Костадин Филипов: Оставете децата на мира

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 7

Това вече надминава всичко познато, което властите в Скопие могат да изобретят, за да вменят вина на България и да вгорчат и без това лишените от сладост двустранни отношения. Щели да разследват поведението на децата от художественото студио от Битоля за това какво са правили в София, когато бяха там за няколко дни да рисуват и да се радват на възможността да са заедно. (Виж повече в Новини от Република Северна Македония) 

Чудя му се на вътрешния министър Оливер Спасовски с какъв акъл се хваща на някакви неформални сигнали, за да препоръча на прокуратурата в Битоля да събере повече доказателства за случая. Ама, какво има за чудене? Това е същият този министър, който си позволи на 4 февруари тази година да вкара в „домашен арест“ в един скопски хотел българския си колега Иван Демерджиев, само и само гостът от София да не се появи в църквата „Свети Спас“ и да отдаде почит на Гоце Делчев. 

При това нарушавайки всички предварителни договорки между двамата, направени няколко часа по-рано. Една проява на Спасовски, която и до днес не бе адекватно оценена от българското правителство, за да получи той съответния урок според правилата на доброто съседство и европейското поведение. А Спасовски, както сочат сериозните информации от Скопие, се готви да се кандидатира за номинацията за президентските избори през следващата година от името на управляващия СДСМ. 

Е, отличен президент ще имат съседите, не че досегашните са били нещо по-смислено. От друга страна, да пратиш случая с малките художници тъкмо на прокуратурата от Битоля, си е чиста проба препоръка той да бъде разгледан едностранно и необективно. Та, това е същата секция на държавното обвинение на Северна Македония, която е свързана с инцидентите на нападения срещу клуба на българите, когато той съществуваше и носеше името „Иван Михайлов“. Да повтарям ли цялата смешна и обидна история? А от най-ново време, само преди дни един от онези, които атакуваха офиса на клуба и се опитаха да го запалят – певецът Ламбе Алабаковски, вместо да излежава някъде съответната присъда за деянието си, се появава като свидетел на обвинението, повдигнато от прокуратурата в Битоля срещу председателя на клуба Люпчо Георгиевски за разпалване на етническа омраза. 

Пък после се чудим и се маем какво гледат външните наблюдатели за това как действа местното правосъдие, и то в един момент, когато тече скрийнингът на Европейската комисия. И когато посланикът на Съединените щати в Скопие Анджела Агелер публично се вайка, че няма никакъв ефект от вложените над 500 милиона долара, пари на американските данокъплатци, в борбата за върховенство на закона в днешна Северна Македония. Каквито са ви донорите, такива са ви и рецепиентите. Но да оставим това настрана. 

Искам да дам три примера, от които тъкмо в тези дни не мога да се отърва. Идват по всяко време от денонощието, за да ми припомнят колко е къса паметта на сегашните управляващи, а и не само на тях, край Вардар. През пролетта и лятото на 2001 г. държавата Република Македония бе подложена на сериозно изпитание. На карта бе поставена държавността на суверенната и независима република. И точно тогава полицията в Битоля и в Прилеп се занимаваше с това да вика на „информацонни разговори“ студентите, които учат в България или ще кандидатстват там за висше образование. Да ги пита, да ги разпитва и да ги обработва, като че има нещо лошо в това да искаш да получиш по-добро образование от местното. И то само защото става дума за България. Държавата им се разпадаше, а те се занимаваха с това да настройват младите хора и децата против източния съсед. 

Моят колега и приятел от Скопие, журналистът Борис Поп Гьорчев, вече покойник, ми беше разправял една мила за него история от детството му. Ако не знаете, да ви кажа: Борис беше син на Богдан Поп Гьорчев от Велес, един от 54-мата, убити без съд и присъда в нощта на 14 срещу 15 януари 1945 г. само защото новодошлите комунистически власти решили, че са били „сътрудници на окупатора“ и изявени българофили. Та, през лятото на 1943 г. малкият Борис бил включен от българската администрация там в група деца от Македония, изпратени на летен лагер в Твърдица. И когато трябвало вече да се връщат, попаднали в София тъкмо когато българите се прощавали със своя починал внезапно цар Борис III. 

На малкия Борис, съименик на царя, му направило силно впечатление дългата и предълга опашка от хора, които искали да се простят с монарха. Нямало как, и децата се наредили най-накрая. Когато ги видели, околните ги попитали: от къде сте, деца? Отговорили: от Македония. Опашката внезапно и радостно се оживила – деца от Македония, има деца от Македония, дошли са деца от Македония! 

Разтичали се хората и скоро цялата група била отведена най-напред, за да не чакат, че ще минат часове. Привилегия, която само важни особи имали. Поклонили се и продължили пътя си към Скопие. Преди няколко години в Скопие се проведе поредната среща на българските медии от цял свят, организирана от БТА. Няма да говоря за трудностите – явни и не толкова, които местните хора неволно или напълно преднамерено предизвикаха пред организаторите. Както и да е, случи се. 

В групата от София като почетен гост бе и писателят, академик Антон Дончев. Когато групата вървеше бавно към сградата на МАНУ, където единствено ѝ бе дадена зала за проявата, до тротоара спря лъскав автомобил, от него изскочи възрастен мъж и започна да се прегръща с автора на „Време разделно“. 

И двамата се радваха един на друг, като деца, както се казва. И така влязоха в МАНУ. Оказа се, че човекът от автомобила е местният академик Георги Старделов, литературен историк, един от основателите на македонизма и ревностни негови защитници. И когато по-късно попитахме Антон Дончев от къде познава Старделов, той отговори, че и двамата през годините на българското присъствие в Македония от 1941 до 1944 г. са били част от група талантливи деца, събрани от всички предели на България – стари и нови. 

И Старделов, после член на МАНУ и няколко години неин председател, е бил най-добрият и пламенен рецитатор на стиховете на Христо Ботев. „И понеже беше по-малък, а аз бях по-едър, го взимах на ръце и го качвах на масата, откъдето той декламираше“. Какво да каже човек сега на онези край Вардар, освен: оставете поне децата на мира! Ако имате срам, понеже памет не искате да имате! 

 Костадин Филипов