Доц. д-р Ангел Джонев за обективния прочит на историята

За Кюстендилската акция за спасяването на българските евреи, за новите документи и източници по този въпрос, за ролята на устния разказ и за идеологическата обремененост на истината с доцент д-р Ангел Джонев разговаря журналистът Костадин Филипов 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 3

Ангел Симеонов Джонев е роден на 3 май 1971 г. в град Кюстендил. Възпитаник е на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, в който придобива магистърска степен по специалността „История и география“ през 1997 г. От 1998 г. работи в Регионален исторически музей – Кюстендил, последователно като екскурзовод, уредник, научен сътрудник III ст., главен асистент в отдел „Научна група“ на музея. Изпълнявал е по съвместителство длъжността на заместник - директор, а понастоящем на ръководител на отдел „Научна група“. През 2007 г. успешно защитава докторска дисертация в СУ „Св. Климент Охридски“ на тема: „Македония в железопътната политика на България (1878–1918 г.)“. Десет години по-късно, през 2017 г. е избран за доцент. От 2021 г. работи и в Института за исторически изследвания при Българската академия на науките. Автор и съавтор на множество монографии, документални сборници, албуми, студии, статии, изложби, постоянни и временни експозиции. Член на Македонския научен институт повече от 20 г. 

– Доц. Джонев, „Минимум човещина“ е заглавието на новата Ви книга, в която разказвате за Кюстендилската акция за спасяването на българските евреи. Вие сте изтъкнат специалист по железопътната политика на България към Македония, и изведнъж, рязка смяна на темата. Така ли е? Какво Ви подтикна да се обърнете към тази страница от българската история? 

– Българските железопътни усилия към географската област Македония са неизменна част от проучванията ми. Още повече, че проектите не могат да се реализират без Кюстендилския край. Кюстендил е постоянна тема в моите творчески интереси. Преди 25 години започнах навлизането си в историческата наука с една статия за значението на града и района в началото на Балканската война. След четвърт век не съм изоставил все още този интерес към родния си край. 

През това време той се материализира с няколко монографии, студии, статии, албуми с фотографии, множество доклади, представени на научни форуми, телевизионни и радиопредавания. Кюстендил е значим център в периода на Третото българско царство, особено във военната история и в националноосвободителното движение на македонските и на западнопокрайнинските българи. 

Два пъти отчетливо се вижда на световната карта. Единият е през първия световен конфликт, когато в града е разположена Главната квартира на действащата армия, или образно казано е военна столица на България. Вторият е именно с Кюстендилската акция за спасяването на българските евреи. Изминаха 20 години, откогато се занимавам и с тази тема. На 25 октомври 2002 г. тържествено беше открита къща музей „Димитър Пешев“. Тя е единственото място на памет от този вид в пределите на Република България. 

В нейното пространство бяха направени три експозиции (една временна и две постоянни). Издадоха се каталог за първата постоянна, а за втората пътеводител и множество диплянки. На всичките тези продукти съм автор или съавтор. Така и темата, започнала като неочакван служебен ангажимент, се превърна в ежедневие. За тази юбилейна 80-а годишнина реализираме богата програма от събития, част от които вече са факт и сред тях са нова преносима фотодокументална изложба и спомената книга „Минимум човещина“. 

– Добре, нека разкажем повече за кюстендилската гражданска инициатива за спасяването на българските евреи. Има ли нови герои, които документите да изваждат на преден план? Остава ли Вашият съгражданин Димитър Пешев с ореола на човек, който е двигател на цялата акция? 

– Навършиха се 80 години, откогато е известно за акцията. Още в часовете и дните на нейното провеждане тя става достояние в Кюстендил, в столицата и в чужбина. За нея се споменава в историографията и през социализма, и в демократичния период на развитие на България. 

С оглед на конюнктурата на акцията се отрежда периферна роля и в предходните десетилетия, и в последните години. Тя започва като гражданска реакция срещу подготовката за изселване на кюстендилската еврейска общност, която в началото на март 1943 г. наброява малко над 1000 души предимно местни, но и интернирани от столицата. До лидерите на общността достигат тревожни сигнали за предстоящите мерки. 

Информацията се съобщава от българи, своевременно научили по свои канали и дори от Комисарството по еврейските въпроси. Такъв е случаят с Владимир Куртев, стар деятел и основен ръководител на ВМРО, който веднага известява приятелите си евреи. Околийският управител на Кюстендил Любен Милтенов и кметът на града д-р Георги Ефремов също споделят служебно поверената им тайна. 

Така към 6 март 1943 г. лидерите на еврейската общност знаят какво ги очаква и на сбирка в местната синагога решават да потърсят помощ от авторитетни българи. Твърди се, че в тяхна подкрепа се отзовават 40 или 44 души, но така оформяната група се разпада по транспортни причини. Към 17 часа на 8 март 1943 г. на кюстендилската гара се събират само четирима съмишленици – Асен Суйчмезов, Владимир Куртев, Иван Момчилов, които оформят гражданската делегация и народният представител Петър Михалев. Всеки от тези хора има собствен план за действие в София. 

Пресечна точка на усилията им е привличането на своя страна на подпредседателя на Парламента, кюстендилския депутат Димитър Пешев. На 9 март сутринта те го посещават в дома му и се договорят да продължат с усилията си в Народното събрание. Към 15 часа първите действия в Парламента са насочени към премиера Богдан Филов. Той отказва среща и тогава усилията се прехвърлят към министъра на вътрешните работи Петър Габровски. 

В кабинета му срещу него застават народните представители Димитър Пешев, Петър Михалев, д-р Божко Ковачевски, Димитър Икономов, Сотир Янев, Иван Василев Петров и Цвятко Петков. Тези седем депутати убеждават Габровски да нареди спирането на подготовката на депортацията на евреите от довоенните предели на Царството. Така законодателната власт успява да се наложи над изпълнителната или както ни съветва Монтескьо в трактата си „За духа на законите“ едната власт трябва да възпира другата. На някои места, като Кюстендил, тази заповед е съобщена още същия ден, а на други, като Пловдив – на следващия. 

Така се стига до различен резултат – в първия град никой не е вдигнат, докато във втория евреи са събрани в еврейското училище и се стига до намесата в тяхна подкрепа на владиката Кирил. За евреите от довоенните предели, които трябва да бъдат депортирани, тези са най-критичните дни, а именно 9–10 март 1943 г. Поради тези обстоятелства спасението се отбелязва тържествено именно на тези дати. Димитър Пешев, образно казано, в този епизод е върхът на меча, но той не спира до тук. 

Подготвя известното свое писмо, адресирано до премиера и подкрепено от още 42 депутати, предимно от правителственото мнозинство. Този акт струва на Пешев поста на подпредседател на Парламента, но постига замисъла му, както сам се изразява „да не се допусне да стане непоправимото“. 

– В книгата сте включили много непознати досега документални източници. Поставя ли това под съмнение значението за наратива на мемоарите на очевидци или истината трябва да се търси в хармонията между устния разказ и документалното твърдение? 

– Въпросът е доколко в миналото са били достъпни документите. В този случай спомените се появяват първи в общественото пространство. По тях се прави реконструкция на събитията. Документите навлизат постепенно, на по-късен етап, защото част от тях се съхраняват в труднодостъпни архивохранилища, като това на Министерството на вътрешните работи. Значителна част от документите, които публикувам, вече са прехвърлени оттам в Централния държавен архив, а други са в Комисията по досиетата. 

Тези документи по категоричен начин доказват състава на кюстендилската делегация, оспорван или омаловажаван по различни причини от някои изследователи. Имената на народните представители, влезли в двубой с Габровски, също са потвърдени от източниците. В изследването си заложих на всичко достъпно на мен до момента, но документите считам за по-обективни от спомените, писани след няколко десетилетия. 

Поради времевата разлика така съм разделил и самите източници при публикуването им – първо са разположени документите непосредствено от събитията, след това са показанията, дадени пред т. нар. Народен съд, и накрая са спомените на участниците. Всеки може сам да сравни и да си направи съответните изводи. Ако иска, може да провери в архивите за още информация. 

– Истината за спасяването на българските евреи винаги е била идеологическа обременена. Вашата книга очевидно е насочена към това тя да бъде изчистена и представена такава, каквато е била наистина. Коя е най-голямата манипулация досега в разказа за онези мартенски дни на 1943 г. И от какво веднъж завинаги трябва да се откажем, когато говорим за тях? 

– Темата претърпява различни интерпретации, повлияни предимно от идеологическите предразсъдъци, особено през комунистическия режим. Тогава е оформена политкоректната теза, че спасител е българският народ начело с комунистическата партия и нейния лидер Тодор Живков. Сред емиграцията в чужбина и среди на български евреи в Израел тази роля е отредена на цар Борис III. 

С рухването на режима, рухна и тезата за водещата роля на компартията и нейния лидер. От нея остана само спасителната роля на българския народ. Тогава се появи и тезата за „оцеляването“ на еврейската общност в България. В страната навлезе и потисканата дотогава ключова роля на царя. Днес в борба са двете тенденции, като и те се разпадат на още фрагменти, а в резултат няма ясен хомогенен разказ. 

Две обнародвани наскоро становища онагледяват и разделението сред специалистите и провъзгласилите се за последна инстанция „специалисти“. В този случай, както и в много други, имаме два прочита на миналото. Нищо ново за нашите предели, отдавна сме се изложили пред чужденците, не без тяхната помощ. 

– Оставам с впечатление от Вашата теза, че въпреки многобройните документи за онези драматични дни, Вие все пак не изключвате да бъдат открити още нови. Очаквате ли на бял свят да излезе още нещо, което качествено да промени вече известния разказ за историята със спасяването на българските евреи? 

– Всеки историк се възприема като откривател. И това е част от занаята. Ето, виждаме, че нови документи се откриват за дейността на Васил Левски. Има колеги, които твърдят, че намират исторически извори по еврейския въпрос в някои европейски държави. Публикуват се сборници с такива материали. 

Пускат се слухове, че в наличност има такива, които променят съществено прочита. Даже, че някои от известните документи са умело фалшифицирани и скоро ще се докаже това обстоятелство. В това поле ври и кипи. Да не забравяме, че България е победена държава и окупаторите са си взели необходимите трофеи. 

Известно количество документи също. Те твърдят, че тяхната армия е спасила евреите. Нови извори със сигурност ще се намерят, защото в тази епоха държавните канцеларии са произвеждали голямо количество документи. Доколко те биха променили качествено разказа, зависи от информацията, която биха ни предоставили. Докато това се случи, разчитаме на достъпното до момента. 

С наличните източници Кюстендилската акция категорично се доказва и приносът на тримата граждани и седмината депутати заема важно място в спасяването на евреите от довоенните предели на държавата. Иначе биха споделили съдбата на тези от новите земи, съществена част от които завършват живота си в нацистките лагери на смъртта.

– Една от главите на книгата Ви е озаглавена „Да се отдаде всекиму заслуженото по достойнство“. Правим ли го днес и доколко сме искрени като народ в отдаването на достойно признание? 

– Обстоятелството, че ключовият момент в отбелязването на 80-годишнината от спасяването на българските евреи вече отмина, дава основание да твърдим, че го правим. 

Доколко е искрено и по достойнство е друг въпрос. Присвояването на чужди заслуги не е практика нито от вчера или от днес. По спасяването на евреите присвояването е издигнато до държавна политика. Затова днес борбата е между стари наложени тези и в двата случая вече доста овехтели. Обективният прочит изисква запознаване с наличните източници и спокойна дискусия без заклинания. Тогава може да се доближим до отдаването на заслуженото по достойнство. 

До оформянето на един разказ, около който да се обединим и приемем за част от нашата история. Но без да се налага непременно всички да мислят съвършено еднакво, опит познат ни от близкото минало, защото се оказва после, че никой не мисли. Кюстендилската акция считам за безспорен сегмент, от който може да започнем и изчиствайки споровете постепенно за другите части, да достигнем до относително консенсусно обяснение на този аспект от миналото. 

– Като изследовател ще продължите ли работата си по тази тема или любопитството Ви се изчерпва само с „Минимум човещина“? 

– С оглед на вече 20-годишните ми наблюдения мисля, че ще продължа да проучвам тази тема. Ангажиментът ми с къща музей „Димитър Пешев“ налага постоянно опресняване на познанието. Трябва да бъда в крак с времето и наясно с всички виждания, независимо колко са достоверни или абсурдни. Самата експозиция също се нуждае от осъвременяване и допълване, защото се появяват не само нови документи, но и предмети, които имат качествата на движими културни ценности. Те трябва да заемат мястото си сред експонатите, които доказват непреходния принос на Кюстендилската акция в спасяването на българските евреи. 

Историческата наука, в частност музейното дело, са динамична дейност и не се изчерпват само с бърсането на прах. Преди няколко дни в рамките на тържествата в Кюстендил представих пред обществеността мобилната изложба „Кюстендилската акция за спасяването на българските евреи“. С постоянната експозиция в къща музей „Димитър Пешев“ досега ние призовавахме: „Елате при нас“, а с преносимата изложба казваме: „Вече може да дойдем и при вас“. 

Намеренията ми са тя да гостува в страната и в чужбина, защото цялата е дублирана на английски език. За направата ѝ допринесе Инициативният комитет за отбелязването на 80-годишнината от спасяването на българските евреи и финансирането, осигурено от Министерството на културата на Република България. Изработката си е чисто музейно усилие на няколко колеги, на които съм благодарен за съдействието.