Българската общност в Албания е призната още през 1921 г.

Българската общност в Албания винаги е била важна част от държавата

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 7 

За научното му творчество, за предизвикателствата пред историческата наука, за мястото на българите и България в миналото на съседната ни държава, за възможността балканските изследователи да съставят „обща история“ на региона с проф. д-р Бечир Мета от Тирана разговаря д-р Антон Панчев 

Проф. д-р Бечир Мета е историк от Института по история към Академията за албаноложки изследвания на Република Албания, специалист по „История на ХХ век“, академик от 2008 г. В периода 2005–2008 г. е директор на Националния исторически музей. В периода 2008–2019 г. е директор на Института по история. Автор на десет монографии, на осем документални сборника и на много други научни статии и студии. Участва в много международни проекти. Основната област на неговите изследвания са международните отношения на албанската държава, както и малцинствата в Албания. Неотдавна проф. Мета гостува на Македонския научен институт. 

– Академик Мета, можете ли да разкажете на българските читатели за основните аспекти на Вашето научно творчество? 

 – Първо, желая да изкажа моите благодарности за списание „Македонски преглед“, издание на Македонския научен институт, което ми даде възможността да публикувам научна статия, посветена на българското малцинство в Албания, както и да изразя мнението си за актуалното положение и перспективата за развитието на историческите изследвания, сътрудничеството с българските колеги. И накрая, да дам кратка информация за моята изследователска работа. А тя е концентрирана върху някои проблеми на историята на албанците, като данъчната политика на албанската държава в периода 1920–1930 г., което беше и тезата на докторантурата ми, която защитих през 1990 г.: историята на албанската диаспора в Америка, за която издадох две монографии, една от които със съавтор. 

Основно съм фокусиран върху историята на международните отношения на Албания, на които съм посветил две монографии с акцент албанско-гръцките отношения през ХХ в., както и върху историята на малцинствата в Албания. За тях съм отпечантал монография и работя за приключването на нейния втори том. В тази рамка съм осъществил няколко изследвания и във връзка с българското малцинство, отношенията му с албанската държава и с албанското население, дискусиите между представители на албанските и българските правителства относно положението на българското малцинство и неговите права и т.н. 

 Едно съществено направление в моята работа, особено през последните десет години, беше ръководството на амбициозен проект, в който участваха 48 албански изследователи, за подготовката на пет тома от синтезирана история на албанците през ХХ в. Този проект, който току-що завърши, дава нов важен принос в преразглеждането на нашата национална история на основата на новите научни методи и изследвания, поставяйки темелите за нейното неидеологическо и обективно тълкуване. 

Бях и авторът, който написа най-много страници в това издание, където освен проблемите, които споменах по-горе, подготвих и частите на изследването, посветено на процеса на държавно строителство в Албания в периода 1920–1930 г., международните отношения на Албания, както и вътрешната политика на комунистическия режим от 1945 до1990 г. 

 – Как смятате, кои са най-големите предизвикателства пред историческата наука в Албания? 

– Изследванията на историята на албанците в посткомунистическия период отбелязват значително развитие. Разчупването на политическата и физическата изолация на страната, наложена от режима на Енвер Ходжа, широкото запознаване със западната историческа литература, посветена на историята на Албания, на Балканите, на Европа и по-широко, индивидуалните изследвания и тези от изследователски групи в чуждите архиви чрез модернизацията в използването им, донесоха качествени промени в албанската историографска наука. 

Прилагат се сериозни и коректни научни методи, направени бяха важни крачки напред в деидеологизацията на историографията, проведе се широк научен дебат върху основни проблеми на нашата национална история и се публикуваха много научни статии, монографии и обобщаващи творби с научна стойност. Заслужава да се изтъкне академичното издание „История на албанците през ХХ век“ в пет тома с обем около 4000 страници. То прави синтез на историята на албанците през периода, най-силно засегнат от политическите намеси. 

Този труд, както вече казах, е продукт на група от 48 автори, които имах честта и удоволствието да ръководя. Проектът се реализираше около 13 години след дълга изследователска работа в албанските и в чуждите архиви. Но независимо от досегашните постижения, историографската наука в Албания се намира пред сериозни предизвикателства. Първо, сблъскваме се с подчертана липса на интерес от страна на държавата и на другите субекти на гражданското общество за финансиране на научното изследване в тази, както и в много други сфери. 

Заслужава да се подчертае, че Албания има най-ниския процент от БВП, който се отделя за финансиране на научните изследвания в нашия район. Например това финансиране е няколко пъти по-ниско отколкото в България. Второ, научното изследване като цяло и това в областта на историографията в частност, се сблъсква с апатията и обезличаването, което причинява масовата емиграция на населението и особено емиграцията на образованите младежи. Това тъжно явление е много по-дълбоко в Албания, отколкото в другите страни от района, причинявайки голяма загуба както в качеството на специалистите, които се наемат да работят в университетите и в научноизследователските институции, така и в драстичното намаляване на броя на студентите, които се интересуват от историография. 

Освен това, масовата ориентация на младото поколение към техническите науки, които осигуряват по-сигурна заетост и по-високи доходи, задълбочава още повече тази криза. Особено предизвикателство е и законодателството, както и подзаконовите актове в Албания, които не стимулират ефективното научно изследване, а го възпрепятстват. Често исканията за квалификация на педагозите и на учените са формални, бюрократични и изобщо не са стимулиращи. 

Особено в областта на историческите изследвания са неефективни и не стимулират сериозното научно изследване. Този фактор, съчетан с липсата на адекватно финансиране, е може би най-сериозното предизвикателство и пречка. Има пропуски в организацията и пълна анархия в оценяването на студентите и на историографските публикации. 

На пазара доминират аматьорски издания, докато сериозните изследвания са по-малко, заемат едно по-тясно пространство. Това се свързва и с нивото на организацията и функционирането на издателствата. Това са някои от основните предизвикателства, които възпрепятстват увеличаването на качеството и количеството на историческите изследвания и ефективното използване на новите възможности, които са създали промените на политическия режим, отварянето на страната, по-широката комуникация със Запада, новите технологии и т.н. 

 – Вие изследвате и историята на малцинствата в Албания. Кои са първите документи на албанската държава, в които се говори за българската общност? 

– Българската общност в Албания е едно от трите национални малцинства, което е признато като такова от албанската държава още през 1921 г. посредством декларацията на албанския представител в Обществото на народите Фан Ноли. Важните документи, които третират положението на тази общност и отношенията с албанската държава започват от 1920 г. 

Заслужава да се подчертае, че българската общност има постоянно позитивно отношение към албанската държава и местното население, подкрепя независимостта на Албания. Най-интересният факт е, че в периода 1921–1924 г., когато статутът на територията, където живее тя, все още е неопределен от Великите сили, т.е. представлява една неутрална зона между Гърция и Албания, българската общност изразява решително желание Международната комисия за определяне на границите да ги присъедини към албанската държава. 

Тази позиция е представена в днешната албанска историография и е оценена високо от албанската държава. 

– Добре известна е дейността на албанската диаспора в България по време на Възраждането, но изследвана ли е тя в нужната степен от албанската историография? 

– Не съм специалист по този период, тъй като съм изследвал следващия, но от това, което съм чел, съдя, че това е диаспора, която не е изучена на нужното ниво. Има изследвания за нейния принос в Албанското национално възраждане в образователен, културен и политически аспект, но няма изследвания за нейното икономическо, социално, образователно положение, степента на интеграция в българското общество, отношенията с българската държава и българското население и т.н. 

Особено липсва изследването на българските архиви, на литературата и печата. В Централния държавен архив срещнах млад български изследовател, който работеше и се занимаваше с албанската диаспора в България. Зарадвах се много и пожелавам той да даде нов принос в осветяването на нейната история. Надявам се, че връзките между нашите научни институции ще се разширяват и албански изследователи, освен албанско-българските отношения, ще се занимават и с този въпрос. 

 – На Балканите се говори много за историческите противоречия, които причиняват напрежения между народите от района. Възможно ли е да се напише една „обща история“ и албанските и българските учени да дадат пример в тази посока? 

– Това е много вдъхновяващ въпрос, но е и деликатен, който заслужава да се разгледа с внимание и сериозност. Още в началото казвам искрено, че съм умерен оптимист за постигането на тази цел. Балканските народи имат болезнена история помежду си. Да, вярно, вече забелязваме голям напредък в региона чрез усилията за изграждане на демократични режими и институции, чрез възприемане на европейските ценности за изграждане на приятелски отношения, за взаимно уважение и т.н. 

Със сигурност все още имаме проблеми, все още има напрежения и неразбирателства, все още нашите общества не са постигнали най-високата степен на еманципация, но прогресът е изключителен. И това ни позволява да поставим за дискусия въпроса за една обща история, но и да работим и да мечтаем един ден да постигнем тази цел. Днес има намерения, тенденции или натиск от различни държави, за да повлияят административно и политически в учебните текстове на други страни. 

Този натиск има две страни: едната е позитивна, тъй като поставя за дискусия конкретни спорни историографски въпроси. От това може да има и полза, защото самият сблъсък на гледни точки е от голямо значение. От този диалог може да се постигнат някои резултати, като модификация на терминологията и нейното хармонизиране и уеднаквяване, избягването на едностранните и тенденциозните националистически тълкувания на някои събития, които не са в съответствие с историческата истина и т.н. 

Но е важно всички страни да разберат и да уважават историческите истини, които са добре аргументирани и поддържани широко в солидни исторически извори и факти. Ако се засегне или пренебрегне този основен фундамент, тогава историографията вече не е наука, а се плъзга в сферата на пропагандата. Ако такива непозволени намеси се извършват с добри намерения, това би било погрешно и би донесло негативни резултати, тъй като в един отворен свят и общество просто е невъзможно да се цензурира историята. 

Също така, концептуализирането на този диалог като бюрократично-административен или просто политически въпрос, би бил грешен и непродуктивен подход. 

Сега нека да отидем към Вашия въпрос дали може да се напише една обща научна балканска история? В перспектива смятам и се надявам, че това може да се постигне, но това ще го направят идните поколения. При настоящето положение на еманципация на нашите общества, на нивото, на което се намира историографията на всяка страна, с ограниченията, гледните точки и концепциите в някои нейни ретроградни случаи, това е невъзможно. Все пак, в актуалните условия може да направим първите стъпки в тази посока. 

Вярвам, че това ще бъде един дълъг процес, дълбоко научен, но много полезен, не само за развитието на балканската историографска наука, но и за еманципацията на нашите общества, за здравословното образование на младите поколения. Този процес не означава безпринципни компромиси в ущърб на историческата истина, а искрен и сериозен диалог относно нея, писането на историографията по обективен и балансиран начин и то само стъпвайки с двата крака върху научните аргументи. Пътят, който трябва да се следва, е организирането на конференции и на съвместни кръгли маси по основни исторически проблеми относно нашите двустранни и многостранни отношения. 

Тези срещи, диалогът и научният дебат, ще бъдат многобройни и ще засягат всички проблеми – от най-горещите до по-малко спорните. Този дебат трябва да започне колкото се може по-бързо и постепенно да се развие и да се институционализира от научните институции, които се занимават с нашата история. Той ще бъде дълъг, ще изисква мобилизация, отдаденост, енергия и големи усилия, но трябва да бъде съдържателен и честен. Той би донесъл големи научни ползи, но и помирителни и цивилизационни такива. 

Друг елемент биха били общите изследователски проекти за отношенията между две или повече балкански нации. Смятам, че и в тази посока може да започне работа, най-малкото между тези страни, чийто историческите контексти са по-спокойни, т.е. не много натоварени. Публикуването на научни статии в основните научни списания на нашите страни от автори от съседните държави е добър и ефективен начин. 

До днес има няколко опита в тази посока, но този процес трябва да се задълбочи и ускори. Може да се реализират и много други дейности от подобно естество. Всички те ще подготвят терена за написването на една сериозна балканска историография. Техните постижения ще служат като основни тези и аргументи за нейното осъществяване. Смятам, че в този процес албанските и българските историци могат да бъдат в авангарда, т.е. да бъдат добър пример. Тяхното сътрудничество може да донесе бързи, качествени, съществени и положителни резултати. 

Това може да се постигне, защото днес не съществува никакъв политически контекст между нашите страни, а от десетилетия има едно искрено сътрудничество и приятелство; второ, независимо от различните гледни точки и позиции, които съществуват и може да има, не налагат тълкувания с дълбок диапазон от противоречия. За съжаление, не познавам българската историческа литература, но съм забелязвал на различни научни конференции много български учени, които са изнасяли доклади във връзка с отделни проблеми, които засягат албанско-българските отношения и не само аз, но и широката аудитория на албанските учени ги оценява високо заради коректността, научната обективност, дълбочина и честност на техните доклади. Това със сигурност е резултат от тяхното научно, професионално и интелектуално формиране, които пораждат уважение и голяма надежда, че ние можем да бъдем добър пример за концептуализирането и писането на обща история на албанско-българските отношения. 

 – Къде виждате възможностите за сътрудничество в конкретни проекти между албански и български учени? 

– Смятам, че има много възможности, форми и пътища за сътрудничество. Първо, това са общите конференции или кръгли маси за отделни исторически проблеми, които се свързват с отношенията между двата народа. Тези конференции ще служат за опознаване и дебатиране на научните гледни точки, но и ще ни помагат за реализирането на общи изследователски проблеми в бъдещето. Важно е тези конференции да се организират добре, да бъдат редовни и определени в един дългосрочен план и с добре обмислени цели. 

Второ, може да реализираме специални изследователски проекти относно проблеми на албанско-българските отношения, но и за по-широки историографски проблеми от нашето общо минало в Османската империя, а защо не и още по-дълбоко – в историята на Средновековието. 

Трето, може да подкрепяме реципрочно по всички начини изследванията на учените в нашите страни. Четвърто, да подкрепяме и да стимулираме издаването на научни статии в съответните списания на албански и български учени. Със сигурност има и други възможности, които сътрудничеството ще ни предложи, но за това ни е необходима добра воля, енергична работа и системни и добре организирани усилия. 

Смятам, че нашите изследователи и институции имат всички тези качества, затова се надявам и вярвам силно, че може да изградим едно плодотворно, стабилно и дългосрочно сътрудничество. Смятам, че една добра стъпка за задълбочаване на това сътрудничество бе моето посещение в Македонския научен институт, затова благодаря сърдечно на неговия председател, професор Николов, за посрещането и готовността да вървим напред в тази посока.