Иван Николов: Страшно е, когато границата минава през душите на хората

По-страшното от това да прекараш граничната бразда през гробището, е да прекараш границата през душите на хората За награждаването му с най-високото българско отличие орден „Стара планина“ - първа степен, за отговорността и правото да бъдеш признат лидер на българското малцинство в Сърбия, за ситуацията сега в Западните покрайнини и за защитата на правата на българите там с поета, публициста, общественика и председател на Българския културно-информационен център в Босилеград Иван Николов разговаря журналистът Костадин Филипов.

 Иван Николов е роден през 1959 г. в село Ресен, Босилеградско. Той е изявен поет, писател и общественик. Председател е на Българския културно-информационен център в Босилеград, главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“, автор на четири стихосбирки и на книгата „Българите в Югославия – последните Версайски заточеници“. Написал е няколкостотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител е на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член-кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонския научен институт и на Световния парламент на българите. Носител е на наградата „Европейски гражданин за 2016“. За цялостната му дейност и във връзка с неговата 65-а годишнина бе награден от президента Румен Радев с най-високото българско отличие – орден „Стара планина“-първа степен. 

– Здравейте господин Николов! Честито най-високото отличие на българската държава – орденът „Стара планина“-първа степен! Изкушавам се да употребя клишето „как приемате тази награда?“, но знам, че за Вас тя е признание за цялата Ви дейност и живот досега в тези изминали години. И все пак, как се чувствате? 

 – Все още преосмислям това, което ми се случи. Като човек, който никога не се е стремял към лични облаги и награди, ясно си давам сметка, че най-високото държавно отличие на Република България, при това връчено с най-високи почести, е най-високата оценка за това, което съм правил, говорил, писал, споделял и отстоявал повече от три десетилетия. По някакъв начин то легитимира цялата наша борба за защита на правата и интересите на българите в Западните български покрайнини. И искам да го споделя с всички мои съратници, които и в най-драматичните моменти, а те никак не са малко, твърдо останаха до мен. Някои от тях вече не са сред живите. Те също заслужават признание. Осъзнавам, че да носиш най-високото българско държавно отличие е не само признание, но и отговорност. Вярвам, че орденът „Стара планина“-първа степен е послание към всички и траен ангажимент на българската държава към целите, които всички заедно сме отстоявали – моите сънародници в Западните покрайнини да получат правото си на свободно културно, икономическо и политическо развитие. 

– Няма да можем да избягаме от личните чувства и усещания, май. В словото си при награждването президентът Румен Радев ви определи като „морален лидер на българското национално малцинство в Сърбия“. Как бихте разшифровали тези негови думи, господин Николов? Толкова ли е важно да си човек на етиката и морала в защитата на правата на българите в Сърбия? 

 – Не обичам публично да споделям личните си чувства и усещания. Но в обществената дейност е изключително важно да изхождаш от общоприетите морални принципи и независимо от трудностите да ги отстояваш във времето. Предполагам, че президентът Радев това е имал предвид при награждаването ми. Защото освен морални, има и други лидери, такива, които вървят по линията на най-малкото съпротивление, които много държат на личния си комфорт и не избират средства да се наложат като водачи заради облаги, слава, суета, нарцисоидност, знам ли от какво още. После обикновено стават обект на публично порицание и се сгромолясват за един ден. Това са моите антиподи. Хора на безвремието, лидери, които не са лишени от умението да манипулират в името на измамното си усещане за величие, но след тях остават опустошителни последици за хората. До значителна степен, трагедията на българите в Сърбия се дължи и на такива „лидери“. 

– „Българите в Сърбия, а и не само в Сърбия, днес изживяваме най-тежките си изпитания, от които зависи дали ще устоим на мракобесната идеология, която ни раздели с Родината и прокара границата през църкви, гробища, дворове и най-страшното – през душите на хората“. Тази оценка прозвуча в отговора Ви на президентското поздравление. Толкова ли е лоша ситуацията в Босилеград и Западните покрайнини? 

– Тази мракобесна идеология, а това е идеологията на консервативния великосръбски национализъм, която вече два века воюва да създаде Велика Сърбия от чужди територии и народи, вече дава своите горчиви резултати. Вижте, много е просто. Целта на всяка завоевателска политика е как трайно да „усвои“ територията, която е завоювала. Защото на завоюваната територия живеят хора, които я пазят. За да „усвоят“ завоюваната територия, завоевателите трябва да унищожат и да изгонят всички, които се съпротивляват и по някакъв начин да придобият, да превъзпитат, да денационализират ония, които са по-податливи. Затова казвам, че по страшното от това да прекараш граничната бразда през гробището, е да прекараш границата през душите на хората, да ги отделиш от тялото на българската нация и да ги възпиташ да мразят единокръвните си братя, предците, историята, езика, майките си. Тази граница бе прокарана през душите на българите в Македония и българите в България и сега имаме македонска нация, която се захранва с омразата си срещу България и българите. Подобна граница на омраза напоследък още по-усилено се прокарва между българите в Сърбия и българите в България – вижте цялата тази истерия с честването и утвърждаването на т.нар. „Сурдулишки мъченици“. 

Целта е България да се очерни и сатанизира до такава степен, че българите да я намразят и да се срамуват от нея, за да възприемат по-лесно идеологията, културата и идентичността на завоевателя. Да, това е анахронизъм в света, в който живеем, но това не променя нещата. И да, ситуацията е много лоша в Босилеград и Западните покрайнини. Текат усилени процеси на обезлюдване и обезбългаряване поради икономически и куп други причини, в основата на които е заложена тази мракобесна идеология. Независимо от това, че разни назначени „лидери“ скачат на повикване и не могат да се нахвалят колко добре се чувстват в Сърбия и т.н. То и наркоманите се чувстват добре, но не осъзнават, че зависимостта от дрогата със сигурност ги убива. 

– Прочетох мнението и на проф. Лозан Митев, представител на гражданския комитет „Западни покрайнини“. За вас той казва, че „след Йордан Захариев и Емануил Попдимитров със своята безкористност, принципност, богато книжовно творчество, скромност и чест, той се превърна в символ на българския дух не само в Западните покрайнини, но и е пример за искрено и чисто родолюбие, за хуманност и отстояване на свободата“. Това означава някаква форма на приемственост, нали? Въпросът обаче е дали има кой да Ви наследи и да продължи тази линия на поведение? 

 – Изключително много уважавам проф. Лозан Митев, който винаги ми е бил здрава опора в личен и обществен план. Като обективен наблюдател, той вероятно има основание да ме сравнява с тях. Но знаете ли, когато написах първите си статии в „Братство“ за т.нар. „двуезично обучение” през 1988 г., с което практически започна подменянето на майчиният ни език в училищата, не бях чак толкова дълбоко запознат с наследството на Емануил Попдимитров и Йордан Захариев. После вече се запознах и съм използвал и техните идеи. Аз мисля, че обществените обстоятелства и настроенията във времето раждат своите личности, които да ги отразяват, да пишат, да говорят и да правят това, което е необходимо. Не мисля, че тази борба е започнала и ще свърши с мен. Прекалено големи са културно-историческите наслагвания по този проблем в миналото и днес, за да се забрави и да изчезне всичко. Вярвам, че както винаги в историята, върху това наследство и страдания, в зависимост от условията, все ще се появи някой, който да продължи същата линия на поведение. 

 – Винаги в нашите разговори сме стигали до въпроса за ролята на българската държава? Е, тя адекватна ли е, помага ли достатъчно или с поведението си сама провокира негативно отношение към вас, българите? 

 – Ако приемем, че ролята на българската държава е да ни защитава и подпомага не само просто да оцелеем, но и да се развиваме като българи, макар и извън държавните ѝ граници, резултатите сами по себе си показват, че България не се справя добре в тази роля. Много е важно българските политици да проумеят, че защитавайки българите в Западните покрайнини от великосръбската националистическа идеология, те защитават и собствените си национални интереси. Защото ако тя ни прегази нас, няма да спре дотук. Върху това сериозно трябва да се замислят любителите на сръбската скара и чалга. И разбира се, учените, които пренебрежително се отнасят към историческите фалшификации и етно-теориите за шопите като нещо отделно от българската нация. 

 – В хода на гласуването в ООН на Резолюцията за Сребреница стана ясно, че български политик е поел ангажимент към президента Вучич за промяна на българската позиция, който после не бе изпълнен. Познавайки политическите нрави на управляващите в Белград, очаквате ли засилване на атаките срещу Вас и българите в Западните покрайнини? 

 – От тях не може да се очаква нищо добро и може да се очаква всичко. Само коренна промяна на сръбската културна и политическа парадигма и решителна смяна на външнополитическата ориентация към обединена Европа може да се окаже оздравително средство не само за нас, но и за самата Сърбия, за мира и сигурността на Балканите. 

– И последно, господин Николов. Вашето основно оръжие, както казвате, е словото. Знам трудностите за издаването на книги, та затова Ви питам: имате ли в чекмеджетата си готови за печат творби, които бихте искали да видят бял свят? И не е ли вече време те да бъдат предложени на читателите?

– Има такива неща. Има и много пръснати неща които чакат да бъдат събрани, систематизирани и отпечатани. За съжаление, покрай многото работа в центъра с кандидат-студенти, деца, културни събития и пр. много малко време ми остава да се занимавам с това. Все нещо ще предложа.