Огромен наплив от Куманово за документи от българския военен архив

Държавата ни трябва да прояви много по-голяма бдителност и прецизност при даването на българско гражданство За неизследваните зони в Държавния военноисторически архив във Велико Търново, за съдбата на българските военни гробища на територията на Република Северна Македония, за наивността и неискреността при молбите за българско гражданство с държавния експерт в ДВИА Георги Луков разговаря журналистът Костадин Филипов 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 8

Георги Луков е роден през 1965 г. в гр. Пирдоп. Завършва висше образование във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „история“ с образователна степен магистър и следдипломна специализация по архивистика в СУ „Св. Климент Охридски“. От октомври 1990 г. до сега работи на различни длъжности в Държавния военноисторически архив (до юли 2007 г. – Централен военен архив), като за времето от април 2006 г. до септември 2008 г. е негов директор. Към момента е държавен експерт в отдел „Използване на архивните документи и информационни технологии“. Има десетки научни публикации като автор, съавтор, съставител и член на съставителски колективи по теми от българската нова и най-нова военна история, значителна част от които са посветени на Македония. От настоящата година е редовен член на Македонския научен институт. 

– Господин Луков, какво Ви свързва с Македония и откъде произхожда Вашият интерес към историята на тази историко-географска област? 

– На първо място е силната емоционална връзка с тази област и по-точно – моят произход. По майчина линия баба ми Надка и прабаба ми Елена са от рода Мичкови от с. Долно Драглище, Разложко. Преди 120 години те бягат в Свободна България и се заселват в гр. Златица, в който се ражда и моята майка. Другата много силна връзка с Македония е това, че единият ми прадядо по бащина линия – Александър Цончов Доров от с. Каменица, Пирдопско, 32-годишен дава своя живот край Горна Джумая в името на българското национално освобождение и обединение. 

Това е в чисто човешки (емоционален) план дълбоката ми свързаност с Македония и е съвсем естествен интересът, който проявявам към нея. В професионален аспект мога да кажа, че от постъпването ми през октомври 1990 г. на работа в Централния военен архив (от 2007 г. – Държавен военноисторически архив) до сега пред очите ми са минали хиляди архивни документи за войните на България, водени в името на националния идеал – освобождение и обединение на българите на Балканския полуостров, в това число и на тези в Македония. 

Научният интерес към тази историко-географска област датира още от първата ми година като служител в архива, когато се докоснах до списъците на доброволците от Македоно-одринското опълчение и не е отслабнал и до днес. Освен това споделям виждането, че чрез задълбочено проучване на архивите, обективност, коректност и научен подход към нашето историческо минало можем и трябва да противостоим и оборваме всяка нелепа небивалица, сътворена от „историчарите“ в нашата югозападна съседка. 

– Вие работите десетилетия в Държавния военноисторически архив. Какви тайни за Македония крият архивните единици? Има ли зони, които все още не са изследвани? 

– Дългогодишният опит ме научи, че архивите са необятни и в тях винаги може да се открие нещо ново или нещо повече. Това в пълна степен се отнася и за Македония. Понякога ценна информация се съдържа във фондове и архивни единици, които не предполагат наличие на такава. Затова архивите са трудно поле за изследване. 

Най-разпространените документи в армията са разпоредителните – заповеди (до 1892 г. наричани прикази) и разпореждания. Понякога те включват десетки параграфи, чието съдържание е многоаспектно и се налага внимателен прочит на всичките, за да се открие това, от което се интересува изследователят. До есента на 2021 г. едва ли някой би предположил, че в заповедите, дневникът за военните действия и релациите на една запасна евакуационна болница ще имат толкова обществено значими автентични сведения за съществуването, броя, местоположението и уреждането на военните ни гробища при Дреново, Кавадарско от Първата световна война. 

Такива примери има много и изводът от тях е, че ценна информация за Македония не се съдържа само във фондовете на Военното министерство (Министерство на войната от 1911 г.) и висшите щабове (Щабът на армията, Щабът на Действащата армия – във военно време, щабовете на отделните армии), а и в тези на войсковите съединения, части, учреждения и заведения, които са пребивавали там или имат функционална свързаност с нея или нейното население. Слабо проучени зони са фондовете на дивизиите, бригадите, полковете, тиловите и етапни органи и части, военнолечебните учреждения и заведения и т.н. С други думи – военните архиви все още са „неразорана нива“. 

Полето за изследване е твърде голямо и изисква къртовски труд, защото информацията в архивите обикновено не е обобщена, а трябва да се издирва „зрънце по зрънце“. 

– Известен сте като един от най-добрите познавачи на българските военни гробища на територията на днешна Република Северна Македония. Кога българската държава започва да проявява интерес към тях? 

– Състоянието на българските военни гробища във Вардарска Македония между двете световни войни и грижите за тяхното възстановяване и поддържане през 1941–1944 г. е една от темите, по които работя още от първите ми години в архива. През 1994 г. съвместно с моята колежка Марина Калчева извършихме голямо проучване и съставихме списък, съдържащ данни за 471 пункта във Вардарска Македония с уточнени 505 места, където са погребани над 18 000 български военнослужещи. Списъкът е в основата на базата данни за българските военни гробища в югозападната ни съседка, с която днес разполага Министерство на отбраната. 

Имам информация, че негови копия са разпространени и сред изследователи, интересуващи се от проблематиката, като имената на двамата съставители са заличени, вероятно случайно. Българската държава, в лицето на Щаба на Действащата армия, още в хода на Първата световна война предприема редица действия и създава специализирани структури за уреждане и украсяване на военните гробове на убитите на бойното поле и починалите от рани и болести военнослужещи през време на войната. Тези органи съществуват до демобилизацията на армията през октомври 1918 г. 

Оттогава до подписването на Ньойския мирен договор опазването от поругаване и унищожаване на военните ни гробища и гробове във Вардарска Македония е оставено на милостта и благоволението на съглашенското командване. Мирният договор от 27 ноември 1919 г. съдържа два члена (116 и 117), които поставят военните гробища под специален статут и всъщност са единствените, третиращи победения наравно с победителя и са плод на човеколюбива мисъл, в която чувството на омраза и унищожение отстъпва пред чувството на почит и уважение пред светлата памет на загиналите за родината си. 

На книга – написано добре, на практика – останало неизпълнено. Пророчески са думите на военния министър Константин Томов от април 1922 г., че ние, българите, сме единствените, неизползвали правата си по взаимните задължения по тези два члена от договора, за да положим грижа за запазване гробовете на нашите съотечественици, почти всички останали вън от пределите на Царството и така изоставяме на времето да заличи българските гробове и да направи турянето им в известност загубено завинаги. Предложението му за създаване на специализиран орган, който да поеме грижите за военните гробища и паметници в чужбина, остава без последствия. 

Едва три години по-късно е създадена Секция по издирване, украсяване и поддържане на военните гробове, която през 1931 г. прераства в Отделение за военни музеи, паметници и гробове, просъществувало до 1951 г. Усилията на тези две структури и всички опити и ноти да се реши проблемът с възстановяването и поддържането на българските военни гробища и гробове във Вардарска Македония са неуспешни. Правителствата в Белград обикновено чрез упорита мълчалива неотстъпчивост оставят поставените въпроси без отговор, като целта е, използвайки като естествени съюзници времето и природата, тези следи от българщината там да бъдат безвъзвратно заличени. 

Трябва да признаем, че тази политика на съседното кралство е дала в това отношение много добър резултат между двете световни войни. През април 1941 г. българските войски заварват изключително тежка картина – буренясали и неподдържани или разорани гробове, разпилени тленни останки, изпочупени паметници и възпоменателни кръстове и плочи, а на голяма част от запазените – заличени българските надписи. Следва период на тяхното издирване и възстановяване, като в тези дейности активно се включват местните родолюбиви организации и дружества, учениците и училищните власти. 

С идването на новата власт в България през септември 1944 г. се променя и държавната политика по този националнозначим въпрос. Усилията през един четиридесет и пет годишен период са насочени единствено към уреждането и поддържането на българските военни гробища в чужбина от заключителния етап от участието на България във Втората световна война – войната срещу Германия през 1944–1945 г. 

Военните ни гробища от войните за национално освобождение и обединение във Вардарска Македония са обречени на забрава за дълго време. След настъпването на демократичните промени у нас, тази проблематика отново влезе в общественото полезрение. Министерството на отбраната бе натоварено със закон с грижите за военните ни паметници и гробища в страната и чужбина, за което има и създадено структурно звено в него. Резултатите до днес са твърде скромни – възстановените военни гробища и паметници в РСМ се броят на пръсти и са нищожен процент спрямо съществувалите такива. Може би причини за това са недостатъчната наша активност, настъпателност и тясноведомствения характер на действията. 

Липсата на планомерност също прави впечатление, въпреки че от 2002 г. е оповестена програма на МО. Свидетели сме на реакции постфактум, след като в медиите се изнесе някаква информация, какъвто беше случаят с Дреново, Кавадарско от октомври 2021 г. И днес нашата държава все още е в дълг както към паметта на загиналите ни предци за освобождение и обединение на българския народ, така и към техните наследници, живеещи от двете страни на границата.

– Вероятно не всичко е гладко в отношението на властите в Скопие към Българските военни гробища. Какви са основните проблеми пред усилията на България да полага грижи за тях?

- През първото десетилетие на настоящето столетие се постигнаха известни успехи, довели до възстановяването на няколко наши военни гробища. В по-близко време, особено след приемането на югозападната ни съседка в НАТО, този процес практически бе спрян. 

Днес, когато в РСМ се вихри отявлен антибългаризъм, това е още по-трудно постижимо. Отново ще дам пример с военните гробища при Дреново, чието съществуване бе дипломатично отречено от Скопие. И това далеч не е единственият случай. Основният проблем според мен е в упоритата съпротива на Скопие към всичко българско, което е безспорно доказателство, че днес властите там са „достоен продължител“ на провежданата между двете световни войни политика на Белград в тази насока. 

Предполагам и друго – че в политическите кръгове в нашата съседка изпитват страх и имат опасения, че с възстановяването на повече български военни гробища македонските граждани ще видят колко значителен е броят на техните предци, дали живота си в името на обединението българско. И уместно ще си зададат въпроса – всичките ли са били заблудени от „бугарската пропаганда“ или действително са били „бугари“, което може да ги накара да погледнат по-критично на втълпяваната им с десетилетия „македонска история“. 

Съществува и друг проблем – фактът, че в Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете страни от 2017 г. няма клауза, третираща опазването на културното и историческото ни наследство в РСМ, част от което са и българските военни гробища и гробове. Така всяко българско искане в това отношение ще бъде тълкувано в Скопие като „поставяне на допълнително условие от България“ в процеса на присъединяване на страната им към Европейския съюз – нещо, към което там проявяват болезнена чувствителност. 

– Преди години бях чувал становище от военни експерти в Скопие, че властите биха разрешили да се грижим за масови български гробища на обикновени войници, но на отделни български военачалници – не! Те били хората, които са издавали заповедите и нямали право на почит от наследниците им. Какво мислите за тази „формула“? 

– Ще си позволя едно предположение: тези „военни експерти“ са точно толкова експерти, колкото и „македонските историчари“ са историци. Известно е, че военачалниците са началници на големи военни формирования. Такива за периода на войните за национално освобождение и обединение са началниците на дивизии, командващите армии и главнокомандващия Действащата армия. Не ми е известно от българска страна да са предявявани когато и да било искания за издигане на паметници в нашата съседка на офицери от този ранг. Може би тези „експерти“ са имали предвид изобщо българските офицери, загинали и погребани във Вардарска Македония. 

И отново ще се върна към октомври 1918 г., когато с нахлуването на сръбските войски там започва поругаване на гробовете на български офицери, предизвикало остра реакция от страна на Щаба на армията и намеса на съглашенското командване за спиране на този вандализъм. Както вече казах, днес в РСМ има „достойни продължители“ на това поведение. 

И „военните експерти“, сътворили тази нелепа (меко казано) „формула“, са явно сред тези „продължители“. Българската армия от периода на войните 1912–1913 и 1915–1918 г. е една строго йерархично изградена система с множество взаимно свързани подсистеми, включващи висши щабове, обединения, съединения, части и подразделения. 

 В тях служат офицери, подофицери (днес – сержанти) и войници, като едните няма как да бъдат отделени от другите, защото са части от общото цяло, което изпълва със съдържание израза „български военнослужещи“. Начело на всяко формирование, независимо дали е отделна армия, дивизия, полк, дружина, рота или взвод, стои офицер, който получава заповеди от висшестоящите и отдава такива към своите подчинени. Всеки офицер, независимо от неговото място в йерархичната армейска структура, заеманата длъжност и притежаваното звание, отдава заповеди. 

Известна истина е, че офицерският състав във всяка държава винаги е съставян от най-здравите обществени слоеве, верни на националната държавна политика в определения исторически период. В този смисъл бих попитал споменатите „военни експерти“ защо стотици мъже, родени във Вардарска Македония, избират за своя професия „български офицер“ (46 – от Велес, 24 – от Прилеп, 22 – от Щип, 18 – от Охрид, 16 – от Битоля, 12 – от Скопие, както и от редица други градове и региони), а няколко пъти повече служат в Българската армия като запасни офицери през войните за национално освобождение и обединение? И те ли са били заблудени от „бугарската пропаганда“? 

Загиналите от тях само през Първата световна война са десетки и повече от половината са погребани в своята родна Македония. Нима полковите командири Борис Дрангов от Скопие и Климент Джеров от Охрид, майорите Тодор Кюлюмов от Долно Чичево и Юрдан Васков от Велес, поручиците Атанас Снегаров от Охрид и Тодор Станчев от Щип, подпоручиците Владислав Стойков от Битоля, Методи Грашев от Прилеп, Панчо Лазаров от Щип, Димитър Чорбаджийски от Струмица и редица други нямат право на почит от техните наследници, само защото са били българи и загиват като български офицери в името на българското национално обединение? 

Смятам, че в този реторичен въпрос се съдържа отговора на поставения въпрос. Смисълът на израза „военни гробища и гробове“ е именно, че това са места, на които са погребани военнослужещи – офицери, подофицери и войници, независимо от тяхното звание и място във военната йерархия. Иначе щяхме да ги наричаме не „военни“, а „войнишки гробища и гробове“. Нека бъдещите „европейци“ в Скопие прогледнат малко световната практика, като помислят има ли държава, която се грижи само и единствено за гробищата и гробовете на нейните загинали войници. 

– Знаете ли, от дълго време ме интересува темата за военнопленниците от Македония, освобождавани от чужд плен. Двама наши колеги от МНИ публикуваха сборник с документи за Втората световна война. Какво е отношението и как стои въпросът по време на Първата световна война? Какъв е бил критерият за освобождаването? 

– Моят интерес към темата е от 2007 г., когато се зароди идеята за сборника с документи за Втората световна война, тогава с работно заглавие „Спасените“. От същата година той беше включен в годишния план на ДВИА и в неговата подготовка взеха участие и експерти от архива. Сборникът излезе през 2016 г. и е ценен източник на документална информация. Необходимо е да се отбележи, че освобождаването на българи от Вардарска Македония от военен плен през Втората световна война не е прецедент. 

Опит в това отношение българските военни власти и другите държавни органи и институции имат още от Първата световна война. След злополучния край на Втората балканска война през 1913 г. областта влиза в състава на сръбската държава, а нейното население става подвластно на сръбските закони. 

Мъжете на призивна възраст са рекрутирани в сръбската армия и след избухването на войната с Австро-Унгария са изпратени в полковете, воюващи срещу нея (логично и отново реторично можем да си зададем въпроса – защо не са насочени в частите, прикриващи сръбско-българската граница?). 

В хода на военните действия някои са пленени, но значителната част от тях дезертират от сръбските части и се предават сами в плен на противника, заявявайки, че са българи и няма да воюват за Сърбия. От няколко години проучвам документите, свързани с процеса на тяхното освобождаване, защото темата все още не е изцяло изследвана, а е от съществено значение за изясняване на историческата правда за българите от Вардарска Македония. Защото спекулациите са налице. 

Като пример ще посоча едно „македонско творение“, предоставено ми от изтъкнатия историк и документалист Цочо Билярски, за което вече писах в списание „Македонски преглед“ и тук няма да се спирам на него. В Централния държавен архив и Държавния военноисторически архив се съхраняват значително количество документи по въпроса. Само издирените до момента групови и индивидуални молби, заявления, прошения и писма на военнопленниците от Македония, намиращи се в Австро-Унгария, на техни родственици, близки и приятели за освобождаването им от плен като българи, са триста осемдесет и седем. 

Те са отправяни до монарха и неговата съпруга, Министерството на войната и неговото Военнопленническо бюро, Щаба на действащата армия, Македонската военноинспекционна област, комендантските органи в нея, Министерството на външните работи и изповеданията, Царската легация във Виена и Генералното консулство в Будапеща, Министерския съвет, Министерството на вътрешните работи и народното здраве и неговите структури, окръжните и околийски управители в новоосвободените земи и други държавни органи. 

Към тези видове документи в повечето случаи са прилагани махленски свидетелства, удостоверения от общинските управи, свидетелства и удостоверения от българските военни власти за участието на тези хора в Балканските войни като доброволци от Македоно-одринското опълчение, кръщелни свидетелства от Българската екзархия, свидетелства от македонските благотворителните братства и други, доказващи българската национална принадлежност на лицата, които искат или за които се иска освобождаване от австроунгарските военнопленнически лагери и приемането им в България. 

В Скопие за това днес типично „по македонски“ биха отговорили, че тези хора са имали за цел да избегнат тежестта на военнопленническия живот и затова са се писали „бугари“. Но те едва ли знаят, че най-вече в молбите на самите военнопленници не само ясно е декларирана българска национална идентичност, а е изразено категоричното им желание след освобождаването от плен да бъдат зачислени в Българската армия, за да воюват в името на националното обединение. Това доказва безапелационно, че тези хора не са целели личното си спасение от плен, а са били готови отново да понесат несгодите и жестокостите на войната, отдавайки своите сили и живот в името на България. Пред документите и фактите боговете и нашите съседи – „македонци“, би трябвало да замълчат. 

В процеса по освобождаването на македонските българи от военен плен се включват активно не само изброените по-горе държавни органи и институции, а и организациите, братствата и благотворителните дружества на македонската емиграция в България, както и революционните дейци. Единственият критерий за освобождаване е българската им национална принадлежност. По този критерий от декември 1914 г. до началото на 1918 г. хиляди българи от Македония, бивши военнослужещи в сръбската армия, намиращи се в шестнадесет военнопленнически лагера в Дунавската монархия, са освободени от плен, репатрирани са в България и годните – зачислени в армията. 

За отбелязване е още един недвусмислен факт – че нито един от тях не дезертира от нея до края на военните действия след пробива при Добро поле. Накрая искам да споделя, че темата има различни аспекти. С тях след приключване на изследването в близко време научната общественост и любознателните читатели ще бъдат запознати и то най-вероятно от страниците на списание „Македонски преглед“. 

– Вие сте един от авторите на сборника, посветен на Македоно-одринското опълчение. Разкажете ни повече за него. 

– Според мен справочникът „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“ е едно от най-значимите постижения на служителите от военния архив във Велико Търново. Той е дело на тринадесет архивисти от различни поколения. Работата по него започва през 1989 г., продължи с големи прекъсвания до 2006 г. и премина през няколко етапа, като с гордост мога да заявя, че участвах във всичките. Проучени бяха 22 фонда, 305 архивни единици, съдържащи над 60 000 листа. Данните бяха извлечени ръкописно от архивните документи на каталожни фиши, чийто брой надхвърля 56 000 (естествено, тогава не разполагахме с компютри, които значително биха улеснили подготовката). 

След като ги систематизирахме по строг азбучен ред пристъпихме към събирането на сведенията и съставянето на описанията за всеки доброволец – фамилия, собствено и бащино име; възраст; месторождение; местоживеене; професия; образование; формированията на Опълчението, в които служи; начална и крайна дата на службата; дата на раняване; дата и място на гибелта; наименование на наградата, с която е удостоен. Големи затруднения срещнахме при идентификацията им. Спомням си, че бях установил дванадесет варианта на изписване на фамилията/презимето Георгиев в документите, а оттам и на каталожните фиши (Георгев, Гьоргев, Гергев, Гьорев, Гйоргиев и т.н.). Налагаше се да проверявам всяко име дали не е вписано по някои от тях, защото при строго азбучната подредба фишите попадаха на различни места и имаше вероятност едно и също лице да бъде вписано в списъка повече от един път. А това се отнасяше не само за тази фамилия/презиме. 

През 1996–2002 г. целият личен състав бе пренасочен към изпълнението на нарасналия брой заявления от административно-правен характер поради промените в пенсионното законодателство. Заключителният етап – окончателната проверка на отпечатания на пишещи машини списък, съставянето на географския указател и предговор, както и изготвянето на шестте приложения, извършихме двама експерта за четири месеца. Както вече споменах, сборникът бе съставен колективно, но аз го чувствам като най-ценния труд, в създаването на който съм взел участие. 

Излезе от печат през 2006 г. в тираж 250 екземпляра, но реално определените за архива 50 броя получихме на следващата година. Изданието бе широко оповестено и представено по медиите, на различни научни форуми и тържества. Неговата популярност надхвърли границите на България, защото сред 18 870-те доброволци и до днес живеещите в РСМ откриват имената на своите предци, които без задължение по някакъв закон или въздействие на външна сила, по собствена воля и желание се явяват в това уникално доброволческо формирование, за да воюват за осъществяването на българския национален идеал. 

– Вие имате поглед и върху издаването на документи по искане на граждани от РСМ, с които те доказват своя произход и кандидатстват за българско гражданство. Имате ли най-обща картина за географията на молбите, за гражданския и социален статут на кандидатстващите, за мотивите, които те описват в заявленията си до архива. Как ги усещате – искрени ли са в желанието да се нарекат български граждани?

 – Действително входящата и изходяща поща на архива преминава ежедневно през моя поглед. Но интересът ми към процеса на придобиване на българско гражданство от граждани на РСМ не е продиктуван от моите професионални задължения. Затова отговорът на този въпрос ще дам като български гражданин, който е редовен член на МНИ. Данните, които ще съобщя, са придобити именно в това ми качество на основание и по реда на Закона за достъп до обществена информация. 

Съгласно чл. 15. (1) т. 1. от Закона за българското гражданство, лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство, ако е от български произход. В същия член се изисква кандидатът да представи официални документи, издадени от български или чуждестранни органи, удостоверяващи родствената му връзка с поне едно лице – негов възходящ до трета степен включително, което е от български произход. С други думи казано, за кандидатите от РСМ необходимо условие за придобиване на българско гражданство е наличието на официален документ, доказващ български произход на един от неговите майка-баща, баби-дядовци или прабаби-прадядовци. 

Като такива документи са възприети издаваните от ДВИА удостоверения за службата на техните родственици в Българската армия. Поради това от години ежедневно граждани на РСМ се обръщат към архива с искане да получат такъв вид документ, като само през първото полугодие на 2023 г. са постъпили и регистрирани 168 заявления. В тях данни за гражданския и социален статут на заявителите не са посочени. 

Видно е, че сто и седем са от мъжки пол и 61 – от женски, като по-голямата част от тях са на възраст между 20 и 50 години. По населени места и географски райони заявленията са, както следва: от гр. Велес и Велешко – 7; от гр. Гевгели и Гевгелийско – 11; от гр. Охрид и Охридско – 4; от гр. Струмица и Струмишко – 11; от гр. Скопие и Скопско – 16; от гр. Куманово – 19; от гр. Крива паланка и Кривопаланско – 4; от гр. Щип и Щипско – 5; от гр. Битоля – 8; от гр. Прилеп и Прилепско – 9; от гр. Кавадарци и Кавадарско – 8; от гр. Радовиш и Радовишко – 6; от гр. Делчево – 2; от гр. Ресен – 1; от гр. Струга – 4; от гр. Кичево – 1; от гр. Кочани и Кочанско – 5; от гр. Тетово – 1; от Канада – 1. 

Четиридесет и пет заявители са посочили адреси в Република България. Впечатляващ е броят на заявленията от жители на Куманово, като съществен момент е добрата им осведоменост за службата като доброволци в Македоно-одринското опълчение на живелите в околните села техни прадядовци. Всичките 19 заявители точно сочат данните, отразени в коментирания в предходния въпрос справочник, което ясно показва, че в Куманово разполагат с него и успешно търсят необходимата им информация. Това в значителна степен улеснява издаването на исканите удостоверения, защото чрез споменатите каталожни фиши за минути се стига до архивните документи, съдържащи сведенията за конкретния доброволец. Интересът от жителите на Куманово предизвиква размисъл – дали трябва да променим своите виждания за тях в смисъл, че са лица, осъзнали своята българска национална принадлежност. Или придобиването на „бугарски пасош“ има друга цел – да послужи като „ключ“ за свободен достъп в Европа. Отговорът може да потърсим в мотивите на заявителите. В 163 заявления е посочена необходимост от документ, доказващ български произход, за кандидатстване за българско гражданство (получаване на „бугарски пасош“), като същите не съдържат декларирана българска национална принадлежност на самите заявители; в 4 заявления е посочена необходимост от документ, доказващ български произход, като заявителите са посочили, че са българи; в едно заявление е поискано удостоверение за службата на родственик в Българската армия и дигитални копия на издирените архивни документи – за допълване на родова памет. 

За посочения период само един заявител, получил нужното удостоверение, е изразил по електронната поща своята благодарност, заявявайки, че е „горд българин“. Съотношението на тези цифри приблизително отговаря и на резултатите от последното преброяване в нашата съседка. Логичен е въпросът – от страх ли тези 163-ма заявители не обявяват, че са българи? Или има скрит мотив за придобиването на българско гражданство – свободния достъп с българския паспорт в Европа. Иска ми се да е първото… 

Но изявите в социалните мрежи на някои, получили вече „своя билет“ за страните от ЕС (които предизвикаха остри реакции на истинските българи в РСМ), говорят друго – че дори и с български паспорт, те не могат да се отърсят от насажданото им десетилетия отношение към България и дори не могат да забравят езика на омразата. Действително нашите законодатели трябва сериозно да поработят по този въпрос и да изготвят необходимата процедура за отнемане на придобитото българско гражданство на такива лица. 

Броят на издадените удостоверения и дубликати на удостоверения от ДВИА е 121, което на практика означава, че толкова граждани на РСМ през това полугодие са получили необходимия документ за придобиване на българско гражданство. На част от заявителите са поискани допълнително необходимите данни за продължаване на проучването, свързани най-вече с уточняване на периодите и войсковите формирования, в които са служили техните родственици. 

Това се налага поради спецификата на фондовете в архива, които са в съответствие с организационната структура на българските въоръжени сили (по войскови формирования). Друга причина понякога е подвеждащата или неточна информация – смесване на исторически събития (например – не се прави разлика между Балкански и Първа световна войни), посочени периоди на служба в Българската армия между двете световни войни, когато младежите от Вардарска Македония служат не в нея, а в армията на КСХС (от октомври 1929 г. – Кралство Югославия) или искане на удостоверения за службата на младежи от набори, които също не служат в България. 

Независимо от затрудненията, породени от липса на необходимите за проучване данни, експертите от архива полагат всички усилия (понякога само по униформата от копие на снимка, дата или посочен град), за да удовлетворят исканията на заявителите от РСМ. За период от 9 месеца (октомври 2022 г. – юни 2023 г.) в ДВИА по електронната поща са постъпили и 301 запитвания от граждани на Република Северна Македония, които не отговарят на изискванията за заявления, получени по електронен път. 

Ето целия текст на някои от тях, предаден дословно: „Здраво Дали овде може да се найде документ за стари бугарски войници“; „Здравейте искам да попитам дядо ми беше войник в България. Благодаря ви много, че ми помогнахте“; „Мога ли да получа стар документ от моя дядо“; „Как да побара документ на дедоми“; „Ова е умреницата ми треба документ дека служел войска ви благодарам“; „Моят прадядо е служил в армията във Велико Търново. Как мога да получа необходимите ми документи за българско гражданство“; „Здраво сакам за дедоми да дознаам ако може. Бил бугарски войник, но книжката нигде неможам да я найдам. Дали може да ми помогнете“; „Моят дядо живееше в Северна Македония и когато тя беше окупирана от България отиде доброволец за защита на България“. 

Последното е особено показателно – в съзнанието на човека, който го е отправил, България е „окупаторка“ (а не освободителка) на „Северна Македония“. Тук ясно проличава историческата неграмотност, защото това е наименование на нашата съседка от последните пет години. Може би човекът е искал да каже „Вардарска Македония“, ама малко се е пообъркал… Но пък неговият дядо, въпреки употребения израз „българската окупация“, станал доброволец в защита на България... Пълен абсурд. 

В голямата част от запитванията ясно личи липсата на документална култура. В България учениците в 9-и клас в часове по български език и литература изучават писане на делово писмо и заявление. Дали и в РСМ е така – след посочените примери се съмнявам. В половината от всички 301 изпратени запитвания не е посочено името на отправилия запитването, а четиринадесет не съдържат името на лицето, което следва да бъде издирвано. 

Коментарът, струва ми се, е излишен. По населени места и географски райони запитванията са, както следва: без уточнено местоживеене на отправилия запитването – 207; от Крушевско – 1; от гр. Кочани и Кочанско – 8; от гр. Кратово и Кратовско – 3; от Дебърско – 1; от гр. Гевгели и Гевгелийско – 3; от гр. Битоля и Битолско – 13; от гр. Неготино – 1; от гр. Куманово и Кумановско – 6; от гр. Щип и Щипско – 5; от гр. Скопие и Скопско – 15; от гр. Струмица и Струмишко – 12; от гр. Велес – 2; от гр. Радовиш – 3; от гр. Кавадарци – 2; от гр. Берово – 1; от гр. Крива паланка и Кривопаланско – 8; от гр. Ресен – 1 от гр. Кичево – 2; от гр. Охрид – 1; от гр. Прилеп – 3; от гр. Валандово и Валандовско – 3. 

Показателно е, че са от почти всички краища на съседната ни държава, като жителите на Скопие и околните селища държат първенството при тези електронно изпратени запитвания. Данни за възрастта в кратките съобщения по електронната поща не се съдържат. Мотивите в запитванията са следните: две трети (197) нямат посочен никакъв мотив; приблизително една трета (96) посочват необходимост от документ, чрез който да придобият българско гражданство („бугарски пасош“), без да обявят своята национална принадлежност; пет случая са със същия мотив и уточнение, че отправилият запитването е българин; в три запитвания като мотив е посочено, че се интересуват от своето родословие („фамилийно стебло“), като единият заявител е декларирал, че е „българофил“. 

За тях важи същият коментар, който направих по отношение на регистрираните заявления. Ще добавя само, че тук проличава неуважение и несериозно отношение към държавния орган, до който са отправени. На всичките запитвания служителите от архива са отговорили своевременно, професионално и компетентно по електронната поща. Има и един въпрос, който си задавам от доста време – дали един официален документ за българска национална принадлежност на прародител прави съвременния гражданин на РСМ също българин? Анализът на посочените примери и мотиви в коментираните запитвания и заявления водят до отрицателен отговор. Явно поради различни причини кандидатите за получаване на „бугарски пасош“ избягват да се назовават българи, а има и такива, в чиито глави единствената мисъл, с която свързват България е, че е държава – окупаторка... 

Ето защо българската държава трябва да прояви много по-голяма бдителност и прецизност при даването на българско гражданство на граждани от РСМ. Необходими са законодателни промени в самата процедура и разработване на механизми за неговото отнемане на лица, позволяващи си език на омразата и други антибългарски деяния. 

– И накрая нещо съвсем лично – какво е чувството да работиш сред военните архиви? Дават ли примери на героизъм, учат ли на патриотизъм или има и случаи на предателство? 

– То не е само едно чувство, а са много. Възхищение от смелостта на шестнадесетгодишните голобради момчета и решителността на осемдесетгодишните побелели старци, напуснали родните огнища, за да воюват като доброволци в името на националния идеал. 

Удивление от храбростта на атакуващите „На нож“ бойци, на удържащите атаките на многократно превъзхождащите съглашенски сили на Македонския фронт, от мъжественото държане на доброволката Мария Колева, която при всеки изстрел отправяла „особени проклятия“ към противника, ту на български, ту на турски език. Гордост от победите на Българската армия на бойното поле. Преклонение към жертвоготовността на всички, отдали живота си за Майка България. 

Разочарование и негодувание от пропуснатите възможности. Да, има отразени и случаи на малодушие, на съвсем естествен човешки страх от смъртта и неизвестността, но те са твърде малко в сравнение с изброеното, с което всеки българин има изключителното основание да се гордее. Във военните архиви е отразена и жестокостта на войните, поглъщащи в своята адска машина цвета на нациите. Нещо, което днес сме длъжни да разберем и осъзнаем дълбоко.