Проф. д-р Петър Сотиров: С любовта към родното място и носталгията по него

За пътя на учения от Петрич до Университета в Люблин в Полша, за работата на един славист социолингвист, за българската идентичност в чужда езикова и обществена среда, за състоянието на българистиката в Полша и за „Негованската тетрадка“ на учителя Щерю Попатанасов с проф. д-р Петър Сотиров разговаря журналистът Костадин Филипов. 

Проф. д-р Петър Сотиров е роден в Петрич, завършил е специалността Българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Изследва езика и езиковото поведение на мигриращи лица, разговорността в езика, семантиката на културните концепти, проблемите на междукултурните комуникации, лингводидактиката и др. Преподавал е в Университета в Дебрецен, Унгария, а от дълги години е професор в Университета „Мария Кюри-Склодовска“ в Люблин, Полша. 

– Здравейте, професор Сотиров, да започнем от по-лесното. Роден сте в Петрич, а в момента сте преподавател в Универститета „Мария Склодовска-Кюри“ в Люблин, Полша. Как се извървява този път от Петрич до Люблин? Има ли нещо от детството, което да носите още със себе си далече от родното Ви място? 

– Да, роден съм в град Петрич и съм потомък, както повечето петричани, на бежанци от Южна Македония по линия и на двамата ми родители – от село Календра, Сярско и от село Крушово, Демирхисарско. По семейни причини – съпругата ми е полякиня – се оказах в Полша, в град Люблин, където работя в Университета „Мария Кюри-Склодовска“. Някога писателят Виктор Пасков, подарявайки ми една от книгите си, ми написа: „На колегата по скитничество“. Мисля, че Полша е последната точка от моето скитничество, както се казва, „The End of the Trail“ (краят на трасето). Пътят от родния Петрич до град Люблин не беше лесен. Оказва се, че периодично съм се премествал все по на север. След завършването на гимназията в Петрич отидох в Учителския институт в Дупница (тогава Станке Димитров), след това следвах българска филология в Софийския университет. По време на работата си в същия университет в Департамента по езиково обучение – това е бившият Институт за чуждестранни студенти (ИЧС), през 1996 г. заминах за град Дебрецен в Унгария като лектор по български език и култура в Университета „Лайош Кошут“. Тук срещнах моята съпруга, която беше полски лектор в същия университет, и така се оказах в Полша. Това е пътят. Не мога да скрия, че той ме обогати като личност и ми даде много добри възможности за професионално развитие. По него срещнах интересни хора и различни от българското общество. Така можах да сравня с тях себе си и българите като народ. Но все пак имаше и много трудности, например при началната адаптация – поради различията в езика, в нормите на поведение, в мисленето. Няма да бъде пресилено, ако кажа, че съм преживял не един езиков и културен шок. Може да Ви прозвучи малко странно, но подобен шок аз, пък и не един петричанин, преживях още в България. Например във връзка с езика. Както знаете, за Петрич и досега е характерна една много интересна езикова ситуация, в която местният диалект се радва на висок обществен престиж, та дори и в официални ситуации много хора с охота го използват. Някои мои учители в гимназията говореха на диалект и по време на учебните занятия. За мен и за много мои връстници от Петрич замяната на петричкото „кекане“ със софийското „шекане“ си беше истинско изпитание. Да не говорим пък за Унгария! В унгарския език даже такива широко известни международни думи като университет, студент, хотел или компютър си имат унгарски съответствия. В Полша пък проблем от езиков характер за българина представлява спазването на речевия етикет, използването на множеството вежливи форми в зависимост от степента на близост с човека. Например с удивление разбрах, че към тъщата си трябвало да се обръщам на „Вие“. 

И навсякъде – в Унгария и в Полша – си носиш постоянния маркер за несвой, който се проявява в акцента и в поведението. Един древен философ е казал, че щастието се състои в това да обитаваш възможно най-малко пространство и да го напускаш възможно най-рядко. При мен стана точно обратното. Детството в Петрич – помня от него почти всичко. С времето тези спомени стават все повече и все повече се избистрят. Помня всичко, свързано с родителите ми, с прекрасните ни учители, с приятелите. Забавите, китарите, серенадите. Започвам да си припомням все повече и на пръв поглед дребни факти и събития от миналото. Неотдавна мой съученик от прогимназията много се учуди, като го попитах знае ли защо навремето учителката ни по зоология искаше всеки от нас да улови по 18 жаби, след като на практическото упражнение с дисекция беше необходима само една. 

Известен е принципът от психологията, че с напредването на възрастта човек по-добре помни отдалечени във времето събития, но при мен със сигурност роля има и нарстващата носталгия по родния Петрич и всичко, свързано с него в детството и младостта. И аз, както героят на последната ми книга Щерю Попатанасов в спомените си за село Негован, мога да кажа за Петрич: „ ... всичко, всичко ми е мило“. 

– Представят Ви като български и полски славист социолингвист. Бихте ли разшифровали това определение? 

 – За първите две определения е ясно – българин, който работи в полски университет. Що се отнася до социолингвистиката, най-краткото ѝ определение е „езиковедско направление, което изследва езика в неговия социален контекст“. Езикът има своя система, която е нещо абстрактно, но се проявява по конкретен начин при общуването между хората. Например, ако кажа, че българският език има 45 звука, три рода, определителен член и пр., става дума за „чиста“ лингвистика (езикознание). 

Но ако кажа, че в зависимост от степента на близост между разговарящите говорим на „ти“ или на „Вие“ или пък се обръщаме към някого в зависимост от неговото научно или професионално звание, говорим за социолингвистика. Много езици си приличат по своята система, но се различават по своята употреба в конкретни общества. Това се отнася например до българския и полския език, които са два славянски езика, но функциониращи в две твърде различни общества. За мен не беше трудно да усвоя граматическите правила на полския език, но и досега не мога да се ориентирам в някои употреби, например кога с някого мога да премина на „ти“. 

Също така не мога да свикна, че полското общество, за разлика от българското, е монохронично, т.е. повечето хора се уговарят да вършат нещо в точно определено време – дори за съвсем неофициалните приятелски срещи се определя точен час. Например моята съпруга, пък и никой поляк, не е в състояние да разбере българския израз „по някое време“. Остана ни определението „славист“. 

Мисля, че то е ясно – тъй като в последните години се занимавам не само с българистични, а с българо-полски съпоставителни изследвания, става дума за един по-широк, славянски аспект. 

– В научната си кариера сте преминали и през други европейски университети. Отразява ли се е това върху чувството за принадлежност към българската идентичност? И изобщо, как се чувства българин в чужда езикова, научна и обществена среда? На едно място казвате, че „ролята на моята идентичност е…много сложна“. 

– Не, не се отразява. Когато заминах за Унгария, аз бях на почти 40 години, т.е. с утвърдена идентичност, а в България бях установил извънредно много приятелски и служебни контакти, които и досега поддържам. Както в Унгария, така и в Полша, се занимавам с преподаване на български език, с развитие на българистиката и с изследвания на българите в тези държави – старите и младите. В Унгария написах книга за сънародниците ни в тази страна, по-точно за съдбата на българския език и за ролята му в техния живот. 

Заглавието на книгата е „Език и живот. Социолингвистично описание на българите в Унгария“, издадена в Будапеща. Между другото, беше ми много приятно да разбера, че българските градинари, които са се преселили там в близкото минало (най-вече в междувоенните години), са имали невероятно висок авторитет сред унгарците. Те са били пионерите на местното земеделие, били са пример за трудолюбие и професионализъм. 

Били са много богати хора, та унгарското правителство е предприемало специални мерки тези хора и парите им да остават в Унгария. Малко хора знаят, че в унгарските аграрни университети се преподава дисциплината „Българско градинарство“. Що се отнася до втората част на въпроса – как се чувства един българин в чужда езикова, научна и обществена среда, ще отговоря, че зависи от българина и от средата. Аз съм филолог, преподавател и попаднах в академична среда, сред интелигентни, културни и толерантни хора. 

Например в университета в град Люблин ме посрещнаха с отворени обятия и ми възложиха, заедно с други колеги, да създам и ръководя славистична специалност с първи език български. За по-старото поколение полски слависти българският език винаги е бил най-старият писмен славянски език и „врата към византийската култура“. Думите са на проф. Франчишек Славски и съм чул да ги цитира моят първи ръководител на Катедрата по славянско езикознание проф. Стефан Вархол. Все пак битието на чужденец в една страна не винаги е лесно и комфортно. Случвало се е отношение на предубеждение или на пренебрежение, когато човек говори с акцент, не е също приятно, когато името ти е изписвано погрешно, но най-неприятно е собственото чувство за комуникативна непълноценност в някои случаи, например запазване на мълчание поради липса на изразни средства или страх от компрометиране поради неправилно изразяване. Но това е по-рядко. Сигурно по тази причина съм казал, че „ролята на моята идентичност е… много сложна“. 

– Как от гледната точка на преподавател в полски университет изглежда днешната европейска социолингвистика? Какви се акцентите ѝ? Може ли да се говори за някакъв „регионализъм“ в социолингвистиката? 

– Още от самото си зараждане през 60-те години в САЩ в рамките на социалингвистиката са се появили различни направления. В САЩ е по-популярна т.нар. „вариантивна“ социолингвистика, представяна от Уилям Лабов. Казано накратко, изследва се как едни и същи езикови елементи (напр. звукове, граматически форми или думи) функционират сред различни прослойки хора. Например сега в България повечето млади хора изговарят звука Л като УЪ или нещо подобно, та думи като локомотив или сладолед звучат като уокомотив и суадоуед. При по-възрастните не се наблюдава такова нещо. 

За Европа по-характерна е т.нар. „интерактивна“ социолингвистика, която се занимава с реалната комуникация между хората, между представители на различни социални групи. В последните години по силата на обстоятелствата отблизо наблюдавам полската социолингвистика и в известен смисъл, на фона на българската, установявам известен „регионализъм“. Например има теми, които по-силно интересуват полските социолингвисти в сравнение с българските, сред тях са: отношенията между двата пола и отражението им в езика (най-вече въпросът за мястото на т.нар. „феминални“ названия), проблемът за междуезиковите контакти и за многоезичието, съдбата на териториалните диалекти в съвременната действителност и др. 

– Има един въпрос, който отдавна ме интересува, а в последно време и тревожи сериозно. Той е състоянието на българистиката в Полша. Какво е Вашето впечатление, предаваме ли вече завоювани позиции, отстъпваме ли пред настъплението на македонизма или има нещо трето? 

– Този проблем трябва да се разглежда в по-широк аспект. В момента хуманистичните специалности, в това число и филологията, в цяла Европа преживяват криза. Българистиката не е някакво изключение. Чувам, че от около 200 български лектората в чужбина, в момента съществуват около 20. Вероятно глобализмът, новите технологични тенденции, както и американският модел на консуматорско поведение пренасочи младите хора към специалности, свързани с компютъра, интернет, икономиката или към изучаване на световните, „големите“ езици, сред които не е българският език. Навсякъде се наблюдава също и демографска криза, отгоре на това дойде и ковидът, който промени много предишни навици. Българистиката е част от общите тенденции, а на целия този фон също не може да се говори за някакъв подем на македонистиката в тукашните университети. 

Знам, че държавата Северна Македония се ангажира изключително активно, включително и със значителни финансови средства и рекламни дейности, но не съм чул за някакви значителни резултати, напротив. Обикновено там, където българистите са българи, македонистиката е в слаби позиции. От многогодишен опит знам, че най-добрата реклама за българския език и това, което го прави привлекателен, са някакви български постижения на световно равнище, например в областта на спорта, науката, изкуството. Помня, че навремето в Дебрецен при мен няколко студенти се записаха да учат български език поради успехите на българския национален отбор по футбол на световното първенство в САЩ през 1994 г. 

 – И двамата сме родени в Петрич, и двамата знаем историята на града ни, свързана с бежанските вълни. Вие самият сте потомък на бежанци от Егейска Македония. По майчина линия и аз съм рожба на преселници от Вардарска Македония. Е, как през годините се създаде това хомогенно общество, което представлява днешният Петрич. Какво стана с езика на различните групи бежанци? 

– Езикът и езиковата ситуация в Петрич не се отличава по принцип от много други български градове. Това е описано много добре от социолингвистите, например от проф. Михаил Виденов в публикациите за езиковата ситуация в София и във Велико Търново (в съавторство с Боян Байчев). Повечето български градове, в това число и Петрич, се отличават с три езикови формации: книжовна, диалектна и междинна (нещо средно между тях). Диалектната формация в Петрич в миналото е била представена от едно множество от диалекти, сред тях диалектът на изконното българско население, диалектите на бежанците след Балканските войни, но също и говорът на слезлите от съседните планини, например от Беласица, Огражден и Пирин. 

Постепенно между всички тези диалекти е настъпило известно унифициране и създаване на някакъв междинен вариант (интердиалект), който е носел черти на различни диалекти. От какво е зависело кой точно диалект ще надделее? Вероятно от числеността на носителите и на социалния им престиж. В Петрич най-многобройни са бежанците от селата Негован, Горни и Долни Порой, Равна, Ветрен, Дервен и др., също от село Голешево от Огражден. Отделно в процеса на ежедневното общуване има взаимопроникване на книжовни и диалектни езикови елементи, та се създава една междинна книжовно-диалектна формация. Така е възникнало и петричкото, до голяма степен, езиково хомогенно общество. 

– Кажете нещо повече за героя на Вашата книга „Негованската тетрадка на Щерю Попатанасов“. 

– Книгата излезе в края на 2023 г. и публикуването ѝ беше финансирано от моя университет в Люблин, за което съм много благодарен. Тя е посветена на един ръкопис, оставен от учителя от село Негован Щерю Попатанасов. Този ръкопис се е предавал от човек на човек между жителите на Негованската махала в Петрич, които, както показва името на махалата, са потомци на бежанци от село Негован в близост до Солун. 

Макар и кратък, текстът съдържа ценна информация за историята на селото, за говора, за бита и културата, за църковните и образователните институции, за дейността на ВМОРО. Освен това, написан е на един много лек, увлекателен, дори забавен език. Аз реших да опиша съдържанието и да публикувам самия ръкопис с коментар и бележки. В процеса на изследването разбрах някои интересни неща за живота и личността на Щерю. 

Роден е в семейството на български екзархийски свещеник, завършил е няколко отделения на Солунската българска мъжка гимназия, в родния си край е учителствал в околните села (Богородица, Дряново), след 1913 г. се е преселил в Петрич, където също е бил учител. Бил е активен просветен и културен деец, основател на училището и на читалището в с. Старчево, Петричко. Отличавал се е с ерудиция, с преклонение пред знанието и с вяра в неговата сила. В текста на ръкописа личи ясно изразена българска идентичност и силна емоционална привързаност към всичко българско. Освен богатата фактологическа информация огромно впечатление ми направи любовта към родното място и носталгията по него. Неотдавна книгата беше представена в Македонския научен институт и намери много радушен прием. 

– Върху какво е насочена Вашата изследователска дейност оттук нататък? Връщане към корените или търсене на модерното? 

– Отговорът ми е категоричен – земята е кръгла и цикълът се затваря. Интересувам се от новите тенденции в науката, но сега решително повече ме привлича миналото, т.е. корените ме зоват. Книгата, за която споменах по-горе, е едно от потвържденията. В последните години посветих също няколко публикации на едно много интересно явление. Забелязах, че в българския език се откриват около 250 думи, които се смятат вече за редки, остарели, старинни, а същевременно същите думи или следи от тях се срещат в съвременния и ежедневен полски език. Интересно ми беше да разбера по каква причина тези думи в един славянски език са отпаднали от употреба, отмрели, а в друг си живеят нормален живот. Оказва се, че причините са не в самия език, а във влиянието на някои извънезикови фактори, например определени обществени и политически процеси, начинът на формиране на книжовния език, влиянието на други езици и пр. Подобни думи са: близна (белег, знак), мних (монах), опаска (пояс, ремък), хлев (кочина), въси (мустаци), влас (косъм), кошуля (риза) и много други. 

– Когато Ви стане мъчно за България, какво предприемате? Четете книга, пускате телевизора или запявате песен? Аз лично си пея. А Вие? 

– Постоянно ми е мъчно, но сега, в епохата на интернет и сателитните излъчвания на радио и телевизия, е някак си по-лесно. Няма ден, който да не прекарвам поне малко с България. Денят ми започва с преглед на българската преса и завършва с нея. Между това преподавам български на студенти, вкъщи с дъщеря ми Калина разговаряме единствено на български. Щастлив съм, че тя научи езика с желание, говори го без акцент и дори работи с него професионално. Китарата също неотдавна донесох – може ли петричанин без китара?! 

С нея някога озвучавахме прочутите петрички серенади, свирил съм също и в популярния ресторант „Яворите“, с което особено се гордея. И, разбира се, в главата ми непрестанно звучи песента на незабравимия ни съгражданин Димитър Коларов: „Петрич, Петрич, чуден южен край“.