В Скопие продължават да хитруват

Източник: бюлетин "Българите на балканите и по света", 2022, бр. 12 

Моят колега и приятел Тане Величков от сайта „Трибуна.мк“ ми обърна внимание на един факт, който явно съм пропуснал. Вицепремиерът по европейската интеграция на Северна Македония Боян Маричич в телевизионно интервю бил казал, че на откриването на българските клубове в тяхната държава били присъствали представители на правителството на страната. Пълна измислица, разбира се, защото нито на откриването на Клуб „Иван Михайлов“ в Битоля, нито на „Цар Борис III“ в Охрид имаше представители на изпълнителната власт в съседната държава. Представител на правителството на Северна Македония наистина имаше, но това беше на церемонията по откриването на новите помещения на Българския културно-информационен център в Скопие.

 Датата беше 25 ноември, избрана неслучайно, тъй като в този ден Българската православна църква отбелязва празника на свети Климент Охридски. (Виж повече в „Интервю на броя“). Заедно с колегата от София Велислав Минеков, на проявата бе и министърът на културата на Република Северна Македония Бисера Костадиновска-Стойчевска. 

Какъв по-удобен повод от този българският КИЦ да отвори широко вратите си като знак за това, че културата може да се превърне в мост на приятелство и увеличаващо се доверие между хората от двете държави. На всичко отгоре в избора на датата нямаше никаква провокация, както някои местни медии във вечерните си емисии се опитаха да вменят на зрителите си по повод на това, че ние от Македонския научен институт от София подарихме на Центъра икона на светеца. Нали сме си деликатни и гледаме да не засягаме изострената чувствителност на местните хора към всичко, което идва от изток, та преценихме, че свети Климент може по-скоро да ни обединява, а не разединява. 

Направихме приятелски жест, но дали бе разбран, не знам. А свети Климент е една от петте личности в общата ни история със Северна Македония, който още преди три години бе препоръчан за съвместни чествания на двете държави от Смесената комисия за история и образование, създадена според чл. 12 от Договора за добросъседство и приятелство. Така че на всички, които се опитаха в онзи ден, а и след това, да търсят под вола теле, искам да кажа да си намерят друго занимание. 

От този храст заек няма да излезе, най-малкото защото в наше лице гражданите на Северна Македония имат личности с добри намерения, които си дават сметка за нетърпимостта на доста хора край Вардар, години школувани и манипулирани да мразят всичко българско. Хайде да не преиграваме, но искат там или не, България вече петнадесет години е член на Европейския съюз. Този факт не може да не е оказал влияние върху поведението ни към най-близката ни държава. В резултат е стремежът ни да даваме някакъв пример за европейско отношение и по този начин за увеличаваме увереността на съседите ни, че има смисъл да се борят и те за пълноправно членство в европейското семейство. Сега да се върна на Боян Маричич. 

Тане Величков си има своя версия за неговата „грешка“ да обърка клубовете на македонските граждани с българско самосъзнание с Културно-информационния център на България в Скопие. Ще бъда по-остър и ще кажа, че за мене това е преднамерен пропуск и предварително подготвено внушение, с което двете форми на културно сътрудничество между двете държави да бъдат поставени в един кюп. Преди да поеме ресора за европейската интеграция на Северна Македония Боян Маричич бе министър на правосъдието. Мястото, което заема в държавната конструкция изключва правото му на подобни волности и неточности. Ще кажа и още нещо – седмица преди КИЦ-а да отвори врати на новото си място в сърцето на Скопие, приятели и колеги от Скопие ми звъняха настойчиво да ме питат какво ще бъде името му. 

Как какво – Културно-информационен център на България в Република Северна Македония. Обясних, че този Център е създаден с двустранна договореност след подписването през 2003 г. на Културна спогодба между България и Република Македония. В резултат на нея Скопие откри свой подобен Културно-информационен център в София, който продължава и днес да се намира на улица „Оборище“, в духовното сърце на българската столица. Ние открихме своя през 2006 г., два пъти сменихме местонахождението му и сега, с откриването на 25 ноември той най-после намери своето място. 

С две думи: този Център на държавата България няма общо с културните клубове, които българите от Република Северна Македония откриват самоинициативно, използвайки универсалното право на сдружаване. На всичко отгоре са финансирани от частно лице, а не от бюджета на България. Дали разсеях недоразумението, не знам, но у мен остана горчивината от това очакване на колегите, че щом нещо идва от изток, откъм София, то непременно да има някаква скрита и тайна умисъл, насочена срещу хората край Вардар и тяхната идентичност. Та, затова казвам, че вицепремиерът Маричич хитрува, но и заема подстрекателска позиция, при това преднамерено. А този негов „лапсус“ съвпадна с призовката, която прокуратурата в Битоля изпрати на председателя на Културния клуб „Иван Михайлов“ Люпчо Георгиевски. 

Не, това не е онзи негов съименник, който беше лидер на ВМРО-ДПМНЕ до 2003 г., когато напусна поста си, и беше премиер от 1998г. до 2002 г. Този Люпчо от Битоля е друг, но не по-малко привързан към идеята за това културата да се превърне в терен за опознаване и сближаване между хората от двете страни на границата. И заради това заедно с други момчета от града преди три години създаде Клуба, нарече го на името на Иван Михайлов, премина през законовата процедура и получи „лиценз“ от властите. Но изведнъж в един момент някой дръпна повода на управляващите в Скопие и те откриха, че това име дразни, неприемливо е, защото е на човек, към когото местната историография се отнася крайно негативно. Значи, трябва да се смени. Три години името на Клуба не им правеше впечатление, но изведнъж… 

Не, не беше изведнъж. Според моето скромно мнение, атаката срещу името и клуба, в това число и физическа с опита за подпалване, дойде като отговор на масовото присъствие на политици и държавници от България на официалното му откриване. Това беше толкова ясен знак на подкрепа от страна на всички политически партии у нас заедно с държавните институции. У дома се карат, не могат да се гледат, както се казва, но там демонстрираха пълен консенсус. Нека добавим и демонстрираната и защитавана упорито линия на държавното ни ръководство за включването на българите от Северна Македония в нейната конституция, записана като условие пред скоба за старта на преговорния процес на Скопие за членство в ЕС. Е, как всичко това да не притесни властите край Вардар? И какво последва? 

Медийна непоносимост към имената на клубовете, която прикрива нежеланието те изобщо да съществуват. Приемане на спешно законодателство срещу идеята изобщо такива форми на сдружаване да се създават, при това с ретроактивно действие. Този срамен закон, нека да не крием това, бе приет с гласовете на всички политически партии в парламента, без нито един против. И още – активна конспиративна работа срещу формирането на други клубове, този път вече и към такива, които търсят компромисни имена. Своеобразно политическо доносничество срещу лидерите на сдруженията, все облечени в тогата на легитимност в духа на въпросния закон. Сигналът до прокуратурата в Битоля, по който Люпчо Георгиевски получи призовка, е даден от крайно лявата просръбска и проруска партия „Левица“. 

По-нататък – активизиране на определени интелектуални кръгове у нас, в България, които като агенти за влияние уж от наивност задават публично въпроси, като: не може ли все пак, тези клубове да изберат по-приемливи, не толкова провокативни за македонците имена? Защо да ги дразним, я колко са симпатични и мили? И други такива. Списъкът може да бъде продължен. С Люпчо Георгиевски – този от Битоля, не онзи от Скопие, който беше премиер, се видяхме в началото на ноември. Бяхме заедно на българските военни гробища в село Цапари, Битолско на Задушница. И понеже още тогава във въздуха витаеше заплахата за натиск и търсене на отговорност със „законови“ средства от страна на властите, го попитах какво оттук нататък? „Ще се борим, няма отказване“, бе краткият отговор. Сега на сцената трябва да излезе българската държава. С цялата си експертна, логистична и политическа подкрепа. 

Щом ще е по закон, нека да бъде по закон. Щом като проблемът ще се политизира, нека да се решава и с политически средства. Имаме прецеденти, от които да извлечем поуки. Като онзи случай със Спаска Митрова от 2009 г., когато най-големият и трудно решим проблем се оказа да ѝ бъде намерена адекватна адвокатска защита. Колко защитници се смениха, колко от тях отказаха, за да се стигне накрая до Шпенд Девая, съпруг на правозащитничката Теута Арифи, която после стана вицепремиер и след това кмет на Тетово. Адвокат Девая докара делото дотам, докъдето условията му позволиха. 

Сега обаче времената са други и подходите трябва бъдат други. И втората поука – че един чисто битов казус не бива да се превръща в тема на междудържавните отношения. За да се стигне до момент, в който българската дипломация открито и смело да каже на управляващите в Скопие, че времето за хитруване отдавна мина. Костадин Филипов