Сърбия има сериозен проблем с европейската ценностна ориентация

За отбелязването на Трети март от българите в Босилеград, за избуяващата ксенофобия към националните малцинства и за тенденцията за изграждане на образа на България като враг с директора на българския КИЦ в Босилеград Иван Николов разговаря журналистът Костадин Филипов 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2024, бр. 3

– Здравейте, господин Николов! Да започнем с нещо, случило се неотдавна: как отбелязахте тази година националния празник на Република България – Трети март? А какво Ви направи впечатление за честванията у нас? 

– Отдавна се убедих, че да честваш националния празник на България – Трети март, на територията на Сърбия не е най-здравословното нещо. Трети март тук се отъждествява със Санстефанска България, а сред сръбските историци и политици това се тълкува като акт на териториални претенции към Сърбия, колкото и да ви прилича на параноя. Преди няколко години бяхме осъдени със сериозна глоба за това, че на Трети март бяхме окачили българското знаме на балкона на КИЦ-а и то, забележете, по югославския Закон за защита на герба, знамето и името и делото на Тито!? Оттогава сме нащрек, но все пак отбелязваме Трети март в зависимост от обстоятелствата, кога символично, кога по-сериозно. Тази година обявихме конкурс за есе и рисунка по повод Трети март, Сдружение „Глас“ отведе един автобус хора от Босилеград на концерт в НДК по повод Трети март и окичихме паметника на Левски с български знамена.

Казионният Национален съвет на българското малцинство заедно с кмета Захариев и председателя Стойков, за съжаление, го отбелязаха в един ресторант във Враня със запой и сръбска чалга. В България вече не ме впечатляват разделенията и различните тълкувания в научните и политическите среди, както и в обществото „за“ и „против“ Трети март. Смятам ги за естествени в условията на свобода на словото и демокрация. Вярвам, че с времето ще отпаднат митовете и идеологическите наслагвания и Трети март ще получи обективна оценка и своето истинско място в историята и културата на Третата българска държава. 

– Сърбия, на чиято територия живеете, е кандидат за член на Европейския съюз. Как мислите, успява ли държавата и обществото да се европеизират? Или има някаква мимикрия? 

– Няма никаква мимикрия. Съвременна Сърбия има сериозен проблем с европейската ценностна ориентация. Единственият проевропейски политик, премиер и философ Зоран Джинджич бе убит посред бял ден на прага на сградата на сръбското правителство и то точно затова, че искаше да европеизира Сърбия и да я въведе в Европейския съюз. След него Сърбия се завърна към идеологията на консервативния великосръбски национализъм от края на XIX и началото на ХХ в. и фактически започна процес на вътрешна консолидация след загубената 10-годишна гражданска война в бивша Югославия. 

В момента тя по стар навик лавира между интересите на Русия, Китай, САЩ и ЕС, изчаквайки благоприятни международни обстоятелства, в които отново да постави сръбския национален въпрос и да постигне национално обединение в рамките на т.нар. Велика Сърбия, навлизайки дълбоко в териториите на съседните държави. Сами разбирате колко опасен е този план. Според тази стратегия, Сърбия иска да стане членка на ЕС без да изпълнява общоприетите критерии за членство и то едва след като реши националния си въпрос така, както тя го разбира – с обединение на всички сърби в една държава. Грешката на Запада беше, че не отчете тази опасност и заложи на Вучич като държавник, който може да признае Косово и така да умиротвори Балканите. 

Тази европейска илюзия продължи повече от едно десетилетие. Трябваше Китай да стъпи на Балканите и да започне войната на Русия срещу Украйна, за да може Европа да се освободи от инертността си и да разбере, че не само не може да разчита на Вучич, но и че той е опасност за Европейския съюз като руско прокси на Балканите. 

– През декември се проведоха парламентарни избори. Върви процес на формиране на правителство. Имате ли някои нови очаквания след този вот? Повече перспектива за Босилеград и района, или отново старите проблеми? 

– Тия избори, с всички изборни манипулации, отново ги спечели Вучич и отново се очертава неговата партия да формира правителство. Нямам нови очаквания. Опозицията или по-точно конкуренцията на Вучич се опитва да оспори тяхната легитимност и го обвинява, че е откраднал изборите, но все още не предлага ясна европейска алтернатива. Тя даже с подкрепата на европейските институции успя да оспори легитимността на изборите в Белград. 

Само че в условията на контролирани медии, доминиращата културна парадигма и разработени механизми за манипулация на изборите по пропутински модел, евентуалното европейско направление в сръбската политика трудно може да се оформи без дълбоки обществени сътресения, благоприятни международни обстоятелства и активна настъпателна политика от страна на ЕС. За Босилеград и района няма да има перспектива докато Сърбия се управлява от позициите на консервативната великосръбска идеология. 

Даже комунистическата идеология беше по-благоприятна за нас, защото тя признаваше националните за сметка на гражданските права. Сега малцинствата се разглеждат като опасност за сръбската държавност и има скрит стремеж те да бъдат редуцирани възможно повече. Официалните статистически данни от преброяванията на унгарското, хърватското, черногорското, словашкото и българското малцинство ясно показват това. Те все повече се асимилират, мимикрират или просто си търсят по-добри места за живот. 

– В един свой текст, господин Николов, Вие отбелязвате, че „избуява ксенофобията към националните малцинства“. Това отнася ли се и до българите в Сърбия? И понеже подозирам, че отговорът ще бъде положителен, бихте ли казали в какво се изразява това? 

– О, да. Вече споменах, че малцинствата се разглеждат като деструктивен фактор за сръбската държавност и се води систематична борба те да бъдат сърбизирани или премахнати. Повече от две десетилетия тече непрекъсната кампания, в която в общественото мнение се създава образ на България и българите като опасен враг на Сърбия. В тази кампания са включени учени, университети, медии, политици, органи на сигурността, армията и Сръбската православна църква. Ревизира се историята на Първата и Втората световна война като превратно се тълкуват събитията и многократно се увеличават сръбските жертви, повдигат се десетки паметници с антибългарски послания, отбелязват се възпоменателни дати, провеждат се църковни шествия, канонизират се „мъченици“ избити от българите и пр. 

Една от целите на тази ревизия е да се оправдае и свали отговорността за фактическото унищожение на българското малцинство в Западните покрайнини, което от 120 000 за само един век е сведено на 12 918 души. Дори и тия, които са останали, са подложени на систематична асимилация чрез борбата срещу българския език и култура и разни административни, икономически и репресивни мерки. Ония, които са дълбоко осъзнати и не се подават на асимилационните методи, са принудени да емигрират и да си потърсят по-добри места за живот. Само през последните няколко месеца от края на миналата и началото на тази година в Сърбия се лее нестихваща антибългарска риторика в изказванията на сръбски историци и официални лица срещу България и българите в Западните покрайнини. 

– В последно време забелязваме все повече примери в Сърбия на употреба на езика на омразата към България, на продължаваща тенденция за изграждане на образа на България като враг номер едно на Сърбия. На какво се дължи това активизиране? 

– След обискирането на КИЦ „Босилеград“ и изземването на книгата на Едвин Сугарев „Елегия за Краището – съдбата на българите в Западните покрайнини“ и образуването на предварително производство срещу Иван Николов, последва т.нар. шпионски скандал, в който седмици наред се пишеха несъстоятелни обвинения, внесли видима психоза сред населението в Босилеград. През януари и февруари последваха нови антибългарски статии. Най-напред известният историк „специалист“ по антибългарските въпроси от Нишкия университет, сега държавен секретар в Министерството на труда, заетостта, ветераните и социалните въпроси проф. д-р Деян Антич, откри във Владичин хан поредната паметна плоча на т.нар. тетовски сърби, избити от българския окупатор на 31 октомври 1943 г. 

Няколко дни по-късно нишкият информационен портал „Нишки вести“ излезе със статия за „капията на смъртта“ в Нишката крепост, в която описваха как българите водили през нея „сърбите, които не се подчинили на българската идея, че населението в южната част на страната е тяхно и че е длъжно да защитава България на Солунския фронт през 1917 г., и оставили костите си в окопите около Нишката крепост“. 

На 17 февруари същият проф. д-р Деян Антич отново, начело на нова държавна церемония се появи при отбелязването на паметен ден за страданията на цивилни лица в Бойник по време на Втората световна война. На другия ден на възпоменателна среща в село Белановац, Лесковашко, бе отбелязана друга годишнина от разстрела на 45 жители на това село през Втората световна война от българския окупатор. Отново бяха положени венци от делегации на сръбската армия, местната власт, Асоциацията на ветераните от Съюза на бойците и Министерството на здравеопазването. Десетина дена след това, на 26 февруари в Прокупле се проведе нова държавна церемония по повод 107 години от т.нар. Топличко въстание. Това бе широко отразено в регионалните и белградските медии като „единствено въстание в държава, окупирана от Централните сили по време на Голямата война“. 

Отново се проведоха редица културни манифестации пред паметници в Прокуплье и Куршумлия, отново възвишено-патетични възпоменателни слова, в които се твърдеше, че българите са избили 20 000 сърби и са опожарили 55 села. Представители на Сръбската православна църква, градските власти, армията, полицията, културните институции, църковни хорове, литературната младеж на Прокуплье, всички заедно използваха възпоменателната среща да изкажат възмущението си от българите, които напук на всички международни конвенции избивали цивилно сръбско население. По същото време на сайта на Вранянска митрополия се появи информация, че е формиран организационен комитет по повод 100 години от освещаването на паметната костница на т.нар. Сурдулишки мъченици. 

В комитета членуват владиката вранянски Пахомий, министър Никола Селакович, кметицата на Сурдулица Александра Попович, нишкият митрополит Арсений, министър Новица Тончев, проф. д-р Деян Антич, държавният секретар Драган Стеванович, генерали, представители на местната власт, републиканския Завод за защита на паметниците на културата, държавни и местни културни институции, сдружения, потомци на ветерани от войните и пр. Патрон на събитието е президентът Вучич! 

Същевременно, по регионалните телевизии във Враня на няколко пъти бе излъчен документален филм за „Сурдулишките мъченици“, в който се повтарят известните антибългарски тези на сръбската историография. По втората програма на сръбската държавна телевизия, в най-гледаното телевизионно време, за кой ли пореден път бе показана популярната емисия „Квадратура на кръга“ в която отново се търсят сърби и шопи по линията Видин, Трън, Елин Пелин и пр., цитират се писма, които „сърбите от Радомирско, Софийско, Дупнишко, Самоковско и пр.“ били изпращали до Милан Обренович с молба да ги освободи от „българското господство“, защото те били „прави сърби и няма как да станат българи“ и се привеждат доказателства за това от типа на шопската салата!? 

Цялата тази нестихваща антибългарска истерия не е от вчера, но през последните десетина години като че ли получи нов размах. Сатанизирането и дехуманизирането на България и българите се провежда толкова систематично и целенасочено, че човек, който има представа от пропаганда и се вълнува от геополитиката в света и на Балканите, не може да не изтръпне и да не се запита каква е крайната цел? 

Докато сръбското общество се помпа с твърденията за „българската окупация“ на сръбски територии и жертвите многократно се увеличават, върху окупираните български територии в Сърбия българите вече са 10 пъти по-малко, паметта на българските жертви в Босилеград не смее да се отбележи и почете с една скромна паметна плоча, а вече посегнаха и на книгите в които се описва трагичната участ на българите в Сърбия. 

– Много пъти сме разговаряли с Вас, господин Николов, по проблема за постепенното обезлюдяване на района на Босилеград и на Западните покрайнини. Не се ли появи някаква възможност това да спре? България не протегна ли ръка? 

– Обезлюдяването и обезбългаряването на Западните покрайнини и на Македония са инструменти на вековната политика за създаване на Велика Сърбия. Докато в Сърбия продължава тази политика, надежда няма. Единствената възможност според мен е преодоляване на тази политика, приемане на Сърбия в ЕС, усвояване на европейските правила за правата на човека и правата на малцинствата, равномерно икономическо развитие на районите, свързване с големите европейски пътни артерии и пр. Това означава промяна на цялата културна и образователна политика. 

Прекратяване на тази войнствена идеология, която под влиянието на управляващите партии проникна чрез учебните програми в учебниците по литература, история и география и формира съзнанието на младите поколения. Вместо високообразовани и толерантни граждани, образователната система произвежда фрустрирани граждани с чувство на онеправдани жертви от великите сили и съседните държави. Знам за критиките срещу България, че не подава ръка. 

Проблемът е, че в Белград няма кой да поеме тази протегната ръка. За да направиш нещо за своите сънародници на територията на чужда държава, нали тя трябва да ти позволи това? Сърбия и България никога не са говорили на един и същ език и никога не са били от една страна. И сега не са. 

– Извинете, но трябва да Ви питам: по едно време имахте проблем с местното правосъдие. Какви бяха истинските мотиви на тези действия на властите, като имам предвид Вашето влияние и борба в защита на българите в Сърбия? 

– Като човек, който защитава правата и интересите на българите в Западните покрайнини винаги съм имал проблеми с правосъдието и политиката, които ги нарушават. Мотивите са да ме сплашат да не се занимавам с този проблем, защото явно им липсват рационални аргументи, с които да оспорят моите твърдения и цялата културно-информационна дейност, която провеждаме чрез КИЦ „Босилеград“. 

Както вече казах, „шпиономанията“ е стар похват, чрез който се раздухва мнима външна опасност, около която спецслужбите помпат самочувствие и мобилизират общественото мнение „за борба с външните врагове“. Разбира се, при липса на други, сериозни управленски резултати. Много невинни, често случайни хора са набеждавани и жертвани с такава цел. 

– И един поглед отстрани – какъв всъщност е проблемът с нежеланието на властите в Северна Македония да извършат промени в конституцията и да включат българите там? Не могат ли да ползват „сръбския пример“, при който на хартия Вие, българите в Сърбия уж имате права, но на практика търпите тормоз? 

– Основният проблем на властите в Македония и на цялото общество е кризата на идентичността. Информационният поток в ерата на интернет все по-дълбоко подкопава идеологията на македонизма в културен и научно-исторически план. Паническият страх от включването на българите в конституцията, на практика е страх от институционална „ребългаризация“ на Северна Македония и срив на изкуствената македонистка идеология, изградена върху антибългаризма и оспорване на историческите факти. Това ясно показва колко далече е Северна Македония от европейския начин на мислене и поведение. Дори и ако един ден македонските власти покрият техническите критерии за членство в ЕС, с този антибългарски наратив няма как да станат нормална европейска страна.