В Скопие не бързат с конституционните промени

Какво означават думите на Еди Рама Северна Македония да не се самоизолира и да не се връща в миналото 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 11

Както е известно, не сме от феновете на албанския премиер, социалиста Еди Рама. След толкова изказани публично обвинения от негова страна по отношение на България в различни контексти и на различни места няма как някогашният баскетболист да е в списъка на политиците от района, на които симпатизираме. 

По едно време Рама толкова се беше увлякъл и самохаресал, че наруши всяка мярка на доброто държавническо поведение, дори и на по-специфичните балкански стандарти в това отношение. Че е устат, устат е, ама щом си влязъл в политиката, щом като си се превърнал в публична личност и три пъти последователно си премиер на близка държава, трябва да внимаваш в думите си, колкото и да ти се иска да се правиш на оригинален. Но пък ние в България сме достатъчно търпеливи, стараем се да не обръщаме толкова внимание на това, което хора като Рама изричат по наш адрес. За добро или за лошо. Както и да е. 

Този път обаче ще поговорим за думите на албанския премиер, казани неотдавна в Скопие на пресконференция след разговорите му с колегата от Северна Македония Димитър Ковачевски. Можете да ги прочетете в началото на рубриката ни „Новини от Република Северна Македония“. Ще ви стане веднага ясно, че препоръката на Рама, край Вардар да не бавят конституционните промени, е израз на загриженост не само за европейското бъдеще на Северна Македония. Да, промените в конституцията на страната, чрез които в нея да бъдат записани и българите, е условието, изнесено пред скоби за старт на преговорния процес на Република Северна Македония с Европейския съюз. 

Няма ли такава промяна, няма и да има втора междуправителствена конференция, с която по същество да започне отварянето и затварянето на глави от шестте преговорни клъстъра. Колкото и в Скопие да се правят, че това не е толкова важно препятствие, да броят с „колко на нула“ са победили България досега и как с подкрепата на европейската бюрокрация от Брюксел могат да започнат преговори, без нищо да са направили в отговор. 

Затова вероятно е и впечатлението, че политиците от най-високите и отговорни позиции в държавата прехвърлят необходимостта от промяната на основния закон някъде в неопределено бъдеще време – може би през ноември следващата година, може би след приключването на скрийнинга от страна на ЕС, може би когато някъде във времето се създаде необходимото мнозинство от две трети в парламента, може би… Дори президентът Стево Пендаровски на няколко пъти подхвърли, че в момента няма условия за промяна на основния закон на държавата и че това може да се случи някъде напред във времето. Кога? Когато щяло да има условия за прословутото мнозинство от две трети от 120-те депутати. 

При сегашната острота на противопоставянето между управляващи и опозиция в Събранието единственият изход за ново съотношение на силите изглежда са нови избори. Но премиерът Ковачевски ясно даде да се разбере, че не приема искането за предсрочен вот и определи следващата среща пред изборните урни в редовния срок след две години – в 2024 г. Дотогава ли ще чакаме българите да бъдат вписани в конституцията? Пък и кой би се наел да даде гаранция, че и тогава ще се получи такъв изборен резултат, който да създаде нужното мнозинство? 

Наскоро в едно телевизионно студио ме попитаха какво чакат политиците в Скопие с такова отлагане на промяната на конституцията? Как какво? Първо, чакат в България да се създаде такава политическа ситуация, в която условието за включването на българите в основния закон да бъде свалено. 

Ново парламентарно мнозинство, нов кабинет, нов премиер и външен министър, нещо такова. Как можаха същите хора в Народното събрание, които през октомври 2019 г. гласуваха Декларацията за блокирането на Северна Македония по пътя ѝ към ЕС да променят становището си и през юни тази година да приемат ветото да падне? 

Съвсем същите хора, които тогава ръкопляскаха на Декларацията, сега направиха същото и с френското предложение. Защо този „механизъм“ да не се повтори? Пък и вижте какво става – външният министър на Северна Македония Буяр Османи идва у нас на работно посещение, за да демонстрира активност от неговата страна за диалога със София. И с кого се среща? Официално с лидерите на парламентарните партии у нас. Неформално – с Весела Чернева, бившият съветник на премиера Кирил Петков по външнополитическите въпроси, която около Нова година отиде в Скопие да урежда среща на патрона си с все още неизбрания от Събранието нов премиер на Северна Македония Димитър Ковачевски. 

При това, заобикаляйки българските дипломатически институции и водейки, по думите на бившия външен министър Теодора Генчовска, „паралелна външна политика“ на официалната. Това да ви говори нещо? На мене – да! 

Говори ми за едно очакване в Скопие у нас нещата да се върнат чрез някакво подобие на правителство, което отново да играе по онази свирка от преди няколко месеца. И която игра имаше за символ едно самолетче, което така и не успя да полети и да свърже София със Скопие достатъчно здраво. 

Второ, може би политиците край Вардар чакат войната в Украйна още да промени така геополитическата ситуация на континента и по света, че приемът на нови членки в ЕС без условия да стане необходимост. И то неотложна. Щом като Украйна и Молдова получиха бърза писта, щом като от Брюксел потвърждават интереса си към Западните Балкани, защо да не предположим, че и държавите от района със статут на кандидатки като Северна Македония, Албания, Сърбия и Черна гора биха могли да разчитат на членство вследствие на политическо решение, въпреки липсата им на пълна готовност за това? Хайде, Сърбия си има други проблеми, но останалите? 

Неслучайно неотдавна Урсула фон дер Лайен ги понаобиколи, раздаде тук и там по някой милион евра, за да ги окуражи да правят реформи и да се готвят. Хей го къде е Брюксел. Но ако България проявява търпение и дава време на Северна Македония да създаде такава политическа ситуация, че наистина чрез промяна на конституцията българите в страната да бъдат включени в нея като част от българския народ, Албания и Еди Рама очевидно не могат да чакат. 

 Скопие и Тирана се возят в един общ файтон по пътя към Брюксел и затова напредъкът или забавянето на едната страна се отразява и на другата. Много бяха актуални вероятностите Албания сама да продължи напред към европейското си членство във времето, когато България бе наложила вето над Северна Македония и нейните евроаспирации. Но колкото и много да бяха тези възможности, за всички бе ясно, че в края на краищата нито една от тях няма да стане реалност. 

И въпреки реториката му, че щом Скопие закъса, ние тръгваме сами, за Рама като премиер тази политическа реалност е повече от ясна – няма път за Албания без Северна Македония. Затова всяко забавяне или отклонение встрани при съседите в Тирана се приема като сигнална червена лампичка, че нещо трябва да се прави. 

Да, ситуацията наподобява онази от преди няколко месеца, в която България бе основния субект, към когото албанският премиер отправяше своите неуместни и злъчни критики. Но само наподобява. Защото този път топката е в полето на политическия и държавническия елит край Вардар и Рама добре съзнава това. 

И затова посланието му, директно изложено пред домакините на местния терен, е толкова конкретно – не направите ли конституционните промени, отивате в изолация, в която сами се напъхвате и се връщате в миналото. Не изпълните ли условието, което приехте с гласуването в парламента на предложението на френското председателство, губите темпо и време, което може да се окаже фатално. 

Правете си ясна сметка. Не е изключено да преувеличавам до някаква степен загрижеността на албанския премиер за темпото и динамиката на движение на Северна Македония по европейския път. Но в едно съм сигурен – посланието му от Скопие имаше за цел и да покаже на местните албанци и на техните политически лидери, че Тирана не ги е забравила. И в същото време да ги окуражи да настояват пред институциите в страната с легитимни средства да изпълняват поетите ангажимент, при това в срок. 

Защото, както неведнъж сме казвали, ако в Северна Македония има някаква общност, която най-много от всички да иска страната да членува в Европейския съюз, това са местните албанци. Имат си причини за това, които сега няма да разискваме, защото сме го правили неведнъж. Но толкова много искат, че вече до гуша им е дошло да се съобразяват с малкото основателни и много повече неоснователни прояви и мерки в защита на „македонската идентичност“, които тровят атмосферата в отношенията със съседите. И пречат на държавата да върви по истинския цивилизационен и европейски път. Истината е тази и тя не бива да се скрива – в Скопие не бързат с евроинтеграцията на страната си. Просто чакат „нещо да се случи“. И това ако е зряла политика, здраве му кажи. 

Костадин Филипов