Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 1
За денационализаторската политика срещу българите в
Босилеградско и Царибродско, за обезлюдяването на тези краища,
за дейността на сдруженията и за политиката на България към
съседната държава с председателя на Културно-информационния
център в Босилеград Иван Николов разговаря журналистът Костадин
Филипов
Иван Николов е роден 1959 г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет,
писател и общественик. Председател на българския Културно-информационен център в Босилеград от основаването му. Главен и
отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири
стихосбирки и на книгата „Българите в Югославия – последните
Версайски заточеници“. Написал е няколкостотин статии за
проблемите на българите в Сърбия. Носител е на четири награди за
поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на
националната идентичност и спазване на правата и интересите на
българите в Сърбия. Член е на Македонския научен институт и на
Световния парламент на българите. Носител на наградата „Европейски
гражданин за 2016 г.“.
– Господин Николов, в един свой текст напоследък говорите за
катастрофалните последици от денационализаторската политика
срещу българите в Западните покрайнини. Какво имате предвид?
– Имам предвид само безспорните статистически факти. От
някогашното 100-хилядно българско население, предадено по силата
на Ньойския диктат на отдавна несъществуващата Държава на сърби,
хървати и словенци, сега в Сърбия са останали само трохи.
Преброяването на населението в Сърбия през октомври миналата
година тегли черта под линията и показа равносметката от 102-
годишната му агония. В Босилеградско са останали само 6171 жители!
Пет пъти по-малко в сравнение с 1948 г. Само от 2011 до 2022 г.
населението в Босилеград е намаляло с цели 24,1 процента. В
Цариброд с 20,2 процента. Дори и тия бройки са преувеличени – по-малко сме. И забележете, говорим само за броя на жителите, не за
етническия състав. Колко от тях са се декларирали като българи, колко
от тях знаят български език, колко от тях имат вътрешното усещане, че
са българи – това е отделен въпрос.
Но дори и те нямат шансове да
оцелеят около вековните си огнища при липса на работеща
икономика, модерна пътна мрежа, съвременно образование,
здравеопазване, здрава околна среда и пр. Според действащото
сръбско законодателство общините в Сърбия трябва да имат поне 10
000 жители. По този критерий Босилеград и Цариброд вече са загубили
статус на общини и такъв може да им бъде признат само по
изключение. В противен случай нашата територия ще бъде придадена
към някоя от съседните сръбски общини и там перспективата е още
по-мрачна.
Там, където българското присъствие беше най-изразено,
сега тече необратим процес на обезлюдяване. Населението ни се
превръща в самотни възрастни хора, оставени на доизживяване, често
пъти изоставени от най-близките си, далече от проходими пътища,
магазини и медицинско обслужване.
– Добре, и в България имаме такива обезлюдени райони и селища. На
какво се дължи това? Тук, да речем, не е провеждан процес на
обезлюдяване и денационализация на районите в Северозападна
България, а резултатите са същите?
– Почти винаги, когато съм говорил за денационализацията и
обезлюдяването на окупираните български райони, са ми отговаряли с
този контрааргумент, ама видите ли, то и у нас е така, един вид
оправдават тази сръбска политика като нормално социално явление
настанало с индустриализацията и миграцията на селското население
към големите градове по времето на социализма.
Това, от една
страна, показва непознаването на целите на всяка завоевателска
политика която винаги, почти без изключение, почива върху завоюването
на чужди територии, обезлюдяване и асимилация на чужди народи и
малцинства, и от друга, непознаването на феномена, целите и
историята на великосръбския национализъм. Движението на
населението от по-бедните към по-богатите райони няма нищо общо
с отвоюването, асимилирането и обезлюдяването на чужди държавни
територии.
Едното е промяна на местообиталището на населението,
обикновено по икономически причини, другото е промяна на
националното самосъзнание, противопоставяне и насъскване на
народите едни срещу други, нарушаване на човешките и
малцинствените права, застрашаване на мира и сигурността и пр. И
докато хората, които са се преместили примерно от Трън и Брезник в
София, си остават българи, българите от Босилеград и Цариброд
изчезват завинаги като българи и се превръщат в антибългари и врагове
на българщината дори и когато остават в родните си краища.
Нещо
подобно, само че в по-големи размери, се случва и в Македония. Там
българите ги превръщат в македонци, при това вражески настроени
към българите, тука българите последователно ги превръщаха в
„югославяни“, „сръбски шопи“, „стари сърби“ или „неопределени“
също вражески настроени към сънародниците си.
– От доста време Вие говорите за обезлюдяването на селата и
градовете в Западните покрайнини. Какви са според Вас, причините
за това , а и вероятните последици?
– Вече споменах, че причините произлизат от самата същност на
завоевателската стратегия на проекта за Велика Сърбия, чиято
последна модификация е концепцията за обединяването на т.нар.
„сръбски свят“, нещо подобно на „руский мир“. За какво друго си
мислите, че се води тази експанзионистка политика във всички посоки –
Босна и Херцеговина, Черна Гора, Косово, Македония, България?
Нали
всички войни от праисторията до днес са водени за територия и за
нищо друго? С времето, когато обезлюдяването напредна, си
проличаха и другите намерения – експлоатацията на природните
ресурси в Босилеградско. През декември миналата година
президентът Вучич спомена, че „Господ ги е погледнал“ и в един от най-бедните райони на Сърбия е открит един от най-големите рудни залежи
на злато – около 19 тона.
Става дума за района на село Горно Тлъмино
Босилеградско на границата на Сърбия, България и Македония. В
средата на миналата година канадската изследователска фирма
„Medgold risorsis“ изкупува контролния пакет от „Fortuna silver mayns“ за
около три милиона долара. Същата фирма прави сондажи в района
на Босилеградско. Пътят от Босилеград до село Горно Тлъмино и по-нататък, към македонската граница, се строи усилено, въпреки че
районът е почти обезлюден.
Всеки, който има представа какво
представляват рудниците за злато, а на територията на Босилеград са
набелязани залежи даже на 8 места, може да си представи какви ще
бъдат последиците не само за нас, но и за граничните райони в
България и Северна Македония.
Въпреки че българските политици на всяка среща на високо равнище
щедро предлагат българската (непоискана!) подкрепа за членството
на Сърбия в ЕС, в Сърбия няма обществена нагласа за членство в ЕС и
спазване на европейските изисквания за правата на човека, правата
на малцинствата, защита на околната среда и пр.
Нарастването на
руското и китайското влияние в Сърбия със съответния корупционен
модел на управление и пробивите им в областта на рудодобива,
очертават още по-мрачно бъдеще, особено в района на
Босилеградско.
Но не само. Вижте китайските „постижения“ в
рудодобива в Източна Сърбия, трансграничното замърсяване на
земеделската земя с тежки метали по течението на река Тимок в
района на Брегово в резултат на миннодобивната и преработвателна
промишленост в металургичния комплекс „Бор“ и можете да си
съставите представа какво е по течението на Струма.
Последиците от
стопяването на българите в Сърбия, освен за самите нас, са фатални
и за националните интереси на България – изчезва тампон-зоната, която
имаше смекчаваща роля за великосръбската експанзия към
българските земи и тя отново чука на българската граница. Вижте и
антибългарската истерия в сръбските медии, тя не е случайна.
– Напоследък се прокрадва дебат за единството на сдруженията на
българите в Северна Македония. Как стои този въпрос при вас?
– Сдруженията, и изобщо правото на свободно организиране на
гражданите, могат да функционират в държави с що-годе развита
демокрация, свобода на словото и правова сигурност. Ясно е, че
българските граждански сдружения в Северна Македония и Сърбия не
могат да развиват нормална дейност. Казвам го като човек, който има
25 годишен опит с българско сдружение в Сърбия. Единството винаги
се пропуква по линиите, които формират националното
самосъзнание – езика, историята, културата.
През 2013 г. по инициатива
на КИЦ „Босилеград“ българските организации в Сърбия водиха дебат
за положението и перспективите на българите в Сърбия. И колкото и
чудно да звучи, намериха общи пресечни точки. 15 сдружения
подписаха „Платформа за защита на правата на българското
малцинство в Сърбия“. Този документ бе високо оценен от експертна
гледна точка, добре структуриран, балансиран, проевропейски.
И най-важното, беше израз на единство, на което мнозина можеха да ни
завидят. Знаете ли каква беше съдбата на тая платформа? Нулева.
Никой не ѝ обърна никакво внимание, включително и представителите,
които я подписаха.
– Как мислите, адекватна ли е политиката на София по отношение
правата и свободите на българите в Сърбия? Неотдавнашната
изложба за „престъпленията на българската армия“ бе осъдена от
нашето външно министерство. Нормална ли бе тази реакция?
– Всеобщата катастрофа на 102-годишния престой на българите в
Сърбия е резултат и на не/адекватността на българската политика. В
годините, в които се разпадаше Югославия и целият свят се бе изправил
„на нокти“ срещу сръбската политика, България нямаше куража да
постави въпроса за положението на българското малцинство като част
от югославската криза.
Наивното, почти инфантилно очакване на
българските политици, че с демократизацията на Сърбия и нейното
еврочленство границите ще паднат и проблемите ще се решат от
само себе си, ни доведе до сегашната катастрофа. Както и в случая с
българите в Северна Македония, пренебрегването и закъсняването с
решаването на проблемите в удобния момент, по правило води до
тяхното мултиплициране и усложняване.
Прогнозите за демократизация
и европеизация на Сърбия от средата на деветдесетте години на
миналия век така и не се осъществиха. И вероятно няма да се
осъществят. Просто защото демократизацията на една изкуствено
създадена империя винаги е предпоставка за нейното разпадане. Как
си представяте демократизирането на една окупирана територия? Нали първото нещо, което ще поискат гражданите, е да се освободят
от ония, които са ги окупирали? Видяхме го и на практика в случая с
Босна и Херцеговина, Хърватия, Черна Гора, Косово. Ето защо аз не
вярвам в концепцията за демократизация и европеизация на Сърбия
като начин за решаване на нейните етнически противоречия.
Що се
отнася до изложбата в Юридическия факултет в Белград за
„престъпленията на българската армия“, тя не е нищо ново. Тази
мантра редовно се повтаря в сръбските медии десетилетия наред,
особено интензивно след 2013 г.
Военната пропаганда от времето на
Първата световна война се утвърждава като безспорна историческа
истина. В сръбската общественост се поддържа образът на България и
на българите не като на европейска страна и добър съсед, а като
изконен враг за сръбските национални интереси, окупатори на
сръбски територии, престъпници, убийци, фашисти, примитивни,
изостанали, най-бедни в Европейския съюз. България се сочи за
пример, с който се обяснява защо не си струва Сърбия да става членка
на ЕС.
Поздравявам реакцията на българското Министерство на
външните работи по повод изложбата. Сигурен съм, че във външното ни
министерство има огромен масив от информация за антибългарските
изяви в Сърбия. Ние винаги сме склонни да отправим критиките си към
държавата, към дипломацията, но нека да сме по-обективни.
Защо
мълчи българската историческа наука за сръбските обвинения за
„престъпленията на българската армия“ по време на Първата световна
война, защо мълчи Българската православна църква за
„канонизацията“ на т.нар „Сурдулишки мъченици“, защо мълчат
българските медии за ежедневните антибългарски медийни изяви в
Сърбия?
Липсата на реакции от българска страна води до легитимиране на
сръбските исторически фалшификации. Представяте ли си какво
щеше да се случи ако тия изяви бяха отправени към която и да било
друга европейска страна?
Спомнете си декларацията на 100-те български интелектуалци, които
поименно се обявиха срещу независимостта на Косово, и ми кажете
дали в България могат да се намерят 100 интелектуалци, които да се
обявят срещу геноцида на българското население в Западните
български покрайнини?
Ето, това е падението на българският
интелектуален елит, който все още продължава да битува в рамките на
идеологическите си догми от времето на социализма, а не в рамките
на общоприетите съвременни принципи и ценности за правата на
човека и правата на малцинствата.
– Стартирахме новата 2023 г. Каква е програмата на ръководения от
Вас Културно-информационен център в Босилеград?
– Става дума за редовна и разнородна програма, утвърдена през
изтеклите 25 години – отбелязване на български национални празници,
като например гибелната дата на Апостола, на 24 май, на Деня на
народните будители, на значителни български дати и юбилеи, празници
и събития от нашата малцинствена история, ежедневни консултации и
услуги във връзка с кандидат-студентската кампания по 103 ПМС,
консултации за придобиване на българско гражданство, за временен
престой в България, организиране на лятна почивка за ученици на
българското Черноморие, хуманитарна дейност.
През 2023 г. ще реализираме два проекта по програмата за
подпомагане на българските организации в чужбина и проекта
„Детска олимпийска ваканция“ по програмата „Помощ за развитие“
на Министерството на външните работи на Република България.
0 коментара:
Публикуване на коментар