Ролята на България за запазването и разпространението на глаголицата и кирилицата

Доц. д-р Ваня Мичева, Институт за български език – БАН

След смъртта на Методий немският епископ Вихинг взема надмощие във Велика Моравия и жестоко измъчва учениците на Методий. Едни са продадени като роби, други умират, а трети са прогонени от пределите на страната. Така в рамките на няколко месеца през зимата на 885 – 886 г. Кирило-Методиевото дело във Велика Моравия е унищожено, но не изчезва. То оцелява благодарение на намесата на българската държава. Учениците на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий, изгонени от Велика Моравия, преминават р. Дунав и отиват при управителя на Белград (по това време в пределите на българската държава), а той ги изпраща в столицата Плиска при княз Борис (852 – 889).

 Там те са посрещнати с почести през пролетта на 886 г. В Плиска князът предоставя отлични условия за книжовна и учителска дейност на Климент, Наум и Ангеларий. По-късно към тях от Константинопол се присъединяват и други ученици на Кирил и Методий, закупени по робските пазари на Европа. Между тях най-вероятно е и Константин Преславски. Така възниква първият книжовен център в България. 

В него се превеждат и преписват богослужебни книги. Йоан Екзарх, Константин Преславски, Презвитер Григорий, Черноризец Храбър, Тудор Доксов и самият Симеон, който по-късно става владетел, създават оригинални съчинения. В обширната българска държава княз Борис решава да обособи втори книжовен център. Изпраща Климент в областта Кутмичевица с главни градове Охрид, Девол и Главиница и с административни разпоредби му осигурява възможност да създаде училища в тях. В Охридския книжовен център по сведения на Пространното житие на св. Климент от Теофилакт Охридски Климент обучава 3500 ученици – четци, дякони и свещеници. 

През 893 г. Климент е ръкоположен за „пръв епископ на българския език“ по данни от същото житие. Княз Борис добре съзнава необходимостта от разпространението на християнското учение на роден език сред новопокръстения български народ. Истински християни българите не успяват да станат, докато им проповядват на латински и гръцки. Разбираемото Божие слово може да послужи не само за християнизацията на поданиците на българския княз, но и за културното сплотяване и интегритет на славяните и наследниците на Аспаруховите и Куберовите българи. Затова княз Борис отделя огромни средства за създаването на нужната богослужебна литература и подготвени духовници, за да замени гръцкия език със старобългарски в богослужението и да извоюва самостоятелност на българската църква. 

Двама прозорливи български владетели – княз Борис и цар Симеон – спасяват Кирило-Методиевото дело с последователна държавна политика и финансова и юридическа подкрепа на Кирило-Методиевите ученици и техните съмишленици. Напълно естествено при покръстването на Киевска Рус през Х в. и след християнизацията на Сърбия през IХ в. произведенията на старобългарски език са пренесени в тези страни и векове наред са използвани и преписвани от славянските народи в тях. 

В този процес участват и български духовници и книжовници. Достатъчно е да споменем: българина Михаил, първи митрополит на Киевска Рус, застанал начело на новопокръстените руси наскоро след приемане на християнството за държавна религия през 988 г.; търновеца Киприян, Киевски митрополит и на цяла Русия в края на ХIV в., и Григорий Цамблак, също родом от Търново, Киевски митрополит в началото на ХV в. В края на ХIV в., след падането на България под османска власт, произведенията на Търновската книжовна школа поемат своя път към Влашко, Молдова, Сърбия и Русия. 

Тези конкретни факти от историята на българската държава и книжнина опровергават категорично твърдението в един неотдавнашен документ на Македонската академия на науките и изкуствата, че „ …македонскиот jазик коj се говорел в просторите на Македониjа на кои живеели македонските Словене, посебно в Солунскиот регион, е токму тоj jазик коj што преку кирило-методиевските преводи на Светите книги, ги внел Словенете во христиjанскиот свет“ (Повелба за македонскиот jазик на Собранието на МАНУ № 02-3668/1 от 03.12.2019 г.). 

Не „македонскиот jазик“, а богослужебните книги, написани на старобългарски език с българските азбуки глаголица и кирилица и съхранени с усилията на българските владетели и книжовници, въвеждат голяма част от славяните в християнството през IХ – ХI в. Може да се каже, че българската култура не само съхранява, но и доразвива делото на светите братя, като го разпространява в един огромен пространствено-времеви континуум от Синайската планина до Урал и Северния ледовит океан през IХ – ХVIII в.