"И петият ангел изля чашата си
вьрху престола на звяра;
и стана царството му потьмняло;
и дъвчаха язиците си от болеж".
Откровение, гл.16
В виелиците снежни,
в пустините безбрежни
албански,
цял народ
под твара на теглата
нечути
на земята
блуждае в плач и пот.
Напуснал гол огнища,
балкани и долища
той сее с трупове.
В историята няма
трагедья по-голяма,
по-страшни часове!
Безименни страданья.
Проклятья и риданья!
Изплашени лица.
Мъже обезумели,
жени в снега умрели,
замръзнали деца!
Вълците в планините
по-сгрени са, по-сити;
настръхналий чакал,
що дири леш да дръпа
-
за него пища скъпа -
не е тъй гладувал!
Едва ли е виждало
небето
занемяло
подобна страхота!
Стоиме поразени
стоиме вцепенени
Пред тази Голгота!
И питаме се: блян ли
това е!
Ураган ли
от ада излетял?
Ил ярост на съдбата?
Ил Бог от небесата
гневът си е излял?
Но тез деца, невести,
моми,
бащи злочести
какъв изпащат грях?
И мъка, скръб сърдечна,
и жалост безконечна
изпитваме към тях.
И как ни става болно!
Забравяме неволно
обиди,
ядове
пред мъките ужасни
на жертвите нещастни
на чужди грехове.
Да, жертви на водачи
безумни и палачи,
слепци с отворен взор,
овчари пощурели
народа си
довели
до гибел и позор;
водачи, що водили
във мрака,
що тровили
народната душа
и цял ред поколенья
кърмили
с заблужденья
с омраза и с лъжа!
И клетва нам душите
изригват
въз творците
на тия злочестий
ведно с теб,
племе ядно,
що гинеш голо, гладно
В албанските пустий!
2 февруари 1916 г.
0 коментара:
Публикуване на коментар