Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 4
Трябва да се следят внимателно посланията, които политиците изпращат
от време на време. Не толкова заради това да трупат симпатии към себе
си или политическата доктрина, която представляват, но повече заради
това да бъдат улавяни в противоречия или истини, които преди това са
искали да скрият.
Така е нужно да се отнасяме и към някои признания, които президентът
на Република Северна Македония Стево Пендаровски направи в едно от
последните си интервюта, дадено пред телевизия „Сител“ от Скопие.
В
стремежа си да укрепи представата за себе си като държавник и
последователен защитник на македонската идентичност той направи
признания, които хвърлят допълнителна светлина върху някои процеси в
страната. И които в крайна сметка обясняват мотивите за действията на
властите в Скопие по отношение на македонските българи и техните
опити да използват правото си на сдружаване и да създават клубове.
Вижте какво казва президентът Пендаровски по повод българските
клубове, срещу които държавната машина на Северна Македония
използва всички свои инструменти, а и създаде ад хок нови, за да
легитимира законни мерки да тяхното закриване и заличаване:
„Организираното намерение на България да провокира чрез серийно
отваряне на т.нар. клубове на българите в Република Северна
Македония допринесе за нарастващото недоволство сред гражданите
от „френското предложение“ (има се предвид преговорната рамка на
страната). Да, това са думите на Пендаровски във въпросното интервю.
Заслужава си да ги „разчепкаме“, както се казва.
Първо, „организираното намерение на България“ противоречи на
истината. А тя е, че не държавата, източен съсед на Северна Македония
със столица София и признала я първа в света като суверенна и
независима Република Македония, е организатор на клубовете, за които
президентът Пендаровски говори.
Създаването на двата клуба, първо
този в Битоля с името „Иван Михайлов“, бе инициатива на местните
българи. И той бе формиран през 2019 г., премина през всички
процедури за регистрация без някой от местните и централните власти
и институции да има нищо против. Нито против името, нито против
самото формиране на клуба. Какво са гледали тогава тези, които е
трябвало да регистрират това сдружение? Или е задействана старата и
позната практика в името на демокрацията клубът да бъде „пуснат“, пък
после с познатите и шлифовани методи още от времето на Титова
Югославия да бъде притиснат и маргинализиран. Ще уволнят съпругата
на председателя, ще откажат работа на някой от ръководството, ще
пратят няколко ревизии от различните контролни структури, ще измислят
някакви болести, страдания или зависимости на членовете, които
„случайно“ ще се пуснат в медиите, и така нататък. Софистицирани
начини, колкото искаш.
Във всеки случай обаче, инициативата за клуба в
Битоля, както и за другия в Охрид, е частна, тя нямаше нищо общо с
държавата България и нейните институции. Ама, имала за спонсор
български гражданин. Но той е частно лице, отдавна реализира проекти
за подкрепа на европейския път на гражданите на Северна Македония,
най-вече на деца и млади хора. Защо тогава не ги подразни, когато
инвестираше в покупка на компютри, в екскурзии и други образователни
инициативи на деца от двете страни на границата, и така нататък. Какво,
избирателно ли ще решаваме кой е добър и кой не? Впрочем, това не е
нещо ново за атмосферата и практиката в Северна Македония.
Да, България като държава взе отношение към клубовете, но тогава,
когато те вече бяха почнали да живеят своя живот и да имат
специфичната си дейност. Представители на всички български
политически сили – парламентарни и извънпарламентарни, присъстваха
на откриването на новия офис на клуб „Иван Михайлов“ в Битоля, но това
стана години след като той вече съществуваше и действаше. А
„серийното“ откриване на други подобни клубове бе заявено от същото
частно лице, за което стана дума по-горе, а не от държавни институции
или личности от Република България.
Но кой ти гледа, щом някой идва от
другата страна на границата, източната, няма начин зад неговите добри
намерения да не стои държавата, щом като на София трябва да бъде
вменена универсална вина за всичко, което край Вардар не харесват.
Второ, Пендаровски споменава „отваряне на т.нар. клубове на
българите в Република Северна Македония“. Ето същността на
проблема. През цялото време пропагандната война срещу въпросните
клубове в Битоля и в Охрид поставяше акцент върху названията им. Иван
Михайлов и цар Борис III не били приемливи за обществото в Северна
Македония, тъй като местната историография имала друго тълкуване на
тяхната дейност и живот. Били провокативни, дразнещи, неприемливи. Та,
ако били други имената на двата клуба, може би щели да бъдат приети.
Доста хора и у нас не видяха истинския мотив за включването на цялата
държавна машина в Северна Македония против сдруженията на
българите там.
Мнозина се хванаха на пропагандната уловка с
названията и – трябва да си призная, създадоха впечатлението, че се
отвори нова разделителна линия в темата за отношенията ни със
Северна Македония – за и против имената на клубовете. Чух сериозни
хора – политици, дипломати, журналисти да споделят несъгласието си:
а бе, кой ги измисли тези имена, защо не сложиха Димитър Талев,
например. Милите, те не знаят, че за хората от другата страна на
границата името и творчеството на Талев са известни само на малцина,
а не както у нас. И над него тегне прокобата да не е пророк в родното
си село само защото е отишъл в България и в книгите си се определя
като българин от Македония. Сега президентът Стево Пендаровски
разкрива истината – не имената са причината за реакцията на
държавата срещу клубовете, а отварянето им изобщо. Да сте го чули да
споменава „спорните“ имена? Няма и да го чуете. Това е.
Трето, поставянето на проблема в контекста на така нареченото
„френско предложение“ е откровена пропагандна уловка.
При това е
недостатъчно интелигентна и искрена, която не прави чест на държавния
глава на Северна Македония. Основното условие на въпросното
предложение, прието от парламента в Скопие, е българите от Северна
Македония да бъдат вписани в конституцията на страната. Значи, ако
това не се случи по различни причини — например, ако няма мнозинство
от две трети в парламента, вината ще носят не политиците край Вардар,
а самите местни българи, а и стоящата зад тях държава България,
защото са решили да правят някакви си клубове. Защо ли не се учудвам?
България е универсален виновник за всички беди, които се стоварват над
бедните и невинни глави на политическия елит в Скопие, така че ако
условието българите да бъдат вписани в конституцията не се изпълни,
вината за това ще е само на тези, които искат това да се случи, но сами
си подливат вода.
Мисля, че по-елементарна логика от тази наскоро не бях чувал и виждал.
Какво да се прави, такова е нивото – провинциално и примитивно с
претенции за превъзходство. Жалко.
Костадин Филипов
0 коментара:
Публикуване на коментар