женските активности
сякаш е връзката с предишния Ви труд, за който досега разговаряхме?
Така ли е?
– Да. Както вече споменах, работата по дисертационния ми труд
провокира у мен интереса към темата за женските изяви в българската
общност в Македония и Одринска Тракия. Но тук се фокусирам не върху
жените, които ВМОРО дисциплинира и се налага в техния интимен свят,
а върху жените, отдали се на интелектуални занимания и наука, които,
макар и плахо, излизат извън сферата на дома.
Важно място съм
отредила на организацията и функционирането на девическите
училища, като „инкубатор“ на учителски кадри, от каквито българската
общност в двете области има спешна нужда. От друга страна, там
получават патриотично възпитание бъдещите „майки на нацията“, които
от своя страна го предават на децата си. На второ място тук акцентът
пада върху създаването на женски благотворителни дружества,
инициирани отново от жени интелектуалки, които издигат ролята на
жената в обществото. И на последно място съм представила жените във
ВМОРО, но тези които доброволно, по лична подбуда се поставят в услуга
на Организацията и стават част от сакралния свят на „посветените“.
– Вие работите вече няколко години в Регионалния исторически музей в
Благоевград. Това, че не сте в „центъра“, както се казва, пречи ли на
научните изследвания или дава допълнителна мотивация за успех?
– В Регионален исторически музей–Благоевград работя от 20 години като
уредник. Работата на музейния специалист е многостранна, но това,
което на мен лично ми носи най-голямо удовлетворение, е
научноизследователската дейност. Чрез нея се чувствам най-полезна и
пред себе си и пред обществото. Тя най-добре представя и
популяризира огромния арсенал от документи и архиви в музейните
фондове, които са непубликувани и не са влезли в научен оборот. Това
е едно голямо предизвикателство и мотивация за работа.
0 коментара:
Публикуване на коментар